напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Критическа въртележка: 1995-2001. Критика


Пасторализъм и алтернатива

 

Валери Стефанов. Литературната институция. Изд. „Анубис“, С., 1995

 

Силен сноп от лъчи прорязва драматичната сгъстеност на сиво-червено небе. Светлината идва отгоре, от слънцето, а може би - от окото на Бога. Достигайки земята, тя поражда реалност върху сцената на нейната зримост: малко стадо овце, кротко скупчено край своя Овчар, привел глава върху кръста на пасторалната си призваност. Така започва „Литературната институция“. Всъщност това е текстът на корицата, който може да бъде прочетен и като въведение в желанието за метафорично-херменевтична обгледимост на литературната практика. Пасторалната парадигма на традиционализма в родната критика попада в ръцете на своя читател: тя може да бъде разглеждана, пипана, даже скъсана, но най-вече - отворена, като лъскава корица на един тип отношение към словото и социалните практики на неговата употребимост.

Тематичната самоописателност на книгата - „Литературната институция“ - почти се изчерпва с призива на заглавието; оттам нататък текстът не се и опитва да дефинира, типологизира, йерархизира идеите за литературната институция, той по-скоро предизвиква традиционните полета на нейната пред-ставимост; литературната институция е способността на литературата да възпроизвежда потребността от институционалност в дискурсивните механизми на своята социо-историческа практика. Макар и удобно разположена върху топонимичната прагматика на много литеритурноисторически текстове, „Литературната институция“ не е книга за литературната история, а за историчното в литературата; вид генеалогия на потребността от институционалното слово. Подходът на Валери Стефанов подминава грандиозния замък на високата историческа представимост като поредната нарцистична илюзия и с настървение археологизира подземните лабиринти на историчното случване. От диспозитива на критическите умения съзнателно са изхвърлени глобализиращите стратегии, сладостите на метанаративното обобщение, сантиментализмът на идеологическата реторика... Стилът на Валери Стефанов е почти неподражаем, може би защото е силно трансгресивен, с една странна мъжко-женствена постмодерна нагласа, съчетание от агресивност и прелъстителност в дискурсивните техники. От една страна - острота на аналитичното врязване в обекта и темата, неуморима-неумолима логическа последователност, традиционната трезвост на литературния социологизъм, известна методологическа безапелационност. От друга страна: метафорична разточителност на изказа до границата на самопрелъстителен технологизъм, сетивност на словото, някаква скрита склонност към екстатичните речеви практики. За много литератори книгата на Валери Стефанов може да има опасен чар: освен всичко друго тя е чудесно ситуирана в полето на потребността от (литературната) институция. Композицията пародира, подрива и все пак възпроизвежда идеята за институционална цялост на херменевтичната практика. Цялата книга играе на институция: властта да можеш и желанието да имаш власт върху словото, бунтът срещу авторитета и страстта към неговото инкорпориране в своето (дискурсивно) тяло, деперсонализация на историцизма и историзиране на самоличностното вживяване... Текстовете на Валери Стефанов са някъде по средата на пътя между желанието за власт и неудоволствието от елементарната технологичност и ниската интерпретативна производителност на традиционната овластеност. Ако не начинът, това безспорно е един от начините да се деконструира идеомитологизмът на критическата реторика - пасторализмът в българското литературно почвеничество. Щом всички сме обречени да играем на институция в патриархалното общество, нека поне от време на време вдигаме поглед нагоре, за да видим откъде идва словото-светлина.

 

 

 

Психилогия на литературното терминаторство

 

Николай Василев. Психология на литературното убийство. ИК „Христо Ботев“, С., 1995

 

Приятели ми казаха: „Прочети тази книга, ще се посмееш. Тя е направо фантастична, истински абсурдистки фарс.“ Прочетох я в един от първите слънчеви дни, но не успях да се усмихна. Изобщо не ми стана смешно; стана ми тежко и тъжно. И се опитах да разбера защо. Не беше заради хаотичния еклектизъм в употребата на културни представи; това го прави всеки по-слаб студент на изпит. Не беше заради трафаретите и тавтологиите в литературно-теоретичната терминология; вече петнайсет години проверявам кандидатстудентски работи. Не беше заради досадните правописни грешки, заради сгрешените имена на посочени и посечени български автори, заради това, че Джойс беше наречен автор на „Одисея“; тук би трябвало да се притесни издателството. Не беше дори заради фарсовата употреба на психиатрични и „психоаналитични“ понятия; всъщност тя единствена можеше да предизвика усмивка. И даже смятам, че в някои разсъждения не липсва и доза истина. „Учебникът по литература за 11 клас“ например или „Речникът по нова българска литература“ имат своите добри, но и своите слаби страни. Не беше всичко това. А нещо съвсем друго, в което книгата преставаше да бъде себе си и ставаше симптом на една упорита и тъжна тенденция в нашия нов културен живот: тя емблематизираше неговите параноични страсти.

Езикът на книгата, най-напред, е езикът на ужаса и насилието. Натрапливо се говори за жестоки (интелектуални) убийства, за екзекутори, за скотобойни, за (очевидно маниакални) „фашизоидни субекти“. В „тъмната страна на българската литература“ върлуват серийни убийци - „вчерашни и днешни трепачи на Вапцаров“ например. Културното поле е описано в квазимитологичната терминология на „Междузвездни войни“ с познатата ни от Стивън Кинг тръпка на ужас и отвращение пред прояви на демонично-патологичното. Литературното тяло се оказва насилено, смазано и разчленено от „два етажа“ интелектуалци-садисти. На долния етаж точат зъби дребните „папатаци“, които в крайна сметка се оказват съвсем „безобидни“. На горния етаж перфидно се е настанил Никола Георгиев, чиито текстове са нещо, което „осакатява, обеззвучава, обезлюдява литературата“. Някъде отдолу нахлува банда „четящи субекти“, разконспирирани като „негови студенти, дипломанти и аспиранти“; те пък искат да превърнат „в гробище цяла една литература“. Некроманските представи са мобилизирани, за да усилят демоничния размах на внушението. Пулсира имплицитната аналогия между (вече) осакатеното тяло на литературата и заплашеното човешко тяло. Садистичната порнография на изображението настройва читателя да изживее пълноценно ужаса на параноичната ситуация. Защото в дъното на всички етажи, в самите основи на обществото стои „една неизвестна твърда ръка“, която дърпа фабулните конци, един всемогъщ лорд Вейдър; „движенията на този Някой напомнят движенията на ювелир. Той притежава интелекта на перфектен инструменталист и бруталността на ревнив реваншист. Действията му са премерени, добре разчетени и съвършено точни.“ Не ви ли побиват тръпки от страх? Всъщност и самите садистични ефекти са естестено произходни от страха, породил натрапливите идеи за преследване и унищожаване в книгата. Текстът е завладян от шпиономания: навсякъде заговори, навсякъде организирани врагове и убийства; нито миг спокойствие, нито помисъл за естествената диалектика на историческите процеси. Той си играе на детектив, който проектира върху културата частни мотиви и след това тича по следите на собствените си параноидни фантазии. Неговата любима метафора -„комуникативният код на убийството“, както и съпътстващата я натраплива агресивност, представляват симптом на страха от незабелязване и културно пренебрежение.

„Психология на литературното убийство“ няма да убие никого; културата не се нуждае от терминатори и детективи. Тази книга обаче се вписва в езика и маниерите на жълтата преса, която паразитира върху неосъзнатите страхове на индивида и групата, манипулира обществената тревожност и провокира нови вълни на несигурност и безпокойство. Подобни явления истеризират българския културен живот. Събуждайки страх и подозрителност, те в действителност наслагват предпоставки за социална апатия и политически аутизъм, особено сред интелигенцията, която е най-чувствителна към такива внушения. И само в този смисъл всяко от тях заслужава да бъде забелязано.

 

Раковски или детството на българските желания

 

Катя Станева. Апология на българското. Творчеството на Георги Раковски. УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 1996

 

Отминава зимата на нашето недоволство и вече идва ред на авторефлективните обобщения, на дефинитивните номинации, на идентификативния проект. Сега - отвъд феноменологичния екстаз на революционното настроение - ще трябва да си отговорим на много въпроси, между които и този: защо новата революция проговори с гласа на Българското възраждане, как се случи импулсивната актуализация на един позабравен, чаровно-наивен, травматично-героичен дискурс? Възможните отговори навярно ще извлекат във фокус острата краевековна криза в националната идентичност на българския човек и необходимостта от нейното превъзмогване с радикални техники на способността за положителна колективна идентификация, необходимостта от (дискурсивно) огледало на желанието за себе си. В този смисъл - и в този момент - знанието за Георги Раковски става изключително адекватно и книгата на Катя Станева попада в полето на щастливата актуална потребност от себе си. Тя чете и пише Раковски именно като апологет на пробуденото желание за принадлежност към родното, като идеолог на нарцистичния национализъм, като вдъхновен манипулатор на желанието (за българско) всемогъщество. Раковски е „първият български автор, който прави опит да изгради оптимистична теория на нашия народ“, той е винаги готов да „снабди с концепция българското объркано и травмиращо настояще, да предложи глобален сюжетен модел на нашата история в съпоставка с всемирната...“ Текстовете на този единствен войвода-поет-и-учен обговарят родното в превъзходна степен и с реторики на възхвалата: българското е „най-“, „пре-“, „все-“, а чуждото попада в контрастния фокус на потребността от натрапливо обругаване, принизяване или - при случайна доброжелателност - омаловажително незабелязване. Раковски мисли света в екстатично-патриархалния режим на безкомпромисната антиномичност; ако другите са добри и прави, тогава ние трябва да бъдем слаби и лоши, ето защо нашето е винаги абсолютно и съвършено. Неговата нагласа към хипертрофиран мирогледен бинаризъм е очевидният резултат от националния робски комплекс и в същото време - опит да се излезе от него, макар и със средствата и в категориите на хегелианската властова диалектика. По този начин даже невероятните езиковедски и етнологически авантюри на Георги Раковски добиват статут на онирични техники за справяне с травматичния реализъм на българската реалност.

Книгата на Катя Станева представя Раковски в компетентен изследователски диалог с една дълга традиция на усилия в българската хуманитарна наука. Нейният проект обхваща желанието да се внесат корекции в образа, който постулира патетичния апологет като „архаична“, аутистично не-диалогична, самозадоволително затворена фигура в българската култура: живото въплъщение на нашата историческа инфантилност. Ако Раковски „пресрамва българите да изтъкват националната си принадлежност, да отстояват човешкото си достойнство, да бранят правата си“, то вероятно и ние сме задължени да „пресрамим“ срама си и да престанем да гледаме на него като на вдетинения си дядо-фантазьор. Раковски емблематизира един режим на усещането за българска принадлежност в националната психическа икономия и колкото повече пренебрегваме себе-си-в-него, толкова по-малки са шансовете ни да бъдем различни. Все пак без Раковски, без това, което Катя Станева нарича „тек-стовостта от Паисий до Раковски“ и в което се сбъдват „себехаресването, възгордяването, самолюбуването в националното изживяване“, нямаше да бъде възможна ботевската линия на сатирична рефлексия, на самоиронична дистанция. И затова сега, вече след революцията, нека да продължим назад към Раковски, защото в него се крие детството на желанието да бъдем българи.

 

 

 

Пепеляшка и/или критиката

 

Албена Хранова. Подстъпи към приказката. Пепеляшка - Cendrillon и Aschenputtel. Изд. „Пловдивско университетско издателство“, Пловдив, 1996

 

Приказката е нашият спомен за потребността на фантазията от някакви постоянни модели на колективния опит. Приказното в приказката изглежда безусловно необходимо, общото сякаш надмогва частното, а индивидуалното си отдъхва от бремето на нежеланото-в-себе-си. И все пак Албена Хранова чете приказките на най-известните разказвачи - Шарл Перо и братя Грим - през методологическото огледало на литературната критика и съвсем естествено поставя въпроси на литературността в приказния дискурс. Нейната книга атакува един вид „подстъпност“ към техните произведения - тази, която е уютно вместена в идеята за недосегаемост на жанровата нагласа към „извънвременност и надвременност“, за специфичната „огледална“ прозрачност на приказката към сюжетните модели и епистемологичните формули на фолклорния светоглед. Безкомпромисният аналитизъм на цялата книга изглежда като методологическа реабилитация на модерния скептицизъм спрямо желанието за вечни модели, за метанаративни цялости, за антропологическа метафизика. В този смисъл книгата, подчертано антипатетична, носи патоса на една посткартезианска нагласа към всемогъществото на мисълта, към безкрайните перспективи на деконструктивното усъмняване, към алтернативната битийност на дискурсивните идентичности. И този път Албена Хранова опровергава мита за ирационалната, сантиментална и хаотична природа на „женското“ мислене. Тя обича точния термин, ясния израз, прецизно-достоверната информираност, здравата композиционна логика, аналитичното острие в обобщенията... Нейната работа чудесно се ориентира в лабиринта на неизбродните културно-исторически, методологически и текстологични проблеми, които кръжат край творбите на Грим и Перо. Романтичната аура на приказките („от нашето детство“) се чувства някак фарсово-неадекватна в тази интерпретативна ситуация и жално се свива за по-добри времена. Но всъщност пролбематизиран е и самият въпрос за кого се пишат приказките. За Бруно Бетелхайм, когото книгата употребява като Психоаналитика-за-приказката и който все пак изразява само класически-ортодоксалната фройдистка позиция, приказката е начинът на обществото да възпитава детето (у себе си). Макар че не се пише от деца, тя говори с езика на техните проблеми и пропедевтично задоволява неосъзнати потребности на инфантилната психика. За Шарл Перо мистификативно-номинативният жест „едно Дете“ в посвещението към Сборника е „галантна небуквалност“, защото през XVII век детето не представлява културен субект, а тези, които употребяват приказките покрай перуките и парфюма, са главно аристократичните дами (като имаме обаче предвид, че „дамско“ е синоним на „наивно“ и социално недоразвито, бихме могли да мислим за тях и като за „вечни деца“). Романтизмът съсредоточава конотативния ефект на понятията за „детско“ и „приказка“ в идеята за непосредствено-поетичната народна душа.

Албена Хранова е много убедителна във вярата, че както класицистичната, така и романтическата приказка не се пишат за деца, а пък „понятието детска литература очевидно приобщава метафорите на жанровото име и на детското не без насилия и известни буквализации“. Така отново стигаме до необходимостта да говорим исторично за вечното (в приказката), и то не само тогава, когато Перо споменава парфюма на унгарската кралица или прословутия сос Робер, в който трябва да бъде сготвена една (вече не-)спяща красавица. Защото историята не е „временен интонационен и идеологически тик върху лицето на приказката“, „плод на конвенционалния вкус“, а пък „шансът на литературната история не е да опровергава безисторичността, а да я мисли като исторична...“

И все пак, за кого са (били) написани приказките на братя Грим и Перо? Дали не за критиците от всички времена, които продължават да танцуват в стъклените пантофки на Пепеляшка? И дали самата критика не прилича по нещо на Пепеляшка? - тя уж все лежи в пепелта на рецептивните спомени, но после получава чудесни (бързоходни) пантофки и накрая става кралица.

 

 

 

Феминистичната родина

 

Миглена Николчина. Смисъл и майцеубийство. УИ „Св. Кл. Охридски“, С., 1997

 

Още с появата си като съзнателна политика на културната идентичност феминистичната критика агонално пътува - Одисей, по-скоро одисея на потребността от родина. Род, раждане, родовост на езиците, родо-словие, с-родство... От друга страна - тяло, времепространство на майчиното, диалектика на липса и присъствие в способността да бъдеш (патриархално) цивилизован... Феминистичната епистемология неизменно попада в (капана на?) една символна т(р)опология на изгубеното-бленувано първоначало. Тази страст по себенамиране, екстазът на потребността от самонаричане могат да бъдат проблематизирани като компенсативна стратегия на деградираното културно присъствие или като памет на един особен вид флуидна социопсихомеханика, но също така като имплицитна неприспособимост към символните функции на езика, предезикова автентичност на женското родословие. Поне такава е „полилогическата“ перспектива, която се полага в теоретичното творчество на Юлия Кръстева и която представлява методологически фундамент на саморазпитването като завръщане в книгата на Миглена Николчина.

„В творчеството на жените езикът е като че ли гледан от чужбина: дали е гледан от позицията на едно асимволично, спазматично тяло?... Отчуждени от езика, жените са ясновидки, танцьорки, за които говоренето е болка“ (Юлия Кръстева). Тази позиция отдавна постави една основна стратегия на постмодерното феминистично присъствие, чертаейки пътя към спазматично-носталгичната, атопична Итака. Собственото ми усещане за интимна вроденост в езика и способността на „женското“ писане да бъде остро интелектуално и поетично-чувствено едновременно - както в книгата на Миглена Николчина примерно - ме усъмняват понякога във възможността да съще-ствуват „естествено“ пред-положени (родови) граници на дискурсивната употреба. И все пак темата за чуждостта, за изгнаността изглежда парадигматично адекватна за модерната женска интелектуалност. Ако пък имаме предвид „Смисъл и майцеубийство“, тя представлява не само теоретична позиция, начин на писане и стил на културно общуване, но и един особен (автодефинитивен) рефлекс на лично присъствие. В този смисъл Миглена Николчина изглежда вписана в своя начин на писане, в своето знание за женскостта и социокултурните тактики на нейната употреба: критиката като самоидентификация на родовата позиция. И може би точно тази практика на идеята за „отвъдезиковост“ прави възможна една от най-характерните черти на нейното творчество: способността-желание за промяна, за саморазвитие на дискурсивния стил; игра (или борба) на/с идентичности, психоинтелектуална отвореност към пространствено-времевите модулации на личния опит... Даже в самата книга (в нейните две части) долавяме две различни позиции на критически изговор, два последователни аспекта на отношение към езика и неговите самоозначителни функции. Дали смисълът на майцеубийството е в раждането на способността за „женско“ писане, или майцеубийството е самият смисъл на „жен-ското“ съществуване, ще остане да се питаме и занапред, но винаги отсега нататък - без да забравяме първата книга, която приюти този проблем в родината на българския език.

 

Култура на сянката

 

От сянката на историята. Жените в българското общество и култура. Съставител Красимира Даскалова. Издава „Българска група за изследвания по история на жените и пола“, С., 1998

 

Макар че вече чете Фуко на роден език, българската интелигенция все още не е посегнала към проекта да напише българската история като истории, като генеалогически разкази за случването на различни традиции. Дори феминизмът, доколкото съществува, предпочита да изговаря българските проблеми, подпрян върху проблематичния универсализъм на западноевропейската културна традиция. Сборникът „От сянката на историята“ представлява един от първите опити да се подготви дискурсивно-практическа база за системно изследване върху моделирането на женскостта в българската култура от Възраждането насам. Той събира текстове, които проблематизират жената - от Константин Фотинов и Петко Славейков до началото на 40-те години. В целостта на представянето си тези текстове експонират една култура на сянката, на полуприсъстващата традиция - винаги тук, винаги потисната в периферията на „големите“ проблеми с националистически-национален и социалистически-социален характер.

Чудесно организирана, синтетично и компетентно въведена от предговора на Красимира Даскалова, книгата може да се чете и като роман. Женскостта е главната героиня (много-страдална и сантиментално пасивна, доколкото нейните преживявания са изговаряни най-вече от мъжа). Интригата е заплетена, извилиста и многословна като парламентарен дебат. Тя започва с трезвата мотивация на българския възрожденски стопанин: „Женски прилежания и попечения ни перво и перво хранят... Жена е на мъжа сичко домашно устроение и украшение... Сос една реч, жена е перва и последна причина на наше благоденствие и благочестие“ (К. Фотинов). Старонационалистическият дискурс, преди цял век вдъхновен от романтическата Volkpsychologie или народопсихология, която и днес има своите рицари в българската култура, заляга върху фолклорните добродетели на патриархалната женскост. Той не просто отпраща жената вкъщи, да пали и загасва огнището, докато чака мъжът да се върне от кръчмата, но и я приковава в себе си чрез перверзния наивитет на идеята за „срама“ като висше достойнство на женската психика. Младотрадиционализмът, от своя страна, смесва сецесионния демонизъм с псевдонаучните страсти на късното викторианство, за да забърка в крайна сметка националсоциалистическите идеи на 30-те години. Репродуктивната функция е съдба; проституцията - вродена болест на женското, а старите моми се раждат като девиантни създания. Един Янко Янев, вторачен в Шпенглер, свързва феминизма със залеза на Европа: мъжете стават все по-импотентни, а жените - интелектуалки, т. е. изродени в „интелектуализирани андрогини“. Тук е и Фани Попова-Мутафова с нейните бойки опити да фетишизира трите „К“ на патриархалната ситуация. Еманципаторските дискурси на новия век употребяват женскостта по свои начини. Социалистическият феминизъм набира електорат за поредните избори и подготвя бойно ядро за световната революция. Либералният феминизъм ухажва решаването на т.нар. жен-ски въпрос, извършва редица пропагандно-идеологически жестове, повежда жените в публичното пространство, но в сянката на неговите стремежи се гуши Златният век на тихата домашна идилия. Може би не е бил толкоз неправ Ст. Л. Костов, който представя феминистката като разведена учителка, заменила брачното щастие с мечти за политическа кариера, в бурната за времето си комедия „Андрофоба“. Истината е, че сред всички текстове в сборника и в историята на българската култура изобщо женскостта говори с гласа на мълчанието и липсата. Толкова по-предизвикателно и модерно изглежда бъдещето на разказа върху нея, разказ „от дълбините“ на културното случване, а защо не - от несъзнаваното на способността да бъдеш (патриархално) културен?

 

 

 

Възраждане и другост

 

Инна Пелева. Ботев. Тялото на национализма. Издателство „Кралица Маб“, С., 1998

 

Като че ли никога по-ясно от края на нашия век Ботев не е бил разделителна бразда в мисленето на българина за себе си. През последните години станахме волни или неволни свидетели на това как той сблъска стари с млади, „патриоти“ с учени, традиционалисти с радетели на модерното. Начинът да говориш Ботев се превърна в идентификационен проект, от пробен камък до маска на желанието за принадлежност.

Инна Пелева е литератор, който традиционно провокира хуманитарното клише; от тези, които много харесваш или не понасяш изобщо. Нейната работа носи амбицията да преизкаже идеите за българското класично в езика на модерното усъмняване, или пък да провиди недовидени аспекти на дискурсивното родно в исторически ретроспективен план. След Вазов естествено беше именно Ботев да попадне в калейдоскопа на изследователския й интерес. Калейдоскоп е метафора, която държа да повторя, защото изразява нещо много характерно за интерпретативната методика, ако не и за цялостната методологическа стратегия в текстовете на Инна Пелева. Ботев е завъртян от гледните точки на няколко ярко необичайни, екзотично пъстри за скромния фон на родната критика модерни идеи и техники на тяхното изговаряне. Най-напред - тялото, телесно-материалното като мощен производител на идеологически репрезентации и социални практики. При това тялото не само като бахтиански банална долница, а като фукоянска вселена от понятия, с които Възраждането мисли света и себе си в него. В тялото се изрича един „глобален фигурален език на времето“, а техниките на неговото функциониране метафоризират основни светогледни сюжети в националното преживяване. Ботев е прочетен като не-автор на баладата „Хаджи Димитър“, а зад идеологическата патетика на Възраждането „живее смайващо ярка примитивността на дивото мислене“. Отказът от „Хаджи Димитър“ е симптоматичен жест на изследователската стратегия в работата на Пелева - той означава демонстративното бягство от идеомитологизма в националното мислене. Само това обяснява риска на Ботевата недопрочетеност, както и доброволния отказ от (още) един благодарен сюжет на екстатично-телесната проблематика.

По-нататък книгата продължава да изследва хипостазите на „изстъпленото“ в предосвобожденската публична дискурсивност, тяхното тематизиране и идеологизиране в текстовете на Ботев. Като че ли нямаме друг хуманитарен текст, който така системно, елегантно и остро едновременно да вниква в симулативните практики на идеологизиращия дискурс (поне през Възраждането).

В последната част на книгата се включва и тежката артилерия на психоаналитичния метод, който винаги - традиционно или модерно употребен - е готов да заподозре обратен умисъл, да се разрови в кодификациите на скритото. Чрез него още по-дълбоко се проблематизира пластът на „сакралните“ стойности в националното мислене: майка, баща, братя..., търси се амбивалентното в преживяването на кръвта и „кръвно близкия“. „Ботев. Тялото на национализма“ е книга, която епитомизира модерния стремеж към преосмисляне на традиционните стойности. Въпреки своята провокативност, крайностност, понякога нетърпимост към други интерпретивни решения, тя е парадоксално национална, българска; и освен това носи нещо от публичния ентусиазъм и социалната енергичност на възрожденското време, което описва.

 

 

 

Рицар на персонализма

 

Михаил Неделчев. Етюди за Яворов. Издава „Издателско ателие Аб“, С., 1998

 

Известно е, че Михаил Неделчев е пристрастен към темата за персонализма в българската литературна история от началото на нашия век. Но вече дойде времето да си дадем сметка, че персонализмът за него е престанал да бъде само обект на изследване, даже начин на писане или критически стил; станал е нравствен избор, лична съдба. Пишещият израства в герой на своето писане, в образ от редовете на своите студии. Един все по-самотен рицар на героичната индивидуалност, на вярата в необикновеното като (персоналистична) характеристика на човешкото битие. Носталгично модерна позиция в постмодерната врява на нашето време. Личностното прониква в думите, в системата от понятия, в концептуалната ангажираност на критическия език: „Но аз все пак настоявам...“, „сега... се бунтуваме“, „Ние всички сме присвоени, приютени, ние сме обсебени, обзети сме...“ Езикът на личностното е емоционален, развълнуван, даже разпален. Той вгражда идеята за хуманистичните стойности на литературата, съответно на критическия проект. Писането за литературата е Дело, диалог на вчувствани събеседници, поле на нравствен патос и най-вече - призвание. Думата „мисия“ е изречена с яснотата на задължаваща изповед: „Трудно ми е да отстоявам мисията си на български литературен историк...“, „Винаги съм разбирал мисията си...“. Тя задължително води към представата за препятствия, мъки, страдания по Пътя на трудния избор. Самата Поезия е изразена в романтично-героични понятия: „Тя е смелост на духа, тя е всевидещо знание за всички бездни, които поглъщат жизнените сокове на човека, тя е памет за гибелните конфликти по пътя..., тя е полет и мечта, но и предупреждение...“. Езикът е яворовски, краевековен. Всъщност самата книга е вчувства-на в усещането за „краевековност“, повече волно, отколкото неволно тя се идентифицира с „краевековното“ в своите собствени термини на неговата разбраност - като интелектуална вреченост, хуманно неспокойствие и драматично социална нагласа. В пресечната точка на представите за персонализъм, краевековност и хуманизъм бихме могли да кажем, че тази критика е не толкова радикално, колкото либерално демократична. Ала „критика“ не е вярната дума за книгата на Михаил Неделчев. В нея има твърде много политическа есеистика, вдъхновена публицистика, документален био- и автографизъм. Изглежда, че нейният жанр може по-скоро да бъде изречен като послание и донякъде - като символ-верую на чувството за гражданско-хуманна призваност. Все позиции, амбивалентно схващани в края на нашия век. Но може би точно с „краевековното“ ще дойде началото на следващото столетие?

 

Умението да (се?) разбираме

 

Бойко Пенчев. Тъгите на краевековието. Изд. „Литературен вестник“, С., 1998

 

Идеята да се направи книга с избрани рецензии може да стресне отначало читателя, посегнал към Бойко Пенчев. Наистина, няколко много сериозни студии задават тематичните и структурни перспективи на сборника, но все пак плътта на неговата „краевековна“ мисъл са точно рецензиите - в тяхната способност да казват много и малко, да изговарят симптоматиката на културното случване в реториката на личното отношение. Раздразнението от съборността на книгата като жест на високо критическо самочувствие (раздразнение не без връзка със спомени от близкото минало) затихва толкова повече, колкото по-нататък четем. След което се превръща в желание за разбиране и критическо съучастие.

Най-напред се появява въпросът: кое е всъщност „краевековното“ в днешната ситуация на българската литература, разбирана и като способност да се говори за нея. Изглежда, че няма да можем да отговорим Тъгите ни! с димокьорчевска лекота, каквато коварно подсказва интертекстуалната разговореност на заглавието. И все пак ще кажа - тъгите ни, само че не „тъжността“ като тематично-съдържателна перспектива, а като нагласа за преживяване - потребността да се тълкува. И тогава ще уловим една друга тъга, заровена под критическата самоувереност, под волята за интерпретация, която прави книгата на Бойко Пенчев различна от много други критически книги. Това е тъга-(само)разпитване: как може да оцелее Азът, при това силният Аз, под двойния натиск на (пост)модерното разно-равно-душие, от една страна, и на собственото си желание да не бъде, да избяга от себе си - от друга страна. Отговорът, имплициран в книгата, казва - като разбираме.

Критическият дискурс на Бойко Пенчев е силово интерпретативен, в него вее духът на боянпеневското културно присъствие. И не защото книгата не умее да играе, да разиграва сюжети на четящото отношение, да се преструва, дори да кокетничи. Намигването, празничната жестикулация - това са именно рецензиите, тяхната весела скупченост в способността за превъплъщение. Другите, концептуалните студии, ги наглеждат отгоре, поприбират ги, удържат центробежния устрем в затвореното, заградено пространство на идеята за проект. Субектът търси себе си в умението да обговаря обектите, а всъщност - обектността на другия свят. Изглежда, че проблемите на Аза, на неговото моделиране и самомоделиране със стратегии и тактики на социалната практика, конкретни за всяко конкретно време, е не само тема в едно по-голямо изследване, върху което работи Бойко Пенчев, не дори и трайна посока на критически интерес, а психичен топос, в който се фиксира отношението към себе си, проблем за възможността да има „собственост“ в критическата позиция; едно наистина (краевековно?) вечно съмнение на волята да разбираш така, че да бъдеш разбиран, и по-важно - да бъдеш разбиращ или този-който-разбира, ако перифразираме лаканианската претенциозност на израза.

И тук вече идва моят въпрос (към себе си). Дали всяко разбиране е заедно с това и някакъв вид разбирателство? Може ли краят на века да бъде друг освен частен. Иска ли този (всеки „този“), който разбира, да бъде разбран, или способността за разбиране е по-скоро „способност“, отколкото „за разбиране“.

 

Позицията Богданов

 

Богдан Богданов. Мит и литература. 1. Второ допълнено издание. Изд. „Хемус“, С., 1998

 

В най-новата българска култура Богдан Богданов заема странна и уникална позиция. Когато погледнем ретроспективно, през обобщението на неговото тридесетгодишно присъствие в публичното пространство, трябва да откроим новото, модерното, онова, което въплъщаваше плахата ни представа за вътрешна независимост на интелигента, на интелигентското в тоталитарната ситуация. Когато се взрем в настоящето, странността се разкрива от друга позиция. Сред шумната пъстрота на „постмодерните“ говори Богдан Богданов персонифицира отново модерното - само че този път като „класическа“ алтернатива на един по-ранен проект, в който хуманност, глобалност и смисъл са позитивно-съзидателни опори на мисълта и човешкото поведение. Винаги коректив на крайностите; сдържан в ентусиазма на порива към бързи промени, в същото време - открит към новото, ала в степен, която все още опазва целостта на собствената позиция; личен, личностен и заедно с това облечен в авторитарността на самата идея за институционалност в човешкото поведение - това са черти на присъствието, което наричам позицията-Богданов в българската култура.

Покрай една от последните книги на Богданов („Промяната в живота и текста“) някак метонимично натежа мнението, че в неговата работа основно място заема Промяната, идеята за промяна. Може би в пристъп на несъгласие съм склонна да кажа точно обратното, че виждам по-скоро устойчивото, постоянното, сцеплението на разликите, даже неисторичното като патос на историческото развитие... Всъщност много по-вярно ще бъде да формулирам именно диалектиката на противоположностите - независимо дали те изразяват промяна и непроменливост, мит и литература, идеален модел и съвременна схема - като методологически фундамент в дългогодишната изследователска работа на Богдан Богданов. Тук промяната, единичното са повод да се разбере повторимото, типологичното, целостта на културата, в крайна сметка - именно културата като цялост, може би даже инстинкт за цялост (така погледнато, Фройд и Богданов са несъвместими). Оттук, от хуманитаристичната хуманитарност на този проект, идва усещането за известна отместеност, за елемент на съзнателна отчужденост спрямо постструктуралистичните дехуманистично-деконструктивистични тенденции. Синтезът преди всичко; синтез на идеи и школи, от една страна, на културни явления и модели, от втора. Синтез на личност и текст, най-сетне, в поведението на живия Богданов.

Теоретично-методологическата положеност на книгата „Мит и литература“ също трябва да търсим в някакъв вид синтез на изследователски практики - не толкова между, колкото в едновременното присъствие на структурализъм, херменевтика и рецептивна естетика. Безспорно е, че „класическият“ антропологически структурализъм на Леви-Строс доминира разбирането за митичния текст като „празна форма“ на смисъла, като липса на иманентна, „вътрешна“ означеност. Аналогично се възприема и фолклорният текст, не зная дали не се крие известна опасност в опита за това плътно сближаване. Компромисът е навярно в идеята за „идеалния текст“, онзи, който (дори и фолклорен) всъщност не съществува. Херменевтичното определя опита да се изграждат интерпретативни конструкти - макар и като типологически схематизъм на културните проявления. Рецептивното присъства в твърдото (и непроменливо) убеждение на Богданов, че всеки текст е усвояван и присвояван по някакъв начин в процеса на възприемане. Отвъд опита да назоваваме теоретичните основания на изследователя Богданов съзирам един имплицитен, но постоянен проект в неговата дългогодишна работа - упорит интерес към комуникативността, към безкрайните варианти на нейното проявление (от общество до тяло), може би дори перспективата на една оцелостяваща типология на културно-комуникативни модели.

Има още нещо, което не бих искала да пропусна. Това е езикът - една класическа, в някакъв смисъл филологическа употреба на думите при Богдан Богданов. Удивителен е стремежът на всяко изречение да формира идея, да изрече смисъл, при това не в пространството на удоволствено-игровото общуване със своя читател, а много сериозно, с вяра в споделимостта на знанието и в смисъла на неговата наличност. Текстът е чужд на стремежа към заиграване, към реторични ефекти и афекти на израза. Закъснелият хайдегериански порив на българската хуманитаристика започва да изглежда малко инфантилен върху фона на това уважение към значението и значимостта на вербалния изказ. И пак стигаме до проблема за комуникативността и даже за вярата в някаква интенционална тъждественост на текста със себе си. В крайна сметка за Богдан Богданов човекът прави литературата, а не литературата - човека.

 

 

 

Морето - българското неслучване

 

Върбан Стаматов. Българинът и морето. Изд. „Отечество“, С., 1998

 

В края на миналото десетилетие всички бяхме пометени от желанието-потребност да се съмняваме, преоценяваме, пренаписваме духовните норми на българското като история и бъдеще - едно желание, зряло години. Един написа статия, друг - стихосбирка... После поривът се разпадна в нови желания и задачи... „Българинът и морето“ пази и се гради точно върху онази първа потребност от цялостно усъмняване - остро личностна, болезнена, почти болестна заради натрапливатата си нужда да бъде изричана, доказвана и подреждана. Книгата съхранява и охранява с пристрастие силата на иконоборческия патос от онова време, неговата способност да търси смисъл на личното в историческото прозрение, в перипетиите на българския колективен живот.

Текстът тръгва по башлариански: от една онирична лодка на желанието да се пътува. Не защото, както ни казва авторът, по-късно не е пътувал достатъчно, не е пътувал до препътуване, а защото смисълът на този текст е в самата незадоволимост на истинското желание, онази незадоволимост, която ражда ирационални прояви на индивидуалното и колективното битие. По друг начин незадоволим изглежда въпросът, чрез който се ражда книгата: защо българската история е почти безотносителна към присъствието на море по нейните граници? Защо българинът няма „морски“ инстинкт, а малко по-далече - защо му липсва порив към откривателство, „потребност от риск, от втурване в неизвестното“? Кога сме започнали и докога ще въздишаме по някакво здраво, полупървобитно и вкиснало на патриархалност минало? Няма го океанът в душите ни... Дали пък това означава, че сме далече от „океанното“, за което говори Фройд? Или пък обратното - толкова близо сме, че е трябвало яростно да го потискаме?

През тематичния коридор на един периферен, маргинален (но само заради начина на своето преживяване) проблем Върбан Стаматов всъщност опитва да пренапише българската история и по-точно - българското, мотивите на неговото присъствие, начините на неговата изява; една историзирана феноменология на българското неслучване. Текстът съзнава донякъде капаните на метафизичния есенциализъм и нерядко декларира отказ да търси решение в идеята за историческа предопределеност, за национална съдба. Тя е дълбоко лична и като всяка лична история - неизбежно романтична; един искрен, доверчив романтизъм, който идва не толкова от „качествата“ на писане, колкото от самата причина за него - вярата, че съществува някакъв „смисъл на историята“, рационално (но емоционално) узнаваем, подвластен на дискурсивна изразимост и споделим. В текста освен това има нещо, което ме връща към българската литература на ранното следосвобожденско време. Това навярно е нейният жанров полифонизъм: историография, публицистика, есеистика, изповед... И, разбира се, смелостта да търсиш себе си в своето, българина - в неговата история.

 

 

 

Анти-Пепеляшка

 

Галин Тиханов. Жанровото съзнание на кръга „Мисъл“. Изд. „ЕТ Кирил Маринов“, С., 1998

 

В края на 1997 година книгата на Галин Тиханов беше една от тези прояви, които ни дадоха възможност да говорим за силна вълна на критическата литература в България. По нещо тя напомняше другите книги - тези на Инна Пелева, на Бойко Пенчев, „Канонът“... Това „нещо“ може да се изрази с оксиморона „градивен бунт“, какъвто все пак дочакахме да прошава в родната ни хуманитаристика, след като половин век изглеждаше, че тя е забравила да проблематизира своето право на съществуване. Пак в края на 1997 г., на една сдружена среща в Пловдив, „писателите“ обвиниха „критиците“, че не пишат за тях, ами ровят с перверзна дистанцираност из останките на класическата литература. Лесно можем да разберем тази носталгия по слугинското време на критиката. Истината е, че всяко време, включително днешното, има нужда от своите Пепеляшки. Що се отнася до литературната критика, и днес можем да срещнем глуповато-умиленото й лице в таблоидните медии - от „24 часа“ до Националната телевизия. Но не за това е думата, а за книгата на Галин Тиханов, която преди всичко представлява обратното на обратното, т.е. новите-стари традиции на академическия литературен дискурс. Тя изследва едно от най-изследваните явления в историята на българската култура - кръга „Мисъл“ от началото на 20 век. По този начин още в самото начало си отрязва пътя за отстъпление - тук всяко повторение, всяка заемка, всяко влияние няма да могат да бъдат скрити. Всъщност да крие корените си е последното нещо, което книгата прави, в някакъв смисъл тя дори разиграва модерен традиционализъм, като непрекъснато ги показва. Нейната амбиция (и това вече я различава в поредицата от книги, сред които я ситуирах в началото) е другаде. Галин Тиханов не е критик тип „бунтар“ или „артист“. Неговата сила е в системната последователност, с която „захваща“ явленията, в рационалната модерност на подхода, с който ги представя, в широката, но добре премерена и чисто подредена ерудиция, с която ги обяснява. В това отношение изглежда, че британската традиция се е надсложила върху вече съществуващите - домашни и немскопородени - нагласи. Тук няма да срещнем игровия разкош на словото, който напоследък говори модерния бунт срещу сивотата на българското литературознание. Няма да се препъваме в екзотиката на буйно прораснали чуждици. Езикът на Галин Тиханов е овладян, той се стреми да говори разбрано и ясно, да се аргументира подробно и подредено. И точно в тази овладяност усещаме приглушения драматизъм на борбата за лично решение на проблема „свое и чуждо“. Вероятно такъв трябва да бъде подходът, с който се пише жанрът културна биография. Струва ми се, че даже думата „съзнание“, употребена в заглавието, за да означи изследователския обект, е колкото метафорична (тъй като крие едно много по-сложно явление), толкова и симптоматична за усилието на цялата книга да овладее, да подреди и назове системното и закономерното в нормалния безпорядък на литературно-историческата процесуалност. Това е просто още един начин да се пише съвременно в българската литература.

 

 

 

Българският феминизъм: бяло върху бяло

 

Майки и дъщери. Поколения и посоки в българския феминизъм. Изд. „Полис“, С., 1999

 

Думата „феминизъм“ все още продължава да бъде странна, често - обидна, в България. Изглежда, че балканското въображение задълго е запечатало образа на очилатата, суховата, незадоволена интелектуалка като матрица на желанието за равноправие. Наистина, излязоха тук и там някои преводни работи - точно толкова, колкото да си припомним думите на Стоян Михайловски за „онези неодялани даскалетинки, които денонощно си въвират носа в общоевропейското гюбре“. Колко по-спокойно би било да си кажем думите на един български шопенхауерианец от сп. „Философски прег-лед“ през 30-те години: „Личностното изграждане на жената представлява един кръг. То изхожда и свършва във възсъздателните й органи. Затова вместо мозък у нея се развива тазът...“ Горките жени с тесен таз! Нито мозък, нито възсъздателна практика.

При подобни обществени настроения не е чудно, че „женското движение“ в България се оказва едно от ранно развилите се в Европа и със сигурност по-ранно от движението в Америка. Друг е въпросът, че то остава разкъсано и недозряло, но така всъщност е с много други неща в българската култура. „Майки и дъщери“ е първата книга, която се заявява като феминистка, и все пак трябва да видим, че феминизмът тук е малко повече желание на организаторите, отколкото всеобща дискурсивна реалност. Но това всъщност е друг вид утешение. Защото един дискурс, една теория трябва да има вече авторитет, да бъде утвърдена във властовите си функции, за да породи желание за идентификация със себе си, дори когато тази идентификация е присвояване на вторични родови белези.

Първият въпрос, който поражда книгата в публичното пространство, е въпросът за идентичността на феминистките поколения. Кои са „майките“ и кои „дъщерите“ в българската действителност? Можем да отговорим социоисторически, както прави Красимира Даскалова, която обглежда традицията на женското недоволство през целия ХХ век. След това можем да поставим въпроса по метафоричен начин. „Майката“ е доминиращият европейско-американски феминистичен дискурс, а дъщерите сме ние - невръстните, периферни („сгушени“ казваше Алеко Константинов за българските студенти в Швейцария), дъщери, които плахо опитват да теоретизират различието си като предимство и новост. Такъв е пътят на „англицистките“ в българските университети, в нашия случай - Корнелия Славова и Ралица Мухарска. Дъщерите - като различни в близостта до своите майки - са показани в две изследвания върху дискурсивното поведение на българските студентки (Зелма Каталан и Татяна Стойчева). Те все така мислят реалността в ортодоксалното разпределение на мъжко и женско като властови роли, все така мечтаят да бъдат дами на сърцето и средновековни принцеси. (На желанието на една девойка да бъде селянка от Средните векове съответства копнежът на един кандидат-студент да бъде войн на цар Симеон. И двете издават еднакъв инфантилен романтизъм, ако не са плод на шега.)

В романтично-героичен тон е издържана сагата-интервю (на Магда Карабелова) за шест поколения жени в рода Мутафчиеви. Една американка (Барбара Рийвз-Елингтън) изглежда впечатлена от метаморфозата на класическата българска майка-светица (с вариант свекърва-вампир) в посткомунистическа (дали ще се научим да казваме някога постколониална?) жена-домакиня. Статията на Миглена Николчина „затваря“ книгата, като й придава перспектива на писане отвъд тревогите „в търсене на изгубената идентичност“. Да пишеш „бяло върху бяло“ в нейната интерпретация изглежда тактика на себенамирането като увереност в неразделимата връзка между майки и дъщери, майка-и-дъщеря в природата на жената. Това донякъде обезсилва въпроса: майки или дъщери, защото му дава отговор - и майки, и дъщери.

Сборникът „Майки и дъщери“ поставя остро въпроса за българския феминизъм като потребност от дискурсивно поле в българската култура. Няма съмнение, че това поле трябва да се създава в приемане-пробване на западните идеи. Но той поставя и един друг, „собствен“ въпрос: феминизмът, дори в България, не може да бъде един дискурс, една теория, един език; дори когато майката е една, дъщерите трябва да бъдат много.

 

 

 

Вазов - игра на стъклени перли?

 

Иван Вазов и... Издава „Фондация Пространство Култура“, С., 2000

 

За тези, които още не са виждали тази малка, изящна черна книжка, ще кажа, че тя събира 28 текста от рубриката „150 думи за Вазов“ във вестник „Култура“, заедно със словото на Йордан Радичков от юбилея в Народния театър и статията на Никола Георгиев „Краевековно зачеркване“, публикувана през месец април като приложение на „Култура“. Независимо от малкия обем на включените текстове (и може би точно поради „есенциалната“ задълженост на краткия текст) книгата е представителна за промените в отношението към Вазов, за начина, по който краевековната интелигенция търси себе си в стъпките на Бащата-слово и преди всичко за потребността да се изговаря интелигентската идентичност през отношението към „родните“ митове. Именно тази връзка между историческа наличност, идентичност и мит ще се опитам накратко да проследя.

Очевидно е, че Вазов не принадлежи към типа интелигенция, който днес доминира у нас: той е (поне привидно, имам предвид мита-Вазов) цялостен, хармоничен, спокойно-самоуверен, оптимистичен, доверчив към властта на словото да прави история... Отношението към такава фигура на колективното въображаемо няма как да не бъде амбивалентно: тя е самата другост на съвременните културни нагласи; Вазов е мит най-малкото затова, че ни разкрива едно безвъзвратно отминало време на способността да бъдеш интелигент(ен). По това той прилича на своето овчарче, което вече цял век свири шлагера на желанието за „естествен“ живот.

И така, Вазов е Другият на съвременния български интелигент. Това е само началото на един дълъг процес от - повече или по-малко осъзнати, положителни или отрицателни - идентификации с неговото присъствие. Наистина изглежда банално, ала няма как да прескоча идеята за Едипов комплекс. Още по-малко, когато един войнстващ противник на вазовския културно-психичен модел предлага да заменим името „Патриарх“ с много по-семейната форма „дядо“.

В цялата книга няма нито един текст, който да не е емоционален. И понеже всеки текст е пристрастен по своему, би трябвало да заключим, че всички те са нещастни - навярно в полето на някаква липса, на някакво чувство за недостатъчност, за недоизпълненост-неизпълнимост в полето на културните функции. Оказва се, че интелигенцията (литераторите имам предвид в този случай) има потребност от митове точно толкова, колкото и „средният потребител“ на масови стойности. Разликата е само в типа идентификация: интелигентът има нужда от митове, за да ги мрази, разнищва и обговаря; изглежда, че способността за творчество все повече става зависима от негативните механизми на психичен живот като начин за компенсация върху фона на доминиращата липса и недоволство (от себе си). Нищо чудно тогава, че всеки написва своята съпротива срещу фетиша-Вазов в термини на една доминираща за неговото лично присъствие „тема“. Като изрича Вазов, всеки изрича себе си, защитава своя избор на социална позиция. Така се натрупва един привидно богат диспозитив на „частните“ отношения, а Вазов, неизбежният, става огледало - не на желанието, а на оправданието да се вглеждаме, да гледаме (в) себе си. Нищо чудно, че връзката „Вазов и...“ притежава нарцистичен характер.

Книгата е показателна и за нещо друго: за това, че у нас се обособява едно ядро от пишещи хора, което успява да се затвори в самодостатъчната потребност от „интелигентски“ живот. Всички, които пишат за Вазов, го правят сериозно, независимо от това дали са заели традиционно-хвалителна или революционно-богоборческа поза. (Смея да твърдя, че втората е по-„дълбока“, в страстното отрицание обикновено се инвестира много повече психична енергия и по-плътна идентификация в ревността-нетърпимост към отхвърляния обект.) Пишещите се привиждат във Вазов, доколкото неговото присъствие гарантира тяхното право на слово. В същото време „народът“ все повече нехае за Вазов (даже песните му не стават за чалга), учениците свиват рамене с недоумение пред непонятните текстове. Даже повестта „Чичовци“, която очевидно е изборът на новото поколение (литератори), не надхвърля границата на минималния интерес. По друг начин казано, „Вазов“ се казва един нов вид игра на стъклени перли; той/тя представлява нещо като български влог в модерните технологии на умението да се живее виртуално. Дали пък някога няма да се появи игра за компютър с името „Вазов“?

 

 

 

В критиката - обратното на обратното

 

Владимир Сабоурин. Изследвания. Литература\\Модерност. Теология. Кино. Издателство „Графити“, С., 2000.

 

Неотдавна се зачетох в един представителен сборник с българска критика докъм средата на 80-те. Прелиствах десетки, стотици страници и все повече се чувствах изгубена в море от думи, от фризирани фрази без ясен смисъл и здрава логика; изпитах болезнена липса на идеи и проблеми, на вярата, че критиката все пак умее да казва нещо. Не трябва да се заблуждаваме обаче, че литературстващият есеизъм е специфично тоталитарна практика. Той има дълбоки корени в българската критика още от началото на века и представлява изключително упорита традиция, която невидимо изразява идеята, че критикът е неуспялата другост на добрия писател. Никак не е чудно тогава, че едно младо поколение литератори, научно възпитани през 90-те години, навлизат в нея откъм другия полюс на желанието да говорят философски концептуално и на технически овладян хуманитарен жаргон. Вгледайте се в корицата на книгата, която представя Сабоурин. Още заглавието, „Изследвания“, носи един рационалистки-техницизиран, лабораторно-експериментален аспект: това са изследванията на биолога, на лекаря, на учения-химик... Те няма да ни разказват литературата, а ще проучват, изследват, разпитват тялото на нейното битие. В тази насока на внушение портретът на д-р Ханс Кох от Ото Дикс на корицата е намерен чудесно. Той въплъщава безмилостната проницателност, техническата перфектност и садистичната доброжелателност на научното знание върху фона на медицински инструментариум, който извиква ледени тръпки у всеки нормален човек. Д-р Кох е мястото, където науката обсебва човешкото тяло. Неговите голи, космати ръце с безмилостно запретнати ръкави проработват по странен начин в писането на младия критик. Текстът му е безжалостно претоварен с идеи; всяко изречение се мъчи да побере почти толкова идеи, колкото и синтагми, а самите изречения могат да достигат ужасяваща дължина - на една страница изброих 27 реда. Желанието да кажеш всичко и отведнъж може да изглежда научно перфектно, но то не взема предвид факта, че човекът-читател не може да понесе подобно натоварване и бързо изпада в умора, последвана от отегчение. А отегчението ще бъде несправедлива реакция към книгата на Сабоурин. Макар и събрана по малко прибързан начин - симптоматичен посвоему - тя има какво да каже и в двата плана, на които залага: като интересни попадения в анализ на текста и като дневник на младата модерна душевност. Фрагментарният характер на текстовете в книгата може да бъде приет като израз на определена мисловна, дори вид модерна, нагласа. Той обаче работи по-успешно в мрежата от кратки, асоциативно-субективни наблюдения върху филми, отколкото като критически подход към Пенчо Славейков или Емилиян Станев, където оставя усещането за нещо започнато-и-несвършено, за неизпълнено обещание. В преобладаващата си част стилът на книгата проблематизира собственото си (право на) съществуване. От една страна, той е претоварен с чуждоезикова терминология, демонстрира модерна хуманитарна начетеност, притиска с желанието да бъде знание. От друга страна - говори страстно-напрегнато, с една скрита патетика на желанието да бъде чут и споделен отвъд нивото на мисълта, почти като любовно-телесно усещане. Тази особена смесица между херметизъм на израза и потисната страст във внушението би могла да въздейства истински съблазнително, ако намери някакво по-просторно в тематично отношение и по-концептуално подредено поле на изява. В противен случай бунтът на младата критика заплашва да докосне старата „обратност“ на милата родна традиция и да извика наново призрака на вездесъщия есеизъм.

 

 

 

Светът-Вазов

 

Милена Цанева. Патриархът. Етюди върху творчеството на Иван Вазов. Изд. „РИК-I-С“, С., 2001.

 

Питат ме понякога - не ми ли е омръзнало толкова години да се занимавам с Вазов. Но Вазов - това не е просто една пъстра поредица от художествени творби, Вазов - това е цял един свят - неизчерпаем в своите националноисторически внушения. На Вазов никога не съм могла да погледна само като на литература.

Така всъщност Милена Цанева е отговорила на изречените въпроси с неизречен упрек към нея. Тясното обвързване на един критик с името и делото на някакъв общопризнат писател има амбивалентен ефект върху неговото присъствие в публичното пространство. От една страна, изговаряме самия писател (колкото по-“голям“ - толкова по-често) в термини на своето знание за критическия дискурс върху него. От друга страна - всичко, което напише критикът, попада в едно вече очертано поле на представите ни за него като почитател на този творец. Милена Цанева пише за Вазов вече 40 години! Толкова сме свикнали да преплитаме двете присъствия, че сякаш престанахме да забелязваме новото, което тя ни казва успоредно с вече познатото, възприетото.

„Патриархът“ демонстрира именно този подход, в който новото се наслагва върху сигурната основа на старото. Първият раздел съдържа статии, с които са израсли поколения български литератори, емблематични изследвания като „За три ключови думи в поетичния език на Вазов“ и анализът на одата „Кочо“. Вторият раздел съдържа няколко много интересни изследвания, които са практически непознати на по-широката публика, защото са се мяркали през последните 4-5 години само в малотиражната специализирана периодика. „Христо Ботев в творческия път и в поетичния свят на Вазов“ отговаря изчерпателно на един често срещан въпрос в модерното проблематизиране на патриаршеската функция, в която се вмества\\вместваме Вазов. „За подписа Г. З-ч или за „черните дупки“ в литературната история“ отново поставя на дневен ред една стара загадка на българското литературознание и всъщност я разрешава по неочакван (за някого нежелан) начин. Четейки тези изследвания, неволно правех едно сравнение: срещу модерните, даже „постмодерни“ усилия на последните десет години, срещу игровата фриволност в употребата на „дискурса“, срещу херметизма на концептуалния апарат - безпрекословната ерудиция на себеограниченото знание, сигурността на фактите, яснотата на изразите, топлината на емоционалното отношение... В единия случай преживяваш удоволствието от интелектуалното предизвикателство, в другия изпитваш доверие към способността на думите (все още) да значат споделими неща...

Третият раздел е също така съставен от нови изследвания: Вазов и Рунеберг, Вазов и Гогол, ... и Хайне, ... и Стриндберг - все същата прецизност на документализираното твърдение, все същото усещане, че Милена Цанева знае всичко за Вазов. Читателят преживява нещо, което изглежда като носталгия в началото на новия век: упование в здравата логика, във „вечния“ и „естествен“ характер на патриархалната мисъл; вяра в способността на Патриарха, на идентификацията с патриаршеската позиция да решава всички, да решава и неговите, проблеми.

 

 

 

Завръщане без любов

 

Литературните погроми. Поръчкови „убийства“ в новата ни литература. Предговор, съставителство и редакция проф. Иван Радев. Издателство „Слово“, Велико Търново, 2001

 

Във всяко завръщане може да има елемент на носталгия, във всеки поглед назад може да има скрита обич към себе си. Не така изглежда обаче точно това завръщане към литературния живот в България от 40-те до 90-те години. Неговият съставител, проф. Иван Радев, изповяда чувството на кошмар, което е преследвало събирателските му усилия: „Картината е ужасяваща и отчайваща - планини от тек-стове на поети, белетристи и критици, нямащи нищо общо с литературата, тонове от ненужна, похабена емоционална и словесна енергия, от елементарни до цинизъм и непремереност възхвали на Властта и Вождовете“. Разбира се, трябва да имаме предвид, че Иван Радев сам е попаднал сред репресираните с неговата книга, посветена на Търново след Освобождението, „Столица на оцелелите“. Навярно съм успяла добре да потисна страха от спомените или пък никога не съм се чувствала нравствено вписана в обществения живот през онези години. Във всеки случай чувствата, които изпитвах, докато четях книгата, се наслагваха в дългия спектър от забавата до погнусата. Погнусена забава - може би това обобщава моето впечатление; не мога да кажа даже поука.

Точният обект на книгата е това, което Иван Радев нарича „жанр на погромите“ - случаите, в които „става дума за проявена изключителна степен на грубост, тенденциозност и мракобесничество в оценките с важни последици за потърпевшите“. При това става дума за един специфичен вид братоубийствена поръчка: „убийства“ на писатели от писатели. Това е една много тъжна история на българската литература, видяна откъм страната на нейната нравствена сянка. В началото има глутница овластени и стръвни критици: Богомил Райнов, Борис Делчев, Пантелей Зарев, Пенчо Данчев, Стоян Каролев... Те разкъсват литературното тяло на автори некомунисти, които пишат в традицията на „мъглявия“ хуманизъм отпреди 1944: Константин Константинов, Иван Радославов, Трифон Кунев... Постепенно вълците наедряват и започват да се гнусят от употребата на собствените си имена. Появяват се инициали и псевдоними; формират се ударни групи към вестници и списания като „Литературен фронт“. Глутницата започва да се разкъсва отвътре; бивши „убийци“ като Борис Делчев например стават „убивани“. Под ударите попадат симпатизанти на новата власт като Блага Димитрова и Розалия Ликова. Към края на 80-те години механизмът на отстранение овладява рафинирани техники: вместо удар със сопата на погрома неудобните книги и автори биват експроприирани под крилото на идеята за властта-закрилница. Сборникът е изключително интересен от социологическа и социално-психологическа гледна позиция: той разказва властта в процеса на нейното историческо себеовладяване. Смешното идва от гротескните напъни на българската интелигенция да заслужи с подлост място на парцелираната държавна трапеза. Всъщност не е нито по-смешно, нито по-тъжно от настроението, което навява втората част на книгата „Бай Ганьо“. И затова си мисля: възможно ли е изобщо историята да поражда поука? Има ли място за поука в пространството на желанието за власт? Какви са думите, с които бихме могли да осъдим още живите и не толкова рядко процъфтяващи автори на погромаджийската линия? Все пак едно изглежда по-сигурно. Трябва да познаваме историята на желанието за власт.

 

 

 

Родът - загадка и предизвикателство

 

Теория през границите. Въведение в изследванията на рода. Съставители Милена Кирова, Корнелия Славова. Изд. „Полис“, С., 2001

 

Терминът gender присъства в българското културно пространство с почти енигматичен статут. Загадката тръгва с разноезичието на превода (род, пол или социопол?), задълбочава се с липсата на ясно познание за неговата онтологическа стойност и най-често извежда към неизбежното емоционално (по-често подигравателно) отношение. Наистина, как би отреагирал „нормалният“ българин, ако му кажете, че западната наука Gender Studies говори за шест различни „пола“ в човешкото общество? Gender Studies е истинско предизвикателство към сексистките нагласи в традициите на балканското мислене. Да се победи обаче една емоционално ангажирана нагласа с емоционална атака е невъзможно. Затова единственият начин да се поеме краевековното предизвикателство изглежда пътят на разума и научното знание. „Теория през границите“ е сборник със статии от български авторки, на практика първата родна книга в полето на Gender Studies и затова - поела амбивалентната задача да въведе теорията и тематичните насоки на този тип изследователски опит. Амбивалентността, за която споменавам, идва от винаги трудно намираното съотношение между просветителство и оригинална инвенция, което изглежда съдба на българската хуманитаристика.

По-голямата част от статиите представят взаимоотношенията между изучаването на рода и различни области на хуманитарното знание като история, социология, философия, литературознание, лингвистика, психоанализа... Авторките са академични преподавателки по тези дисциплини, техните текстове са резултат от дългогодишен опит в полето на родовите изследвания. Този вид статии имат по-репрезентативен характер, те се опитват да запознаят евентуалните си читател(к)и с вече утвърдени мнения и концепции, които са част от западната теория на рода. Важна в познавателно отношение е работата на Корнелия Славова „Споровете за рода - значения, употреби, преводи“, защото тя обобщава цялостния научен контекст, в който се случват теоретичните наблюдения.

Друга част от статиите разработват конкретни проблеми и тематични насоки на съвременната история, философия и литературознание с познавателния апарат и практиката на интерпретативното усъмняване, характерни за теорията на рода. Тук трябва да откроим специфичната поетика на удоволствието в писането на Емилия Дворянова („Отказаното удоволствие“) и опита на Катя Станева да надзърне в системата от женски идентификации (през литературата) на Българското възраждане.

„Теория през границите“ е книга-начало, книга-покана за разговор. Тя открехва отеснелите и износени граници на бинарното мислене в къснопатриархалното общество, усъмнява потребността от втвърдени клишета на нормата в сексуалното въображение, полага възможността от алтернативни посоки на размисъл в практиките на социалното знание. Не е твърде сигурно обаче дали българската култура е в състояние да приеме тази покана.

 

 

 

Критиката срещу харесването

 

Накрая ще се опитам да поставя въпрос, който предполага присъствието не на една, а на много книги, на самата потребност да четем книги, и несъвпадането на „обикновеното“ четене с критическия дискурс.

Две твърде различни неща, които се случиха почти едновременно, ме принудиха да си дам сметка за разликата между харесването на някакъв литературен текст и писането на критика. Последната рецензия, която направих, беше за книгата „Естествен роман“ на Георги Господинов. След нейното излизане няколко души и все добри литератори ми зададоха прямо въпроса: „А ти харесваш ли книгата?“ В първия момент не успях да промисля онова чувство на смътно объркване и желание за обида, което изпитах тогава. Трябваше да попадна на един публичен търг, наречен Обсъждане на филма „Дунав мост“ по Канал 1 на Българската национална телевизия, за да осъзная рационалния прицел на моите възражения към подобен въпрос. Няма да описвам гротескната ситуация, в която авторите на филма хвалеха своя продукт, а клиентите-зрители се опитваха да подбият цената. По-важна е професионалната неадекватност на тези, които бяха подготвили предаването. Организацията изцяло повтаряше принципа, известен в тоталитарната критика като „добра-и/или-лоша рецензия“. Харесвам или не харесвам; обича ме - не ме обича, както в известната детска игра с късане на листенца. Абсурдизмът кулминира в двата телефона, по които (задължително) пристрастните зрители трябваше да изразят своето мнение в термини на черно-бялото отношение. Не без носталгия пропълзя атмосферата на старите пленуми и партийни събрания. Едно-единствено нещо всяваше дух на загадъчност - пълзящата изравненост на мненията, които течаха по двете открити линии. Изглежда, че тя даваше сила на авторите да отстояват вярата в своето като партизани на разпит. Загадката ми се изясни няколко дена по-късно, във вид на задача за трети клас. Представете си две чешми, от които тече еднаква струя вода. Какво количество ще изтече от тях за един час? Отговорът е: равно. Изведнъж се оказа, че глуповато-баналната политика харесване-нехаресване може да има характер на медийна манипулация. Ако дълго време късам листенцата на една маргаритка, сигурно ще повярвам, че имам приятел.

Ако сега се върнем към книгите, ще видим, че отношението към тях лесно би могло да попадне в публичния търг/кръг на черно-бялото отношение. Харесването подменя потребността да мислиш (за) книгите с желанието да имаш приятел („книгата е най-добър приятел на човека“). Афективното отношение помага да видим себе си в чуждото слово, създава нагласа за любовна идентификация с него. Подобна нагласа разведрява четящите домакини, тя стои в основата на пазара. В критиката обаче между нея и публичната манипулация има само една крачка. Харесването е подозрително; то е начало на потребността да рационализираме себе си в говора за някаква книга. Разбира се, тук е коренът на желанието да се чете. Само че критиката, която не отива по-далече от тази идеология на нарцистичната практика, е достойна за „часовите“ вестници. Струва ми се, че критическият професионализъм започва с умението да се чете отвъд харесването; не като го измести (което е невъзможно), а като го разположи в обект(ност) на интерпретацията. Тогава вместо себе си (конгломерат от незадоволени желание и амбиции) в огледалото на чуждото слово ще видим неговата стойност на литературно явление; вместо паяжината на личните интереси - мрежа от културни отношения, дискурсивни стратегии и социални зависимости. Харесването може да бъде мотив, но не цел и средство на сериозната критика. Иначе рискуваме да ни наемат за водещи в поредния търг на Българската национална телевизия.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух