напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Четири литературни години


Литературната 1996 - интуиции à la fin de siècle

 

Българското общество вече не е същото след нощта между 10 и 11 януари - твърдят, за пръв път единогласно, всички политически наблюдатели през последните седмици. Известно е, че литературата се чете най-напред през социалните ситуации на своето време. Затова и оценката й сега, в тази кратка ретроспективна дистанция, не може да бъде същата, както преди няколко седмици. Още повече, че обществените вълнения изведоха във фокуса на възприемателните нагласи митологични структури и теми на масовото културно съзнание. Неслучайно образът, който завладя медийното въображение в първите дни след десети, беше кръв - кръвта на България. „България кърви“, назова усещането в. „Труд“; „БСП окървави мирния преход“, написа „Капитал“. На тринайсети сутринта по „Дарик“ радио един лекар от „Пирогов“, попаднал в парламента през нощта на щурма, каза приблизително следното: „Гордея се с честната кръв на хората, които нападнаха тази сграда“. Всъщност фигурата на лекаря, станала отведнъж натрапливо активна, беше необходима, за да легитимира професионалната достоверност на темата за струящата кръв. Всичко това много напомня за Вазов и онези негови стихосбирки като „Тъгите на България“ или „Избавление“, които изговарят драматизма на българската история, усещането за екстатичното родно в литературни образи на кръвта и насиленото, разкъсано тяло. Започвам да се питам дали случайно толкова много кръв изтече през 1996-та - не само по жълтите страници на масмедийните издания, но и в телата на повечето от българските романи? Защото родният роман през изминалата година беше здраво свързан с изобразителната неизбежност от кръв и насилие. Това ясно намери израз в нахлуването на вестникарски език и на политически злободневната тема през границите на художественото в белетристиката - още едно метафорично насилие. Ако приемем 1996-та за начало на масовия жълт роман в българската литература, то това начало ще трябва да бъде обяснено и през способността му да задоволи (митологичната) жажда по кръв и насилие.

Романовата вълна се опита да стане събитие на изминалата година. Въпросът тук не е в реалността на художествените постижения, защото значими творби почти нямаше, а в симптоматиката на романното случване, в потребността от роман като интуиция за социално действие. В тази насока на размисъл почти можем да оправдаем решението на журито в конкурса „Огнище“, което присъди голямата си награда на една творба, призвана да си остане в периферията на добрата литература (Коста Радев, „Сенките на Вавилон“). В напора на романа през 1996-та много силно намери израз необходимостта от нова литературност, най-често търсена в маргинални според традицията или не-литературни дискурсивни прояви. Творбите експериментираха, всяка по своите сили, трескаво напипваха нови теми, нови езици за тяхното изговаряне. Те осъзнаха потребността от нови опори на желанието за четене, от нова комуникативна ситуативност, отърсиха се от погнусата към „вулгарния“ говор. В романа пулсираше смътно усещане за литературата като непосредствено-действена практика; словото искаше да прави неща, да придобие демиургична жестовост. В този контекст се разпалиха провиденциалистичните страсти: предсказанието попадна в тон с апокалиптичните настроения в едно общество, което все очаква да стигне дъното и междувременно копае дупка в него. Оказа се, че пара-психологическата вълна от началото на 90-те е изчезнала, но не безследно - именно тя подготви нагласа и потребност от профетично слово в рецептивния хоризонт. Белетристичното ясновидство не можеше да стане възможно, без да се активизира интересът към политическото в романа. Христо Калчев, Владо Даверов, Чавдар Михов, Донка Петрунова... въвлякоха трепета на злободневната тема, наложиха пазар на потребността от политически трилър в България. Освен тях с романи се появиха Блага Димитрова, Георги Данаилов, Коста Радев, Стефан Кисьов, Степан Поляков... Книгата, която се откроява сред всички, е „Passion или смъртта на Алиса“ от Емилия Дворянова: роман на философските интуиции, преживени в страсти по тялото, изобразени в полифоничната перспектива на пластове митологична образност.

Щом в началото си припомнихме Вазов, натрапва се необходимостта от второ сравнение. В подобна ситуация точно преди век Патриарха написа разказа „Кардашев на лов“. В него един писател, отчаян от безсилието на опитите си да намери положителния герой на своето време, стигна до потребността от възклицание, което емблематизира вазовската представа за социална адекватност на литературата: „Нека бъде сатирата!“ И наистина, за по-малко от десетилетие българската литература тогава натрупа солиден пласт сатирично изображение в диспозитива на своята класика: Вазов, Алеко Константинов, Стоян Михайловски... Родната литература днес, въпреки аналогизма на ситуацията, реагира с недвусмислен отказ от сатиричния жанр. Заслужава си да помислим какво обезсилва желанието за сатира и кара сериозния смях да изглежда или демодиран, старчески посивял, или недостъпен във висотата на най-добрите му, класически постижения. Все пак комичното не липсваше изцяло и през 1996 година. Модерното в него беше засилената травестиращо-пародийна линия, самоироничните аспекти на интелектуална рефлексия (Георги Господинов, Людмил Станев, Александър Секулов в импресионистичната проза); неподражаем остана „финтифлюханият“ артистично-игрови смях на семейство Лафазанови.

Изминалата година потвърди една парадоксална страна в кризисната симптоматика на българския книжен пазар. Въпреки нестихващите (и най-често оправдани) поплаци на всички, които участват в него, той не замря и не се парализира даже за миг. Кризата стимулира издателите да изстискват последните капки интерес от читателите на булевардното преводно четиво, но заедно с това се оказаха положени основите на един солиден, заслонен от истеричните пристъпи на масовите вълнения пазар на професионалните читателски интереси. Хубаво е даже това, че вече можеш да си купиш Касирер или Леви-Строс месеци, ако не години, след като се е появил на пазара, а цената му е придобила по-достъпни измерения за изтънелия джоб. Читателят на скъпи преводни книги започна да се освобождава от стреса на необходимостта да взема светкавични и често финансово авантюристични решения, за да не изпусне поредния въжделен обект. И страшно, и весело беше от факта, че тези обекти дразнеха често духовните сетива на бедния роден интелигент.

В сравнение с предходните няколко години спадна необходимостта да се търси сензация във високата преводна художествена литература. „Хемус“ почти измести „Народна култура“, която издава все по-малко и все по-трудно - за съжаление, тъй като нейните издания почти винаги гарантират добродетелите на съвестния професионален превод. 1996 като че ли се оказа година, в която се заобикаляха традиционните авторитети или имената на бурно нашумелите автори. Трябва да откроим появата на Селин - „Пътешествие до края на нощта“ - с убедителното посредничество на Росица Ташева. С „Билет в една посока“ (заглавието звучи многозначително) от Дидие ван Ковлар издателство „Хемус“ пусна в движение новата си рубрика „Пет звезди“, която ще брои с пръстите на едната ръка емблематичните творби на големите национални литератури. „Фама“ продължи да представя Бекет („Малоун умира“) и си позволи лукса да издава предимно елитарна литература, без да се стъписва пред риска на преиздаването. Ако сте търсили добро развлекателно четиво и не обичате блудкавия вкус на жълто-розовата булевардна литература, вашето издателство навярно е било „Обсидиан“. „Парадокс“ се бори героично за своето съществуване - една борба, на която дължим много свои знания за парадоксите на съвременната американска култура и която отново ни срещна през изминалата година с „Нощни хора“ (Бари Гифърд) или с „Бродягите на Дхарма“ (Джек Керуак). Колко е жалко, че американското посолство в България не стартира помощна програма, подобна на тази, която предизвика вълна от преводи на френски автори. Симптоматична за кривата на читателските интереси е почти пълната липса на поезия в превод. Като чудесна екзотична прищявка можем да приемем „Похищението на Лукреция“ от Шекспир („Обсидиан“) в поредното постижение на Евгения Панчева.

1996 беше време на хуманитарния превод. Имам предвид нестихващия глад, роден от съзнанието за това колко сме изостанали в полето на бившите „идеологически дисциплини“, и просветителските усилия на ня-колко издателства (най-вече „Наука и изкуство“, „Критика и хуманизъм“) да победят комплексите за непълноценност в хуманитарната информираност. Въпреки очевидната хаотичност в реда на излизането и в подбора на частите в някои издания, можахме да се сдобием с Бодрияр, Лиотар, Кроче, Рикьор, Касирер, Леви-Строс, Мерло-Понти, Мирча Елиаде, Мелетин-ски и пр. Изглежда, че хуманитаристите са единствените представители на българската наука, които отиват в чужбина и после се връщат обратно, за да донесат оттам книги и знания. Преводното събитие на 1996 стана „походът на Фуко“: „Археология на знанието“, „Лудостта“ (в дебат с Дерида), „История на лудостта в класическата епоха“. Антоанета Колева доказа, че преводът не е само проблематичен и проблематизиран аспект на модерната дискурсивност, но и реалност на преводаческия талант, на професионалната отговорност и женската упоритост. Лудостта се вписа много навременно и уместно в българския контекст. Тя тематизира и огласи интуитивните саморефлективни пробиви - в социален и в частен аспект. Видях хора, които четяха „История на лудостта“ и после премисляха отношенията си с други хора, включително характерите на свои по-близки и по-далечни приятели, през нейната типология на патологичното като отказ от нормата на „класическата“ разумност. Лудият, както казваше Лакан, е causa sui, причина на себе си или този, „който държи своята кауза в джоба си“. А българинът, все повече виждаме, винаги разполага с лична кауза, даже когато джобът му е вече празен и скъсан.

Възможно е да има някаква връзка между вълната от хуманитарни преводи и появата на новаторски изследвания от български автори. Възпитанието на публика с модерен вкус, широк хоризонт на информираност и високи критерии въвежда необходимостта от адекватно сравнително самополагане на родната изследователска практика. Българската хуманитаристика набра самочувствие в няколко оригинални книги на средното поколение. Факт е, че всички те са написани от университетски преподаватели. Оказва се, че не е толкова страшно, ако новият хуманитарист си стои при книгите и си гледа работата, за която е учил. Така се ражда неговият опит да победи самотата, за да намери път към надеждата. „Философски опити върху самотата и надеждата“ на Калин Янакиев е книга, различна от всички други заради смелостта да актуализира във философски и богословски аспект етически проблеми на човешкото битие, изтласкани напоследък в периферията на модерната мисъл. Метафизическият драматизъм на книгата постига парадоксален ефект на хармонична успокоеност, така необходим и съблазнителен за интелигента-читател. „Литературната институция“ на Валери Стефанов, „През огледалото в загадката“ на Клео Протохристова, „Неизлечимият образ в огледалото“ на Владимир Трендафилов, „Подстъпи към приказката“ на Албена Хранова могат да бъдат обединени единствено от осъзнатата потребност за методологическа преориентация на българското литературознание, от една (най-сетне) овладяност в родната употреба на модерни интерпретативни техники, от стремежа към личен стил на дискурсивната изразност. Огледалото е не само метафоричен образ в заглавията на някои от тях; огледалността изразява нагласата към вглеждане в себе си през традицията на чуждия опит. Убедена съм, че вече наистина няма път назад към методологическия аутизъм на тоталитарната хуманитаристика.

Основание за това ми дава и поетическият опит на изминалата година. Няма да гоборя за събития, по-скоро за особената съ-битийност на поетичното слово като алтернативна потребност от духовен живот в книгите на едно силно поколение от млади и по-млади автори: Георги Господинов, Силвия Чолева, Георги Пашов, Палми Ранчев, Бойко Ламбовски, Виргиния Захариева, Наталина Иванова... Извън него Иван Цанев, Христо Фотев, Иван Теофилов се удържат в новата ситуация. В самия край на годината излезе една книга с антологичен характер - „Зоната“. Не само тази сбирка, но и цялостното присъствие на Георги Рупчев в българската литература емблематизира усилието за интелектуална саморефлексия, щастливата свобода на метафоричния израз в лабиринта на духовните опити, съмнения и страдания.

И през тази година съществуваше някакъв миражен ефект в пазарното присъствие на български стихосбирки. Излизат огромно количество тънички, шарени книжки от всякакви автори. Зърваш следите им в рецензентските хроники на един или друг вестник, чуваш за поредната премиера, ала тях самите най-често не успяваш да видиш на никой щанд.

Щастливо изключение стана издателско-разпространителската практика на Свободното поетическо общество. Чрез труда и мисионерския ентусиазъм на Румен Леонидов вече бихме могли да говорим за организирана стратегия на тяхното присъствие в нашия културен живот. Най-новата българска литература ще бъде задължена на Румен Леонидов, на неговата способност за невероятни превъплъщения - от тежък редактор-стопанин до шеговито-фриволен диско-шоу-водещ, все в името на културата. А дискотечното присъстваше в цялата литература на изминалата година. То беше в причудливите форми на смесване, в разнообразието от изпълнителски гласове и стилове, в мигащите светлинки на способността за купуване. И в усещането, че с литературата, както и с музиката, би могло да се прави нещо, даже много неща.

 

януари, 1997

 

 

Литературната 1997 - година на липсата

 

Най-голямото събитие през тази година беше липсата на събития. Не че съвсем нищо не се случи в литературния живот и край него: имаше скандалчета и годишнини, нови и стари списания, прописаха прохождащи автори и замрели класици... Но всичко стана някак надребно, набързо и между другото. Може би защото политическите събития бяха бурни, а социалният живот окончателно избърса грима по лицето си и се озъби както в стиховете на отречения поет, за да покаже, че не литературата подражава на живота, както ни учеха, а животът на литературата. Българските автори така се улисаха в своето оцеляване, че не им остана време да пишат. Скоро чух по радиото, че някакъв конкурс за романи набрал повече от сто кандидати. Откъде се пръкнаха всички тези писатели? Цялата българска литература да преобърнеш от времето на житията насам, пак няма да намериш сто романа, които да заслужават името си.

Върху фона на липсите през 1997 почувствах носталгия дори по вулгарното писане. Все пак Александър Томов се опита да направи един актуален роман, „Новобогаташите“, но неговото мислене се оказа твърде добре информирано от опита на една вече отминала с края на 80-те години, сантиментална, прилежно загладена наративна похватност. Владимир Зарев амбициозно се устреми към експеримент с философско-религиозните корени на страха и неговите исторически хипостази в българската душевност. Все още обаче не сме видели цялата книга („Четири жития за поп Богомил и за съвършенството на страха“), а само двете първи части от нея. Наградата на конкурса „Огнище“ беше присъдена на един роман, вдъхновен от мисловната задълбоченост и сложната нара-тивна техника на латиноамериканските сапунени сериали - „Баронови“ на Ивайло Петров. Едва ли някой може да обясни смислено защо трябваше да се дава награда, когато липсват адекватни обекти за номиниране. Единственото оправдание виждам в онзи милион, който би се превърнал в джакпот, ако не се раздаде навреме. Тогава, вместо да вие опашки в студа по тотопунктовете, българинът щеше да си седи на топло в кухнята и да пише романи.

Като цяло романът през тази година е беден, скромен в художествените си достойнства и скучно мъжки. Силно се чувства смъртта на Алиса и най-вече - липсата на (модерна) страст. Разбира се, вместо Алиса получихме патицата-мюре - особена разлика няма, тъй като и двете божи създания служат, за да примамват ловджийските страсти на истинските мъже. Сборникът на Радичков ни остави разколебани. От една страна, познахме себе си в удоволствието от неговата традиция; от друга страна, започнахме да се питаме какво в нея вече не ни достига.

В двата най-добри сборника с разкази през годината можем да зърнем една обща тенденция към тематично циклизиране. „Ломски разкази“ на Емил Андреев излязоха в края на 1996, но се случиха като културен факт през следващата година. Те донякъде представляват алтернатива на радичковската традиция, но само в онези места, които не са повлияни пряко от самия Радичков. Деян Енев издаде книга („Клането на петела“) през последните дни на ноември (дали пък това струпване на известна събитийност в края на 1997, което ще срещнем и по-нататък, не е симптом на някакъв тласък напред?). Наративно оголеният, сюжетно мускулест стил на неговото разказване има своите недостатъци, измерени в категории на представите за изящна словесност, и все пак е по-адекватен на модерното преживяване от разтеглените, пипкаво изпипани наративи на други автори. Продължавам да се чудя защо българските жени отказват да пишат разкази. Предполагам, че сред това, което им пречи вече десетилетия, е отказът да почувстват способността за разказване - у нас с почти задължително миметичен характер - като разкъсаност, фрагментарност, доброволно пресечени връзки. Традиционното женско съзнание предпочита да мисли света като цялост и непрекъснатост, за да се почувства сигурно в него.

Една от малкото сигурни тенденции в българската литература през 90-те е новата поетическа жен-скост. И тази година срещнахме две книги, които ще бъдат влог в нейното цялостно случване. „Втората Вавилонска библиотека“ на Амелия Личева е предизвикателство към патриархално нормативните аспекти на женското писане. Тя заявява правата на женския нарцисизъм като генеративен механизъм на културното преживяване. (В другия полюс - поизтъркан край на линията, започната от Багряна, или женската „свобода“ като огледало на мъжката норма - застана Илинда Маркова с нейните поредни „29 любовни стихотворения“.) Кристин Димитрова показа своя „Образ под леда“, макар че представата за лед и скованост не съответства на общото усещане за жизнелюбие и ведра красота, което излъчва нейното творчество, а може би повече от него - самата Кристин. Тук някъде трябва да споменем и Силвия Чолева с „Отиване връщане“ - поетично-мемоарни размисли от едно пътуване.

Поколението на средно младите сред българските поети също остави няколко хубави книги. „Нощта на продавача“ от Румен Леонидов е проза в сънища, рационално уловената ирационалност на един сюрреалистично алтернативен свят. „Четирите фокуса“ ни представиха един различен, но още по-интересен Владо Трендафилов. Златомир Златанов („Островът на копрофилите“) и Пламен Дойнов („Висящите градини на България“) се заиграха с езика и пробваха неговите възможности като ерудитска алтернатива на прагматичния традиционализъм. Имаше доста антологии и „избрано“, сред които ще си припомним удоволствието от ретроспективната среща с Георги Рупчев в „Зоната“ на неговото блестящо чувство за поезия.

Преводната художествена литература продължи да свива тиражите си. Издателите твърдят, че вече не смеят да пуснат количество, по-голямо от 2000, даже когато става въпрос за нашумели американски автори. Разбира се, нямам предвид криминалните и розовите бестселъри, които (ще) продължават да бъдат насъщна потребност на много хора в сивото ежедневие. Може би с това ще си обясним малкия брой значими преводни книги. „Фама“ отново доказа своя вече традиционен вкус към френски авангардизъм. Тя постигна четвърто заглавие на Бекет, „Думи няма“. Освен това - онази чудесна митопоетическа притча за непоносимата чистота на първичното съществуване, „Ужасните деца“ на Кокто, и первер-зно-прелестната книга на Жан Жьоне „Убиецът от Брест“, която открехна пред срамежливо патриархалните сетива на българския читател съблазните на хомоеротичната красота. Джон Ървинг, представен от „Парадокс“ и „Народна култура“, се опита да разубеди твърдите фенове на „Параграф 22“ в силата на първата им любов, но това не му се отдаде. 700 страници се оказаха твърде много за неговите сили в „Светът според Гарп“. Видяхме един нов и по-силен Кърт Вонегът във „Времетръс“, един стар и почти импотентен Майкъл Крайтън, изгубен в света на своя динозавърски клиширан, беззъбо приказен свят. Освен тях - Патрик Модиано, Андре Жид, Дени Дидро, Пирандело... Никой не може да отрече, че „Хемус“ направи три (различно) големи удара. Умберто Еко не оправда надеждите на някои хора, че вече е много отегчителен и грубо пазарен в „Островът от предишния ден“. „Светът на Софи“ от Юстийн Гордер, норвежкия преподавател по философия, преведена на 41 езика, хареса на някои, на други се стори повърхностна и безобразно дълга. Мишел Турние е автор, който и с „Метеорите“ успя да задоволи представите за модерен текст. Що се отнася до руската литература, нея отново я няма; за руска литература днес се говори неизмеримо по-малко, отколкото за руски газ примерно. Но пък така е и с други литератури: чешка, полска, унгарска, балкански литератури... Единственият пробив направи Вислава Шимборска покрай своята Нобелова награда и до голяма степен благодарение на „Литературен вестник“ и Светла Златарска.

Литературоведската 1997 потръгна рано, но мудно. С известно изумление трябва да отбележим, че академичното присъствие вече почти изцяло погълна родното хуманитарно пространство. Всички автори на книги са университетски преподаватели или поне преподават в някой университет. Естествено е в такъв случай да доминира интересът към текста: Цветан Ракьовски, „Паратекстът на литературната творба“, Иван Павлов, „Наративът и неговите литературни силуети“, Мирослав Дачев, „Семиотика на цвета в поетичния текст“. Тази последна книга, която е много професионално и свръхдетайлно изследване, ми се струва колкото енигматично, толкова и симптоматично представена от Издателския център на Народното събрание, може би привидяна като ръководство за ориентация в цвета на политическите партии, от каквото нашите парламентаристи имат безспорна нужда в честите си разходки из политичес-кото пространство.

Оказа се, че и авторът не е съвсем мъртъв, ако е смогнал да бъде порядъчно екзотичен, за да поддържа живо пламъчето на интереса към себе си. Така Божидар Кунчев откри български Гъливер, а пък Алберт Бенбасат разчете (по своему) „Еротичният жизненотворчески роман на Андрей Протич“. Никола Георгиев състави „Българска Хашекиада“. Епическото може да бъде открито и в онова усилие, с което той вече 30 години обговаря подстъпите към една типология на социокултурната маргиналност в полето на съпоста-вителните изследвания. „Смисъл и майцеубийство“ на Миглена Николчина е също в някакъв смисъл епична - тя все пак е първото ни родно изследване по феминистична теория.

Литературоведско събитие на годината дойде чак в края, когато се бяхме поуморили да го изчакваме. Сборникът „Анархистът законодател“ стана „дар“, който модерното българско литературознание поднесе на своя доайен Никола Георгиев по случай неговата 60 годишнина. Разчетен през книгата на Ивайло Дичев „Donner sans perdre. L’echange dans l’imaginaire de la modernitй“, той легитимира един любовен сюжет на отношения към Бащата, още повече, че и тук става дума не толкова да това „дали (и колко) се дава, а кой го прави“. Разбира се, и тази година не мина без ободрителен скандал - с решителната намеса на фондация „Фолксваген“, която закрепи традиционната българо-немска дружба с един проект за усвояване на различни неща, включително на немска литература, в България. От всичко това спечели Пенчо Славейков, който се завърна след пет войни на острова на (о)блажените.

Преводната хуманитаристика единствена не прес-тава да бъде събитие с напора на непресекващата потребност от себе си. Модата на франкоф(ар)онството избледня в политическото пространство, ала модерността на френските философи, социолози и литератори все така крепи възрожденската ни жажда за знания. Фуко, Рикьор, Леви-Строс, Сартр, Левинас, Валери, Барт... - любовен дискурс, съблазнителен именно с еротичната бавност на достъпа и с една трепетна фрагментарност, която поражда ритуално събираческо свещенодействие. Отделно бих искала да припомня статията на Владимир Градев „Пътуване към Рикьор“ (в сборника „Езикът на желанията“), която систематично изследва българската рецепция на френския философ, типологизира пътищата на неговото проникване, анализира културната ситуация у нас през Рикьор като желание и потребност от него.

Немската философия опита да си намери място с не най-големите творби на двама големи автори (Ясперс и Хайдегер), но нейната истинска сила почувствахме едва през последния месец, когато се появи Гадамер, за да разберем що е „Истина и метод“. Аналитичната психология ни подари едни малко различен Юнг в разговор със старозаветния Йов. Хана Арент внесе оптимистична нотка на женско присъствие в „Човешката ситуация“ - в имплицитен диалог с Питър Бърк, който в „Народната култура в зората на модерна Европа“ потвърди най-лошите ни подозрения за изначално мизогинистичния характер на народното мислене. Дебатът за съвременната интерпретация, от друга страна, ако не ни каза нищо ново за Еко, Рорти и Калър, то поне показа добре механизма на умението за дебатиране и в някакъв смисъл - автохтоничния характер на модерното знание, което се поражда в (раз)говорите около себе си. На целия този сериозен фон появата на Валдо Бернаскони с „Човекът в чекмеджета“ прозвуча като виц. Спомняме си, че теоретикът-основоположник на тази школа, Вилхелм Райх, умря в американските степи, подгонил източници на откритата от него оргазмена протоенергия, при това в не съвсем добро психическо състояние. Сега неговият наследник е попаднал в България - очевидно неслучайно и може би повярвал в мита за необикновената парапсихологическа одареност на нашия регион.

Литературната периодика, от една страна, продължава да свива тиражите си в опит да оцелее, спотаена по дъното на някакъв критичен тиражен минимум, все по-невидима за масовия пазар, все по-упорита в борбата за спонсори. И все пак оцелява, от друга страна, при това без да разиграва с театрални рефлекси инфантилизма на някаква сантиментална апокалиптика. „Литературна мисъл“, „Литературата“, „Летература“, „Страница“, „Език и литература“... - обща изглежда просветителската нагласа да се печатат текстове на известни автори от западната хуманитаристика, да се търси точката на техния разумен компромис с присъствието на български автори. В резултат на тази стратегия получихме даже късове феминистична теория („Литературата“). Особено целенасочени са усилията на Светлозар Игов, който през последните няколко години радикално поднови облика на вече грохващото в овехтелия си академизъм списание „Език и литература“. Получихме два броя „Демократически преглед“, традиционно силни и богато съставени, няколко „витаминчета“, които все така ободряват литературната атмосфера със своя жинерадостен, умерен авангардизъм. Почти в края на годината се появи дългоочакваният „Български месечник“ начело с Румен Леонидов и Ани Илков. Той се оказа различен от всичко друго, може би изборът на новото поколение (според желанието на съставителите си), а по-скоро - умора от играта на модерна фриволност и носталгично възраждане на желанието за бащинство у средното поколение „млади“ писатели. „Български месечник“ изглежда първото „постмодерно“ списание: със своя предстоящ успех или неуспех то може да бъде симптоматично за посоката и равнището на модерното в българската литературност през следващите години.

По-особен е случаят с „Литературен вестник“. Вече трудно би могло да не се забележи, че неговият авангардизъм е в криза - дали поради изчерпване на иманентната му агресивност, дали поради други - извънлитературни - причини. Всъщност авангардизмът, както всяка революционна дейност, рано или късно изяжда (децата на) своята способност за текстове. Неслучайно авангардната периодика по принцип има кратък живот. „Литературен вестник“ изглежда изправен пред сериозна дилема: дали да удържа на всяка цена предната линия на буйстващата модерност (което ще бъде много трудно, защото и най-младите у нас се поизмориха да буйстват), или да поеме обновен (но в никакъв случай популистки) курс на разумно експериментиране - да стане „пост“ по отношение на своята собствена амбиция да бъде модерен. И най-сетне дочу се, че от следващата година щяло да се появи едно истинско феминистично списание. Слуховете твърдят, че в България се намерили достатъчен брой феминистки, за да съставят потребната редколегия. Списанието щяло да бъде много луксозно, за да символизира луксозния характер на феминизма в българската душевност и още повече - в родната битова практика.

Докато пишех този обзор, обадих се на един приятел, блестящ поет, който отдавна отказва да пише поезия, и се оплаках от липсата на книги, която ми пречи да тематизирам явления. От добро чувство и състрадание той ми даде такъв съвет: „Ами измисли си 5-6 заглавия, сложи им някакви автори, пък не казвай за тях нито добро, нито лошо...“ Този път се поколебах да последвам съвета му, но догодина, ако нещата продължават така, сигурно ще трябва да си измисляме литература, за да говорим за нея. И няма да вярваме на Марк Аврелий, който в чудесния превод на Богдан Богданов и, слава Богу, само „към себе си“ казва със завидното безгрижие на римски класик: „Виделият сегашното е видял всичко, което е било от вечни времена и ще съществува безкрайно“. Защото искаме да видим повече и по-добра българска литература през следващите години.

 

януари, 1998

 

Литературна азбука на 2000 година

 

Годините, в които „нищо не се случва“ и големите събития присъстват главно с факта на своята липса, стават вече традиция в новата ни литература, те са нейната съ-битийност сред сругите социални реалности. Именно тази „уравненост“ и „едновременност на посланията“ могат да бъдат открити в систематичния алегоризъм на една азбука. Затова нека да видим литературата като азбука на краевековните настроения.

Антологиите опитаха да строят маргиналното в литературната класика: „Българска литературна класика за деца“, „Българска женска любовна лирика“. Българското избуя в традиционния си вид на много поезия; колкото по-малко поезия в живота, толкова повече по сергиите на сърцето: Федя Филкова, Рада Москова, Виктор Самуилон, Петър Чухов, Надежда Радулова, неочаквано свеж дебют на Живка Симова, ироничните предизвикателства на Бойко Пенчев, чухме (но не сме виждали) за Пламен Дойнов... Вазов наблюдаваше отвисоко и патриархално новото краевековно тление. Годишнини имаха и други писатели като Йовков и Магда Петканова. Наградата „Йовков“ в последния миг беше взета от Радичков, за да се отиде при... Марко Семов. „Думи за Вазов“ показаха, че ако не Патриарха, то патриархалното живее в Едиповия комплекс на българската литературност. Естерхази беше откритие на годината. Женското писане Закъса. И прозата ни закъса. Криминалното четиво обаче има своите вечни автори, днес и в България. Издателство „Аргус“ не се уморява; най-доброто, което показа, беше книгата на Марин Дамянов „Добро ченге, гадно ченге“. Липсват книги, които да запомним, макар че лично за мен „Сутрешни залези“ на Ангел Г. Ангелов беше истинска изненада. Младите хора харесват Стефан Кисьов, затова той издаде два романа: „Не будете сомнамбула“ и „Никъде нищо“. Никита Нанков - безопасно и отдалече - ни разказа своите нонсенсови „Празни приказки“. Опасно се разширява периметърът на Психоанализата. За 50 лева можеш да станеш истински майстор, ако си купиш новия речник; ако пък прочетеш също така „Кора и ядро“ на Абрам и Торок, „Лакан“ на Ален Вание и особено „Жените на Юнг“, можеш да започнеш курс лекции в някой нов български университет. Роман Якобсон повлече крак в преводната хуманитаристика; този разкош продължава вече години. През тази получихме „Метафизиката“ на Аристотел, Речника на Цветан Тодоров, История на ислямската философия, Аверинцев, Теорията на Тери Игълтън; доживяхме втория том на Успенски, треперихме в „Секс и ужас“, изгълтахме „Анормалните“ на Фуко, не без трудност поисквахме да си купим „100 години хомосексуалност“; освен това Бенямин, заветния Пол дьо Ман, Бланшо, Касирер и Бродел... Скандалите не ни отминаха съвсем, но не дораснаха - толкова можем покрай Аверинцев или за подялбата на националистическото наследство. Търсихме „Просъници“-те на Шницлер с широко затворени очи, Мариан Фредериксон ни превъплъти в историите на Мария Магдалена... Харесахме няколко български литературоведски книги: „Участта Вавилон“ на Валери Стефанов, „Западноевропейската литература“ на Клео Протохристова, Инна Пелева, Михаил Неделчев, „сръбската“ част от имаголожкия проект на вече покойния Величко Тодоров... Започна многотомник с преводна рецепция на европейската литература в България. Цяла вечност Чакахме да падне Шенген... Я, в колко много страни ще се попилеят младите български автори!

 

януари, 2001

 

2001: между траура и нагона за писане

 

Вече няколко години подред всеки обзор в критическото пространство започва с жалба по липсата на събитие. Тази жалба, този дискурс на жалбеното самоизричане напомня прословутия траур на Фройд: неразкъсана връзка на психическа инвестиция в мъртвото тяло на идеята за Голяма литература; идея, която носи белезите на един незаглъхващ провинциален комплекс, но в същото време съдържа и по-нови рефлекси на тоталитарна възпитаност в културната мисъл. А всъщност самото понятие за събитие стана неадекватно в своята стара осмисленост. Неотдавна то предполагаше максимално единна, цялостна и представителна позиция на оценка, невидимо дирижирана от някаква авторитетна позиция. Днес - с разпадането на способността за всеобщо мнение, с разслояването на (все още) четящата публика, с яростното партикуларизиране на общественото пространство думата „събитие“ може да има само частен и конкретен характер. Събитието за едни остава невидимо и непожелано от други. Това е едната възможност да мислим за него. Другата е да го видим като процес: последователност от явявания на литературността в една сравнително обща посока. Едва когато застана на тази позиция, мога да кажа, че за мен например има събитие и то е в незаглъхващата потребност да се пише литература - въпреки трудностите на ежедневния бит, въпреки перманентната кризисност на интелектуалното битие в неговата социална невидимост, въпреки краевековния срив на либералните ценности, въпреки... А може би именно затова. Като че ли съществува нагон за литература: нужда от писане, от самоизписване, от самовписване в полето на българската културност. Както сънят, както изкуството въобще, писането изглежда алтернативен модус на психическо оцеляване, още по-силен в моменти на криза. Опазването на този модус продължава да бъде събитие за българската литература - независимо от степента на неговата художествена реализация, въпреки комерсиализацията на книжовните интереси (все пак някой чете), посред масмедиализирането на публичното пространство (то все пак е свързано с умението да пишеш). А „истинското“ - носталгично разбрано - събитие все някога ще се появи - може би след година, може би след десетилетие. А може би то е вече сред нас, може би не успяваме да го изречем, тъй като липсва хорът на едногласното критическо отношение.

Всъщност, ако има нещо, което наистина липсваше през 2001 година, това беше сериозната, последователна, концептуално дисциплинирана оперативна критика. Тук и там избухваха фойерверките на различни оценки и мнения, най-често пресилени в желанието да бъдат градивни (включително като приятелско спомоществователство), но тяхната проява си оставаше на рецензентско равнище. Това, което болезнено липсва на критическия дискурс, е дълбочината на виждането в исторически и широтата на преценката в актуално-наличен контекст. Даже когато е достатъчно ерудирана и възпитана в полето на съвременната хуманитарна интерпретация, нашата нова критика не успява да разчете конкретните текстове и процесите, скрити/изявени чрез тях, в целостта на някакъв концептуален проект за развитието на българската литературност. В това отношение д-р Кръстев - с прословутата си ригидност във възприемането на естетическите явления - продължава да бъде пример за подражание.

Изненадата на 2001 година (изненада за някои, които си затваряха очите пред назряването на процеса през последните четири-пет години) е щурмът на жените в областта на романното писане. Съзнателно се опитвам да избягам от жанровия термин роман, защото по наше време той - както всъщност показват и текстовете - стана изключително неуловим в желанието за еднопланова дефиниция. Емилия Дворянова написа най-големия си роман, „Госпожа Г.“, във всеки случай своята най-промислена и сложно оркестрирана работа досега. Теодора Димова дръзна в романовото пространство с един впечатлюващ дебют - „Емине“. Оттук нататък й предстои да избира между два различни проблема. Ако продължава да пише пиеси, ще окайваме загубата на нейния романов талант. Ако напише втори роман, непременно ще го сравняваме с първия, при това вече без бонуса на щастливата изненада. „Каталог на душите По“ е трети роман на Мария Станкова. Тя продължава да разказва добре, измисля характери, изплита умело сюжета, но на мен поне ми се иска да я видя още по-странна, още по-„луда“ - както в „Наръчника“ или в онези чудесни новели, добавени към романа „Искам го мъртъв“. „Фани по опасните пътища на светлината“ от Райна Маркова експериментира с мотивите на потребността да се пише литература, но по този (иначе увлекателен) път лесно загубва литературното в реализацията на тази потребност. Свой принос в добрия роман направиха още две дебютантки: Елена Алексиева със „Синята стълба“ и Силвия Томова с „Кожа“. Специално искам да спомена текста на Силвия Томова, който никой не забеляза; повече или по-малко роман, той представлява оригинална тематична находка като монолог на човешката кожа. Всички тези книги са много различни, за да ги видим като единно явление. Общото е по-скоро в желанието да се намерят алтернативни пътеки в българската романна традиция, да се постигнат алтернативни (включително маргинални) позиции за идентификация на повествуващия субект - отвъд поизтърканата сръчност на умелото фабулиране. Всъщност именно сръчната фабула, доба-вена към предизвикателствата на натуралистичния разказ, беше това, което разбуди духовете около романа на Антони Георгиев „Виена“. Към „мъжкия“ лагер трябва да добавим още Златомир Златанов с „Пола“ - книга, която се появи като фантом в последните дни на годината, но никъде не успяхме да купим; романите на Алек Попов и Борис Минков.

С много по-скромно присъствие през годината, но все пак с две добри попадения се оказа разказът. „И други истории“ на Георги Господинов е книга с настроение; тя утвърждава специфичния иронично-носталгичен, описателно-символичен стил на своя автор. „Щраусовете на Валс“ от Чавдар Ценов се стремят да бъдат непременно модерни: по пътя на предизвикателството, чрез игра, шега и пародия, така малко присъщи на българската литературност.

Поезията ни изненада със своята необичайна смълчаност. Рано през годината Кристин Димитрова издаде „Поправка на талисмани“, Илко Димитров написа поемата „Разчленяване“, в самия край „Жанет-45“ поднесе две различни книги на Силвия Чолева - „Зими и лета“ и „Внимателно“. Безспорно, това е издателството, което създава най-красивите книги от български автори. Банално е да споменавам заслугата на Яна Левиева, чието оформление на детската книга „5 за 4“ от Иван Цанев спечели думите „страхотно“ и „фантастично“. Донякъде като компенсация за липсата на нова поезия се появиха антологии и ретроспективни сбирки: Валери Петров, Иван Цанев, Николай Кънчев, Екатерина Йосифова... Към антологиите „изобщо“ (свързани с механичен отрязък от време) съм настроена амбивалентно: те подхвърлят впечатления, чиято щедрост може да бъде твърде измамна. Друг е случаят с тематичните антологии, каквато беше „Дъждът в българската поезия“, съставена от Людмила Малинова. Скромното й присъствие в публичното пространство не съответства на литературноисторическото значение, което имат подобни книги.

Едно от най-тъжните случвания в годината беше смъртта на Георги Рупчев. Изгубихме човека, който олицетворяваше представата за поезия; поета ще продължим да откриваме, включително с книгата „Приковаване на огъня“ (тя включва последните три поеми и писаната в продължение на 14 години „Смъртта на Тибалт“), която излезе в седмицата между Коледа и Нова година.

Критиката и литературната история изглеждат успокоени в една вече поета тенденция към по-модерни интерпретативни усилия. Яни Милчаков предложи интересна „Социология на литературата, език и политика“; Виолета Русева продължи да работи върху „Генеалогия на българската модерност“, този път - с Яворов. Митко Новков поднесе „БАРТвежи“; на другия полюс Светлозар Игов потресе въображението ни със своя мегаметалитературен проект върху цялата възможна история.

Освен със своите писани текстове 2001 ще се запомни с един друг вид - устна красно-разно-речива - текстовост в публичното пространство (рядко има години, толкова богати за социологически наблюдения). Най-напред беше дебатът (нямам предвид само конкретния разговор, но цялото пространство, в което се обговори проблемът) около отварянето на писателските досиета. Зад всички цветисти приказки, между солидните аргументи за и против се крие простата истина, че това вече никого, ама никого не интересува. Литературата се прави от текстове. И към текстове, както видяхме, тя може да бъде по-безмилостна, отколкото към хората, свързани с тях; останалото е суетене около трупа на една непогребана бивша литературност. Въпреки всичко смятам, че досиетата трябва да бъдат разсекретени: не за днешното време, което се умори от надплюване, а в полза на една ненаписана, предстояща социология на българската култура, отвъд красноречието на личните инвестиции и травматизма на емоционалното преживяване. По-късно дойде скандалът Иван Бориславов. Една сама по себе си незначителна фигура стана повод и подтик да се разкрият много дълбоки проблеми в способността за сдружаване сред българските писатели. В началото на 90-те години Сдружението беше създадено като алтернатива на стария тоталитарен Съюз. Въпреки ентусиазма на своя замисъл още от самото начало то се оказа обречено да носи родилните белези на огледалната другост. Нека да не скърбим за края му, който сполучливо беше наречен „колективно самоубийство“. Самоубива се авторитарният рефлекс на защита „отгоре“, умира потребността от мегаформации по принципа на административната власт. Започваме новата година с надежда, че липсата може да роди нови потребности. Оптимистично ми се привижда едно разноцветно множество от групички пишещи хора, които ще делят помежду си не нещо друго, а културни предпочитания и духовна близост.

 

януари, 2002

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух