напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



90-те години като събитие


Ретроспективната представа за 90-те години изглежда парадоксална. Не може да се открие някакво „голямо“ събитие, а в същото време целият период придобива статут на събитие. Може би това, което има значение, е именно липсата на събитие. Имам предвид укрепването на социалните механизми, които се съпротивляват срещу потребността да се види на всяка цена уникалното, грандомански единственото в българската култура. „Големите“ публични сакрализации бяха насъщна необходимост на тоталитарния културен живот - като портретите по стените. Знаем какво оцеля от толкова много „събития“. В този смисъл несъбитийността може да предизвика радост, защото изглежда като отказ от удоволствията на нарцистичното преживяване с неговите митогенеративни нагласи.

Що се отнася да обобщената събитийност на цялото десетилетие, тя е в разбиването на дискурсивния монопол, който владееше българската литературност. Появиха се не просто различни теми, изобразителни стратегии, лични нагласи, а различни езици на културното мислене. Някои от тях са все още инфантилни, едва прохождащи, но тяхната множественост вече отхвърля склерозиралото безвремие, в което живуркаше пишещият човек. Много пъти съм чувала мнението, че напоследък нищо не се случва в българската литература, че няма големи писатели, няма нищо „голямо“. Истината е по-скоро там, че се промениха представите за „голямост“, че публиката се разпадна на публики, които харесват различно, че вече сравняваме в много по-широк спектър от преводни работи и прочетохме много теории... Освен това се случи разцепване между масова и по-„сериозна“ литература. И всеки вид намери свои читатели. А преди беше направо перверзно: да очакваш, че целият български народ обича да чете „Ана Каренина“ или „Ад“ на Данте, при това когато не учи стихотворенията на Вазов! Именно плурализмът на културното преживяване, възпитаването в способност за разноречие, унищожаването на утопичния мегавкус - и с техните добри, и с техните лоши страни - смятам за сърцевина на онова, което ще нарека събитието 90-те години.

Разбитият монопол на единния център внесе промени не само на дискурсивно равнище, но и в социалната политика на българската литература. Доскорошният монополист, Съюзът на българските писатели, преживя почти пълна метаморфоза. Докъм средата на 90-те години той все още се опитваше да удържа известни позиции на контрол върху пазара на литературните интереси чрез поведение с най-често войнолюбив и агресивен характер. Тази институция заложи върху традиционализма и националистичния опит („здравото родно“ срещу „снобизма“ на „отродителите“). И двете стратегии се оказаха губещи в условията на новото време. Към средата на десетилетието Съюзът преживя бърз процес на маргинализация, по-значимите автори или го напуснаха, или престанаха да пишат, или се заблатиха в подмолите на парахудожествената („популярна“) реализация.

По същото време процъфтя Сдружението на българските писатели. То беше замислено като алтернативна версия на бившия център и отначало успя да се вмести в опразненото пространство на потребността от организация на културните интереси. Алтернативността обаче изигра лоша шега на новата група. Оказа се, че тя всъщност е „снела“ в себе си вродените грехове на институцията, която се стреми да измести. Родено като другостта на Съюза, Сдружението не успя да стане проява на друг проект за културен живот. Към края на десетилетието то почти се разпадна отвътре, при това в резултат на причини с политически и персоналистичен характер.

Своеобразен кръг от млади писатели се формира около авнгардния до един момент „Литературен вестник“. Той единствен направи пробив в публичното пространство на литературните интереси, покори вниманието на млади и по-малко млади читатели с вкус към промени и новост. „Кръгът“ обаче скоро се поболя от ревматизма на българския културен живот. Веднъж наложени, промените престанаха да генерират (потребността от) концептуална цялост; веднъж постигнат, личният авторитет се превърна в тясно личностна практика.

Ако трябва да обобщим модела, в който се случи публичното в литературния живот от края на ХХ век, ще отбележим преди всичко силата на интериоризираните стереотипи - въпреки опита и понякога желанието за радикални промени. Авторитарният принцип оживя през границата на историческите събития; трудно можем да вместим понятия като плурализъм и демократично управление на културната политика, а още по-трудно - чувствителност към маргинални позиции и умение за алтернативни стратегии на литературния опит. Оказа се, че даже горещото желание за отблъскване от тоталитарните стереотипи парадоксално продължава да възвръща вече формираните нагласи, да обновява авторитарните механизми на потребността от колективен живот.

Разпадането на централизма придоби и друг неочакван обрат в публичното пространство на българската култура. Имам предвид почти пълната невидимост на провинцията, която се засилва през последните пет-шест години. Тя, струва ми се, е тясно свързана с по-общия посттоталитарен „нагон“ към незачитане на периферията и нейната ефективност. Не искам да кажа, че литературният живот в провинцията изчезва като явление, макар че се наложи една ясна посока към смаляване и ограничаване на относителната му тежест в публичното пространство. Невидимостта се поражда по-скоро от накъсването на връзките между провинцията и столицата, от една страна, между различните градове в провинцията - от друга. Между наличните центрове на културен живот в провинцията царят липса на взаимен интерес, самозатваряне в уюта на донякъде усвоеното „свое“ пространство, яростна охрана на лични и групови интереси под маската на локален патриотизъм... Що се отнася до странно избуялата надменност на столицата, тя със сигурност повтаря и най-вероятно отиграва в компенсативен порядък хомологичен тип отношения на друго равнище: начина, по който административният държавен живот се отнася към културата и към нейните „низови“ (непоместени във високия ред на „държавните интереси“) прояви.

В заключение ще кажа, че националният литературен живот през последното десетилетие на ХХ век се разпадна на огромно, неуправляемо множество от локални събития и всяко от тях представлява елемент от някаква частна система със свой център и механизми на организационен живот. Между различните системи по принцип не съществуват връзки на интерес и взаимен обмен. Наблюдаваме по-скоро обратното: стремеж към самозатваряне, консолидиране на вътрешни традиции, укрепване на трайна структура от отношения, ревниво „домашно“ разпределение на оскъдните ползи, администриране на груповия живот в парадигмата на (псевдо)патриархалните родови задължения... Както изглежда, доскорошният модел на авторитарните отношения не е успял да изчезне, а само се е разбил на голямо количество локални „моделчета“, които възпроизвеждат старите принципи със средствата на илюзията за плурализъм и демокрация. В това отношение българ-ският литературен живот от края на ХХ век е все още по средата на пътя към радикални промени, разпънат между необходимостта да бъде различен, желанието да опази уюта на старите навици и смътната вяра в алтернативните ценности на „новото време“.

 

януари, 2001

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух