напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Новобогаташът в плен на жълтия интерес


Темата за новобогаташа се появява в българската литература почти веднага, след като угасва вълната на романтичния масов идеализъм, която следва Възраждането в първите години на „свободен живот“. Сп. „Мисъл“ публикува „Бай Ганьо“, макар че неговият главен редактор никога няма да признае книгата за „сериозна литература“. По-важно обаче из-глежда това, че с „Бай Ганьо“ българската интелигенция си извоюва пространство, наистина с виртуален характер, в което успява да превърне в успех своята загуба срещу новобогаташа или парвенюто, както по-скоро му казват тогава, в борбата за социален успех. От този момент нататък богаташът или мъжът-който-успява-с-пари, ще стане постоянен прицел на отрицателно отношение, независимо дали това е карикатурно-фейлетонният подход на Алеко Константинов, или психологическият драматизъм на Димитър Димов в романа „Тютюн“. Образът на новобогаташа се оказва удобен екран за проекция на доминиращи колективни нагласи, които в традицията на патриархално формираното социално съзнание могат да имат само амбивалентен характер. От една страна, забогателият човек попада в позицията на овластената фигура, на този-който-успява, който надмогва другите и постига публична реализация според законите на света, в който живее. Когато разказва за котленските овчари, Захари Стоянов споменава факта, че за тях съществува само „един господ“ - чорбаджи Петър, който е зъл и стиснат, ала богат. Наивното уважение на котленските овчари лесно прераства в двойственото усещане на страх и омраза, на покорство и завист в условията на новосъздадената българска държава. Богаташът попада в символичната позиция на бащинска фигура и край него се завихрят страстите на винаги актуалния в света на патриархалните ценности едипов конфликт. Никак не е чудно, че точно пишещата интелигенция, която в България е бедна почти като правило и с края на XIX век все по-ясно отпада от политическия елит, ще формира най-нетърпимо отношение към парвенюто и съответно ще успява да го възпита у своите читатели. Симптоматично е и това, че този, който вижда изключителните качества в характера на бай Ганьо, ще бъде един немски критик през 30-те години, Геземан. За него най-типичното българско парвеню носи добродетелите на професионална предприемчивост, духовна енергия, здрава воля и житейска активност - все качества, които той противопоставя на „славянската леност“ и които днес изглеждат задължителни в умението да правиш бизнес.

За да съкратя разсъжденията, ще кажа, че българската литература обича да наказва своите „богати“ характери. Не е задължително да се стига до смърт, както се случва с обездушената от сюжета фигура на Борис Морев; „смъртта“ може да бъде фейлетонният сарказъм от втората част на „Бай Ганьо“ или всеки друг случай на „нравствено разобличение“. Убийството, включително в неговите метафорични форми, изглежда като рефлекс на „задругарското“ отношение към индивида, който успява да се откъсне от „демократизма“ на масата, да я надмогне и подчини.

Друг е въпросът за поведението на издигналия се индивид. То непременно ще носи белезите на огледална зависимост в своето отрицателно присъствие, ще бъде реакция на отношението към него: срещу омразата на колектива - желание за насилие, срещу завистта - арогантност, срещу конформизма - откровена безпринципност и т.н. Акцентът, който искам да сложа, е по-скоро върху това, че е наивно да възприемаме литературата като директно отражение на някаква социална действителност. Образът на новобогаташа има скрито митологичен характер. Той е начин, по който културното мислене се справя с един социален проблем върху равнището на фантазията. С други думи казано - дискурсивен механизъм, който произвежда една нова, символична реалност с компенсативно-корективен характер.

Нека още веднъж да тръгнем оттам, че темата за новобогаташа може да стане реалност само в рамките на един исторически конструиран цивилизационен модел. Нещо повече - тя придобива емблематичен характер за социалните отношения в патриархалния свят. Така например в българската литература забогатяващият човек е винаги мъж. За времето, в което пишат Алеко Константинов и по-късно Димитър Димов, това решение изглежда задължително, доколкото всяка „реалистична“ литература играе по правилата на своето време. За най-новата проза, писана през последното десетилетие на XX век обаче, подобна „вярност“ вече оголва митологичния механизъм на естетическото въображение, като поставя необходимостта да се задоволят традиционните ментални потребности по-високо от ценностите на литературния „реализъм“. По принцип новата българска проза отказва да види успяващия човек в рокля. Това естествено не означава, че няма случаи, които приличат на изключение. Даже веднага си спомням един разказ на Марин Дамянов, „Шестак“, където преуспяваща бизнесдама поръчва убийството на своя брат. Важното всъщност не е в дрехата, с която е облечена една или друга фигура в сюжета на успяващия човек. Важна е изобразителната парадигма на неговото присъствие. Роклята не може да промени „мъжкия“ характер на литературната бизнесдама; върху женската полова идентичност е надянат моделът на мъжката социална реализация. Новобогаташът като фигура на колективното литературно въображение представлява емблема на мъжа (не на реалния мъж, разбира се, а на идеята за мъжа), чието присъствие в патриархалното общество се разбира именно през цедката на публичния успех, а този успех най-лесно се вижда реализиран във вид на пари и власт. Така че новобогаташът е този, който прави реалност успеха, а пък успехът представлява присъда за „мъжкост“ във всяка патриархално формирана група. Оттук следва една много важна закономерност в историята на нашата тема.

Сюжетът на забогатяващия човек, както вече стана ясно, снема една много дълбока и фундаментална традиция в социалния план на патриархалните отношения; от един момент нататък това го превръща в емблема на традицията, после - на традиционността в литературното мислене. Образът на бай Ганьо е откровение; книгата на Димитър Димов е класика, но темата за новобогаташа в литературата на 90-те вече е плътно вписана в масовата култура на нашето съвремие. Малко текстове работят съзнателно с нея и в същото време опитват някакъв модерен експеримент, някаква авангардна практика или дори се опитват да постигнат оригиналност в сюжетостроенето, в конструирането на образи, в стила и композицията. Най-типичният пример за отказ от новаторство би бил трилогията „Новобогаташи“ на Александър Томов. Тази книга е написана в жанр, който изглежда абсурден в началото на XXI век, семейната сага; тя възкресява психологическия сюжет на Борис Морев и като връх на всичко подражава в езиковите похвати на Димитър Талев. Даже автор като Мария Станкова се превръща в „българска Даниел Стийл“, когато докосне темата. Без да избягва мъртвата хватка на масовата култура, романът „Искам го мъртъв“ все пак опазва нещо типично за мисленето на своята авторка. Тук импулсът към забогатяване, властолюбието и престъпността в характера на мъжа-богаташ са неразделими и всъщност внушават една доста по-обща представа за доминиращия модел на „мъжкото“ поведение във всеки патриархално положен свят.

С тази книга всъщност вече сме се докоснали до друга важна характеристика на темата в 90-те години. Имам предвид тенденцията към натрапливо криминализиране на „богаташките“ образи. Както изглежда, обществото е все по-малко склонно да признае изключителни „лични“ качества на забогатяващия човек и става все по-готово да припише успеха му на връзки с мафиотично-престъпни структури, съчетани с криминогенни нагласи в психиката и поведението. Този начин на мислене кулминира във „вулгарната“ проза на Христо Калчев. Там на практика не е възможно да се сложат ясни граници между богатите и престъпните хора; още по-специфично е обаче това, че нравственото послание на тези романи е напълно негативистично, то казва „Целият свят, в който живеем, е лош“, което пък вече тотализира модела на отношение към „отрицателния“ герой до глобален принцип за осъзнаване на човешкото битие.

Третото нещо, което трябва да споменем за присъствието на темата през 90-те години, е силното влияние (в някои случаи става въпрос даже за изобразителен синкретизъм), което търпи от публицистиката на времето. (С тази особеност изглежда така, сякаш се връщаме към модела на отношения между литература и публицистика от времето на Алеко, но разликата между фейлетоните на Алеко и дискурсът на „часовите“ вестници все пак е твърде голяма.) В действителност новобогаташите са много повече герои на пресата, отколкото на литературния текст. Виждаме техните снимки (един вестник даже има снимкова рубрика „Строители на капитализма“), надзъртаме в техните къщи, разказват ни за техните хобита, за техните партита, опознаваме даже жените им... Можем да кажем, че в българските медии непрекъснато тече един втори роман за новобогаташите и неговият успех не на последно място влияе върху „масовия“ характер на литературните опити, които му подражават. Както изглежда, всички обстоятелства са се съюзили да притискат темата в плен на жълтия интерес. Струва ми се, че нейното бъдеще може да бъде в способността да се надхвърлят отеснелите, демодирани граници на един отживяващ патриархален модел. За българското общество, което отново се мъчи да натрупа символични и финансови капитали, новобогаташът е все още жизнен образ. Темата може да се превърне в литературно явление, когато пишещите успеят да надмогнат - най-напред своя, а после и колективния - едипов проблем.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух