напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Вулгарният етос


Христо Калчев. Нерон Вълкът, Калигула Бесният, Цикълът на Месалина.

Издания на „Национален клуб на художествено-творческата интелигенция“ и „Ла страда“ ООД, С., 1996

 

Само преди няколко дни един бивш мой студент, сега учител в елитен софийски техникум, ми разказа, че според неговите ученици истинският автор на трилогията бил Иво Карамански. А пък Христо Калчев е псевдоним - неумел, но очевидно необходим жест на психо-фонетична идентификация. Ясно е, че в масовото рецептивно съзнание тече процес на фолклоризация и неин обект е не толкова текстът, колкото основанията за неговото съществуване, включително авторът. Според конвенциите на масовата интуитивна практика книгите са написани: А) за отмъщение; Б) с рекламно-просветна цел; В) от потребност за изповед и опрощение. Всички случаи предпоставят идеята, че авторът е човек отвътре - някой, за когото се предполага, че знае „истината“. Почти както по времето на Възраждането, българският читател чете, за да научи, да разбере, да осмисли реалността и да провиди своето място в нея. Все по-рядко обаче той е готов да лее сълзи пред страданията на Геновева. В рецептивните му реакции започва да се намесва някаква строгост, дори суровост към розовите сантиментални модели; може би това е вечният въпрос на вечния пролетарий - къде е тук нашата драма?

В любопитството на новия читател има и един перфиден аспект на воайорско самозадоволяване. Той се е научил да наднича със страстна нетърпеливост в интимните механизми на „реалността“, да флиртува с визуалната представимост на разрушителния нагон, да надзърта в будоара на злото. Вулгарният текст актуализира и дразни именно воайорския инстинкт на българския читател; той е неговото общодостъпно, колективно peep show - още по-привлекателно, защото можеш да споделиш после насладите от видяното, да ги отиграеш в приятелски кръг, на камерна сцена. В този смисъл литературността означава смърт за способността да мислиш вулгарно. Представете си стриптийз-шоу, в което стриптизьорката остава през цялото време облечена в делови костюм на Пиер Карден. Неуспехът или в най-добрия случай ограниченият пазарен успех на останалите романи от вълната на българския политически трилър се дължи до голяма степен на техния полулитературен, полувулгарен характер. Те са романи-полу, затова имат полупублика. Видя се, че хората днес са готови да дават пари за книги, които могат да правят неща с думи. Този перформативно-самозадоволителен аспект на (потребността от) вулгарния текст е може би най-характерният белег на новото четене.

Трилогията на Христо Калчев (или може би на Иво Карамански все пак?) се възприема като естетически неопосредствана социална реалност. Важен аспект от вулгарността на вулгарния текст е неговата способност да митологизира референциалната си неприкосновеност. Успехът на цялостната стратегия се крепи върху умението на един вид литература да се представи като не-литература. И точно в пространството на това недоловимо разместване, в суматохата на езици, в несигурността на техните употреби става възможна ефективната манипулация на социални илюзии, нарцистични фантазии и колективни митологични нагласи. Романите са „верни“, тъй като припокриват определен тип популярни представи за вярност в социалния опит, в същото време те сюжетират, систематизират, глобализират тези (фрагментарни по същество) представи в концептуален модел. Сама по себе си действителността не може да бъде нито вулгарна, нито възвишена; тя е това, което е. Етическата позиция е в начина на нейното възприемане и на нейната употреба. Вулгарният текст обаче конципира вулгарния етос като социална действителност. Когато чете един розов роман, читателят се идентифицира с емоционалната структура на литературното преживяване, без да загубва усещането за другостта на света, в който е успял да избяга временно. Вулгарната стратегия подменя естетическата илюзия с илюзия за реалното зло, той се прицелва пряко в параноичните нагласи на нашето общество. В страшната чуждост на текста читателят чете „своя“ свят (света, който е проекция на собствените му страхове), а пък своят свят става все по-чужд, илюзорен и нежелан за прочит. Въпреки гръмогласните си претенции за идеологическа необвързаност, даже за антиидеологизъм, вулгарният дискурс е силно идеологичен - той идеологизира вулгарността като неизбежност на социалния опит. Нещо наистина радикално се е случило в българската култура. Доскоро институцията на автора произвеждаше необходимата си читателска аудитория; сега вече аудиторията произвежда институцията на автора по образ и подобие на своите потребности и нагласи. Това наистина е начало на жълтата литература в България. Някога Богомил Райнов пишеше булевардни криминалета и в същото време теоретизираше тяхната (не)потребност. Калчев е пощаден от шизофренизма на подобна позиция. Той даже изобщо не пише жълта литература; него го пише (необходимостта от) жълтата литература в България. Ситуацията (постмодерна или недотам) с един замах ликвидира Автора. Още няколко години и твърде малко хора ще знаят, че Христо Калчев е съществувал още преди името му да означи ефекта на вулгарното писане. Ако сега кажа, че той едва ли някога ще повтори успеха си от борческата трилогия, това навярно ще означава, че и аз вече съм заразена от провиденциализма на жълтата ситуация. И все пак изглежда точно така. Може да ни се стори, че даже критиката е неосъзнато подвластна на доминиращата насока в рецептивните настроения. До този момент тя упорито интерпретираше текста единствено като резултат, като производствен ефект на конкретната историко-политическа ситуация, забравяйки аспекта на неговата собствена психосоциална производителност. А тези книги наистина правят неща с думи. Едно от нещата е да манипулират (част от) наличните и да доизграждат (част от) фрагментарните митологемни структури на масовото съзнание; те са колкото знак на съществуващи смисли, толкова и генератор на „смисленост“ в популярните настроения. Ето защо бихме могли да помислим върху конкретните измерения на тази идеомитологична манипулация.

Веднага се хвърля в очи патриархалната парадигма, която владее реалността на социалните отношения в текста. Едни от героите я въплъщават и изразяват в типологията на своето поведение, а други я отричат и подкопават по твърде несимпатични начини. Твърдението, че в книгите не съществува герой, който да предизвиква желание за позитивна идентификация, няма оправдание в рецептивния опит и може да бъде само тактически похват на общата митологична стратегия. Съществува един имплицитно „добър“ лагер, който е външно лош, защото играе по правилата на лоша игра, но интимната психосоциална мотивация на неговото присъствие е вкоренена в нормите за добро, легитимирани от патриархалността в светоусещането на българския читател. Неслучайно е така натрапливо очевидна връзката между характерологичните измерения на добрата-лоша българската мафия (кланът на Нерон Вълка) и екстатично патриархалния етос на ранната й сицилианска версия. В този свят родово-семейните връзки задават модела на социалните отношения. Мястото на Мъртвия баща е заето от групата на синовете: груповостта (мафиотизмът) намира своето оправдателно основание във функциите на родителски-властова институция. С неосъзната носталгия читателят започва да привижда обществото и преди всичко държавата структурирани по модела на същата интимна обвързаност. Остава да се изтегли последната линия, която ще свърже копнежа по бащинската строгост на справедливата институция със способността на определен тип хора да я превърнат в действителност. Пътят наистина е облян с кръв и осеян с трупове, но всъщност кой няма да пожертва средствата заради голямата цел на една носталгична утопия?

По-нататък вулгарният текст разгръща система от тактики на положителната митологична идентификация в образа на Героя. Вълка и Бесния притежават типични характеристики на българския хайдутин. Те са хубавеляци, стройни, напети и жилави; традиционната бяла риза е актуализирана в елегантно скроен костюм. Върху фона на общото парвенюшко безвкусие тяхното поведение излъчва благородна въздържаност, нелишена от нравствени добродетели, съчетана с внушителен „професионализъм“. При това братята „дават работа“ на „десетки хиляди млади мъже“(!). Вместена е даже легендата за „демократичен“ произход. Младостта допълнително митологизира образа на Героя, ефектно съчетана с отвращение от деградацията на „стария“ лагер. Хайдушкото напира даже в сексуалните преживявания на българските Герои. Те олицетворяват мита за юнашката потентност на българина и винаги правят секс според генитално-възпроизводителната норма на патриархалното полово поведение.

Още дълго можем да изреждаме списъка на митологичните героични характеристики. Не е изключено да помислим, че става въпрос за един приказно-инфантилен сюжетен модел, ако с това се изчерпваше обхватът на текстовите внушения. Истинската вулгарност обаче започва оттук нататък. Романите дразнят националистическите рефлекси на своя масов читател. Първото изречение, което произнася Вълка, гласи: „Трябва да спрем руснаците...“ Постепенно става ясно, че целият свят е раззинал паст да погълне апетитната малка България. И когато правителството е вече безсилно, икономиката - разсипана, а съдебната власт - кастрирана, пътят на родната мафия остава единственото страшно, но славно спасение. С мафията е лошо, (макар че тези, които пострадват от нея, всъщност си заслужават умирането), ала без мафията няма да има България.

Вулгарният текст подема апокалиптичните настроения в съвременната действителност и им дава система от основания. По „реалистично“ убедителен начин той плаши, всява ужаси и чертае трагични свършеци. Манипулативно се изостря до крайност социалната параноя: в България няма нищо друго освен корумпирани политици, псевдобанкери, предатели и бандити. Отвсякъде дебнат заговори, кроят се коварни планове; всичко е обявено за продан. И в този момент, пред свършека на света, читателят парадоксално се сдобива с още едно удоволствие. Митологизирайки хаоса на Голямото-зло-тук-и-сега, текстът всъщност укрепва доверието в малките, ежедневни, повсеместни прояви на злото. Социалната безотговорност, битовата злоба, маниакалната подозрителност изглеждат закономерни, оправдани и дори нелепо уместни като адаптивен модел. Ефектът на тоталното зло като откровение за истината в обществения живот превръща малката индивидуална злина в начин на оцеляване и надарява преданите читатели със спокойствието на една почти чиста съвест. Наистина, щом животът е абсолютно лош, каквото и лошо да направя аз, то няма да бъде дори наполовина толкова лошо, колкото е лош самият живот!

И тук се открехва още един удоволствен аспект на жълтия прочит. Читателят се идентифицира не само и даже не толкова със страшните герои на текста, колкото с функцията на повествователя, с позицията на вулгарно говорещия човек. А повествователят е този, който в крайна сметка дърпа конците на марионетното зло в своя спектакъл. Той създава, за да руши, наказва, убива... Най-вече убива - дискурсът потръпва от радост пред тези сладостни техники на садистичното въображение. Чрез идентификация с родително-наказателната функция на говорещия човек читателят сам придобива усещането за всепозволеност и сила; усещането на малко дете, което с особено удоволствие преработва света, като откъсва ръцете на куклите и избожда очите на любимото си плюшено мече. Класическа илюзия за инфантилно-нарцистично могъщество - толкова необходима на всеки дребен, смачкан, безсилен, наплашен човек. Илюзия, която вулгарният текст му поднася в изобилно количество.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух