напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Удоволствието от удоволствието или "женският" еротизъм като парадигма на постмодерното знание


През 50-те години на нашия век популярният тогава британски сексолог Максин Дейвис разпространява теорията, че жените трябва да бъдат научени на удоволствието от секса, след като вече са овладели дарбата да бъдат майки и домакини. Добрите съпрузи ще престанат да посещават публични домове и да имат любовници; щастието ще се настани в живота на всяко семейство. Защото женската сексуалност не е биологическа даденост, не е вродена - за разлика от майчинския инстинкт например. Тя трябва да бъде възпитана под ръководството на подходящи наставници; женската сексуалност е като способността да харесваш хайвер, казва Дейвис, тя се придобива с време и практика.1

Това сравнение неволно ни връща още петдесет години назад, към ранния Фройд и към една от многобройните интерпретации на онирични текстове в книгата „Тълкуване на сънищата“. Там съпругата на един богат месар сънува желанието да не бъде прехранвана от своя съпруг с хайвер - точно защото той й го носи всеки ден, като знае, че това е нейната любима храна. И в двата случая хайверът епитомизира женското удоволствие; той го представя като нещо рядко и трудно срещано, екзотично, изкуствено, конструирано и донякъде - декадентски изтънчено... С други думи - всичко онова, което представлява обратното на утвърдената представа за мъжко сексуално желание: биологическа легитимност, мислена в термини на потребността от агресивно-завоевателно отношение. Вече през 80-те години Джон Фаулз го изразява с устата на героинята-психиатър Д-р Делфи, която напусто се мъчи да повдигне угасналата легитимност на свой пациент: „Вашата историческа и еволюционна роля като мъж е да вложите своите сперматозоиди в колкото е възможно повече утроби“.2

Ако сега много бързо и с известна безотговорност се опитам да формулирам част от това, което ни дава основание да говорим за пост-тенденция в хуманитарната модерност през последните тридесет години, най-напред трябва да кажа: бягство от вродените същности, от „легитимните“ стратегии на преживяване, от монологизма на „нормалните“ практики и на „единствено валидните“ истини; това е пътят на тенденцията към денатурализиране и дехуманизиране на представите за човешкото. Модерната алтернатива се оказва положена в две насоки: или като контрамодернистки, контраадаптивистки проект (все още възпрян в постмодерното мислене, поне в този ранен период на неговото развитие), или в революционната привидност на теорията за Другия. Така постмодерното мисли себе си в огледалната парадигма на желанието за разлика. И ако еротиката до този момент можеше да бъде представяна в категории на вроденост, естественост и спонтанност, то пост-моментът я транспонира в полето на тяхната огледална другост. А пък обратното на насъщния, на хляба-без-който-не-можем, това, разбира се, е хайверът или удоволствието от (нашите собствени представи за) удоволствие. Така постмодерната хуманитарна теория и най-вече литературознанието, което имам предвид, прави опити да надхвърли своята вече окъсяла, отесняла и моногамна патриархалност в нова система от практики на конструираното усещане. Ще тръгна от кон-кретния пример на два текста, които за мен изразяват границата между два режима на „западно“ мислене.

Първият - това е Батай, и то Батай-теоретикът, който парадоксално се разминава с постмодерното откровение на собствената си художествена практика. „Еротизмът“ е книга, издадена през 1957 година. Религията и еротиката са две неща, към които Батай е винаги обсесивен. Еротичното е обект на сакрално отношение в неговите писания, и то в двойния архаичен смисъл на представата за сакрално: желано и ужасявящо. Само че дискурсът-Батай мисли сексуалното през страстта по смърт и насилие. Еротичното представлява своеобразна религия на инстинкта за смърт, така както религиозното се преживява в процеси на еротичния трепет. Нищо чудно, че Сад се оказва най-големият философ-практик на човешкото. Обожественият еротизъм-Батай е режим на проникване, разкъсване, насилване, овладяване, смърт; другостта съществува единствено като обект на нейната „естествена“ експроприация.

„Еротизмът“ за мен представлява типично модерен проект. Възможно е, казва Батай, „да се потърси споеност на човешкия дух, чиито възможности са простират от светицата до сластолюбеца“.3 Когато иска да свърже противоположностите - любов и насилие, живот и смърт - той ги вижда именно като противоположности; свързването за него носи ясен характер на интелектуална трансгресия. Този начин предхожда постмодерния отказ от границите. Батай не само че вижда границите, той ги екстатизира в желанието да ги преодолее с насилие. Неговият идеал за синкретизъм на човешкото съществуване увековечава точно граничното, а идеята за насилие се превръща в самозадоволителна стратегия на интелектуалната мисъл.

Вторият текст е също така френски: пост-структуралистичният Барт или Барт от 1970 година насам. Още в „Смъртта на автора“ (1968) Барт определя писането като „неутрално, съставно, объркано пространство, където нашият субект се изплъзва... идентичността се изгубва“. Старият „глас на творбата“ става „множественост от гласовете на текста“. В „S/Z“ процесът на „писане-четене“ е вече изречен като „изплитане“: „Групирането на кодовете, които влизат в творбата, движението на четене полага една плетка (текст или тъкан, все едно); всяка нишка, всеки код е един глас...“4 Тук сравнително лесно постигаме имплицитна асоциация с митологичната идея за плетенето, преденето и тъкането като парадигмална активност, свързана с един „женски“ тип организация на света. Омир упорито нарича богините на съдбата „предачки“, което е и буквалният смисъл на тяхното име - Мойри; в древното въображение „съдбата“ представлява режим, алтернативен на социалната организация, на центристкия ред.

Терминът, който доминира „Удоволствието от текста“, е jouissance (дума, която означава на френски екстаз, възторг и оргазъм, а на английски език се превежда обикновено като bliss или блаженство). Самият текст нарича себе си „критика на jouissance“, критика на екстаза. Множествената ерогенност навлиза още с „плетенето“ на неговата структура: четиридесет и шест фрагмента, подредени „азбучно“ и всъщност съвсем произволно, като целта е да се избегне изграждането на цялост, центризма на мисленето, удоволствието от затварянето-ограничаване. Метафората на Вавилон („текстът на удоволствието е санкциониран Вавилон“) митологизира идеята за вътрешнодискурсивен плурализъм, за смешение на езиците в текста. Удоволствието от текста изгубва своя характер на интелектуално проникване, овладяване, себедоказване; то става блажено разплитане-саморазплитане и заплитане в тъканта на думите. Текстът престава да бъде мислен като обект (и следователно обект на някакъв вид експроприация); той е абсолютен „поток на ставането“ - като дървото на Ницше, което е нещо различно във всеки момент на своя растеж. Текстът освен туй е „тяло“ и именно през телесността на дискурса в постструктуралистичната критика навлиза мощно онова, което структурализмът се беше опитал да убие в пейоративната представа за „субективизъм“ и „ненаучност“ на критическото отношение. Всъщност Барт говори за две тела и съответно за два вида текстовост. Единият - това е „обективният“ текст или фено-текстът, с който се занимава традиционната критика. Другият, гено-текстът, представлява тяло на блаженството, той е съставен изцяло от еротични отношения. Ще припомня също така и ролята на неологизма според Барт; неологизмът е „еротичен акт“. Нека обърнем внимание върху симптоматиката на това определение. То има силен антипатерналистичен, дори антибиблейски заряд. Всяко традиционалистично определяне на неологизма би се насочило към родитбения аспект, към демиургичния принцип в акта на (неговото) дискурсивно пораждане. Ето защо при Барт евангел-ският израз „В началото бе словото...“ трябва да бъде прочетен вече не като „В началото беше съзидаващият баща...“, дори не като изначалност на сексуалния акт, което би ни оставило, макар и в периферията, при старозаветния екзегезис, а „Удоволствието преди всичко, удоволствието заради себе си“. Още по-лошо за традиционалистичните навици, понятието за без-целно еротично преживяване при Барт е „перверзия“, което има симптоматичен характер, тъй като оголва границата между две различни епохи дори в неговото собствено мислене. „Перверзия“ представлява термин на викторианското въображение за нерепродуктивната сексуалност. И въпреки че Барт го използва в подривен смисъл, остава необходимостта да се изрече новото в термини на старото, което неизбежно носи заряд от „употребени“ идеи.

Ще завърша сравнението Барт-Батай с още един цитат от „Удоволствието на текста“, който отваря нови перспективи на разсъждение: „Не е ли най-еротичната част от тялото там, където дрехата отзява? В перверзията (която е царството на текстуалното удоволствие) няма „ерогенни зони“ (между другото, глупав израз). Това, което е еротично, е прекъсването... прекъсването на кожата, която проблясва между две парчета от облеклото (панталоните и пуловера), между два ръба (разкопчаната риза, ръкавицата и ръкава); именно това проблясване съблазнява или по-скоро: спектакълът на появата-като-изчезване.“5

Бихме могли да помислим малко повече върху израза „ерогенни зони“ в контекста на постмодерното удоволствие. Преди време получих покана за една конференция, „Ерогенните зони на литературата“, която гордо заявяваше своята еманципираност от традиционните форми на „мъжко“ въображение. Върху поканата беше препечатана известна немска карикатура, която показваше ерогенните зони на мъжа и жената. Започвайки с върха на главата и стигайки до пръстите на краката, жената имаше десет такива „зони“. При мъжа цифрите от едно до десет бяха събрани ветрилообразно на точно определено място. Не искам да разсъждавам до каква степен горкият мъж трябва да се почувства ощетен от подобно насилие. По-важното е как една картина, която се мъчи да бъде критична спрямо традиционните норми на „мачистко“ светоусещане, всъщност репродуцира по-общото правило на патриархалното мислене. Именно с патоса на подривното действие тя се опитва да изрази идеята за женски еротизъм в репрезентативни категории на фалоцентричното въображение. Женската телесност е умножествен фалос (принципът на топичната концентрация е същият, само че щедро умножен до десет в тялото на жената, разликата има характер на количествено натрупване). Това ни напомня интерпретацията, която Фройд прави на древната горгона Медуза. Той разчита змиите, които се извиват край главата й вместо коса, като умножествен образ на фалоса. Така Медуза лесно се оказва образ на страшната пред-едипова или Фалическа майка, която вкаменява-кастрира хората с регресивното желание да бъде погледната или придобита, защото тя е самият образ на способността да бъдеш ужасен, тя е нашето unheimlich, непознатото-ужасяващо.

Другият еротизъм - този, за който говоря и който не идва с размножаването на фалократичния принцип, не се съдържа в представата за „зони“, т.е. за граници и ограниченост на удоволственото пространство. Ако го наречем „женски“, то ще е само защото в патриархалната йерархична система на термините липсва друго понятие, което би могло по-точно да означи неговия алтернативен аспект, усещането за разлика с една доминантно оценностена парадигма на човешкото преживяване. Този вид еротизъм е разположен именно в липсата на граници, във флуидната икономия на сексуалното, в самото движение на сексуалния импулс не през, а без границите. Така даже Барт остава назад, защото неговото удоволствие има трансгресивен характер, екстатизиран при Батай; то идва от играта на граници, без обаче да унищожава идеята за граничност. От друга страна обаче, именно Барт е вече на границата на идеята за флуидна парадигмалност на удоволствието - „носене от течението“ го нарича той: „Удоволствието от текста не е задължително триумфално, героично, от мускулен тип. Не е необходимо да пъчиш гърдите си. Моето удоволствие също така може да има формата на течение. Понесеност от течението се появява, когато не уважаваш цялото и тогава, когато - по силата на това, че изглеждаш отнесен от илюзиите, съблазните и заплахите на текста, като тапа по вълните - заставаш неподвижен, прилепен към несдържания възторг, който те обвързва към текста. Така другото име на понесен от течението ще бъде неуправляем или дори - глупост.“

И така, виждаме, че постмодерната теория се движи (поне от началото на 70-те години насам) в посока към един „женски“ саморепрезентативен модел, но не защото той е наистина женски, каквото и да означава това, а защото е изградил една своя представа за женскост като другостта на патриархалния ред. С други думи - постмодерната критика бяга от границите на собствената си идентичност като патриархален дискурс или още повече - като дискурс на патриархалното, при това бяга в един нарцистичен или хомосексуален режим - отново в себе си, в алтернативната идея за не-под-реденост, т.е. в собствената си представа за не-ред или хаос. Ала това е същият (същият в обратността си) жест, с който библейското „Битие“ вижда света създаден върху неговата собствена представа за не-свят, т.е. за хаос. Тук бих искала да припомня, че гръцката дума „хаос“, която се появява в Септуагинтата (или каноничния превод на 70 мъдреци) става нашият „хаос“ едва в резултат на системната й употреба в контекста на юдейски-библейската, а по-късно и всъщност особено - на християнската логика). Тя идва от глагола chasko, който означава надвесвам се, навеждам се над нещо дълбоко. По същия начин ивритската дума tehom (която „хаос“ превежда), означава бездна, дълбокост, необозримо пространство. Хаос - като демонична не-подреденост - е резултат на идеологическата употреба, която понася началната дума. По аналогичен начин функционира идеята за Другия в къснопатриархалната дискурсивност. Наричаме „друго“ всичко онова, което Нормата смята за малоценно и периферно. И докато „подриваме“ Нормата, като се мъчим да интегрираме „другото“ в своите дискурсивни практики, всъщност укрепваме нейната роля в съзнанието, защото й даваме право да мисли цялото в разлики, които могат да бъдат унищожавани, в същност и другости, които великодушно и не без удовоствие-самодоволство опитваме да преодолеем.

Оттук нататък би трябвало да започва моят същински текст, аргументативната работа в моите разсъждения. Вместо това ще завърша с няколко опорни посоки на възможното доразвитие; един идеален стремеж би се опитал да обхване всички тактики на постмодерната хуманитарна теория, които въвеждат парадигмата на „новия еротизъм“ като методологическа стратегия. Целенасочено не разграничавам текстове, които могат да бъдат мислени като феминистични, от текстовете на Барт или Дерида примерно, защото никак не съм убедена, че феминизмът е способен да мисли себе си извън концептуалната парадигма на патриархалната дискурсивност.

1. Удоволствието като съзидателна сила. Тази идея, както видяхме, има силно антипатерналистичен, антибиблейски характер. В някакъв смисъл тя получава легитимност след Фуко и през начина, по който неговата „История на сексуалността“ разглежда гръцкия еротичен модел. Не е случаен приливът на хомосексуалната креативност през последните десетилетия като симптом на усещането за недостатъчност и ограничена реализация в рамките на моноцентристкия ред. Не е случаен и фактът, че Барт, след като убива Бащата на текста (или „Смъртта на автора“) се насочва пряко към проблематика на травеститната идентичност(„S/Z“) и едва тогава става способен да усети „удоволствието от (и на) текста“. Трансгресивният напор, с други думи, е белег на едно възможно разместване или прескок (пропукване на парадигмата, ако перифразираме Т. Кун) в идеята за онтологическа валидност на демиургичната воля.

2. Пред-удоволствието като модел на културното удоволствие и по-специално на „удоволствието от текста“. Ще припомня и това, че терминът „пред-удоволствие“ е въведен от Фройд. В психоаналитичната епистемология той означава удоволствие, отместено от възможността да бъде задоволено по непосредствен начин; възпряното удоволствие, което постепенно става матрица на самата идея за удоволствието като умение за възпиране, забавяне, потискане на инстинктите. Цивилизацията най-сетне триумфира над природата в тази идея; това я прави адекватна на постмодерната нагласа към конструиране, сглобяване, изработване на културната идентичност.

Съвремената теория е фиксирана върху идеята за разтегления, разлят, атомизиран, а-топизиран характер на културното преживяване. Барт говори за „мудната среда“ на текста или там, където протичат удоволствените процеси. Ако Библията прескача набързо онзи момент, в който Адам и Ева похапват от ябълката, за да представи каузалните ефекти на тяхното - иначе удоволствено - действие, то постмодерното го извежда на преден план, забавя го, повтаря го, извърта го на всички страни; естетика на предъвкването. Неслучайно храната и храненето е една от остро съживените теми на новата дискурсивност. Тя е част от по-общия интерес към регресивни стратегии на човешкия опит, заедно с канибализма и други форми на пред-гениталното удоволствие.

Освен това Фройд нарича пред-удоволствието „любовна игра“. Това ни отвежда към друга, широко разпространена тема за литературата и изкуството изобщо като игрова дейност, като флирт и съблазън. В резултат се размиват границите между обект и субект на културното преживяване (избуяват „рециптивистки“ теории); трансгресия на културните функции; съ-преживяване (многодялба на удоволствения процес) вместо театър на утвърдените роли.

3. Нагласа да се легитимира маргиналната функционалност на литературата, да се подрива идеята за централност и центризъм, да се оценностяват дискурси, смятани до този момент за периферни и „незначителни“. Феминистичният приход в немалка степен е резултат на тази нагласа. „Женската“ позиция емблематизира идеята за маргиналност в патриархалния свят; „вторият пол“ е парадигма на представите за периферност в една култура, изградена върху принципа на радикалната дихотомичност и бинарното мислене. Ю. Кръстева казва: „женскостта е маргиналност, изтласканото, неизреченото, несъзнаваното, непредставимото...“ Този възглед обаче изглежда фалоцентричен, точно защото вижда женскостта по библейски начин: като епитом на маргиналното, мисли го в не-категории на патриархалното битие и при това подрежда нещата откровено дихотомично: вън и вътре, близо (до центъра) и далече, съзнавано и несъзнавано, казано и не-казано... Можем да си припомним и модата-Дерида, патоса на борбата срещу „западната метафизика“, въвеждането на понятието фалоцентризъм, самия принцип на деконструкцията.

4. Приход на тялото, на сетивата, на сетивната метафорика. Способноста за удоволствие все по-тясно се свързва с употребите на телесното. Публичното оценностяване на тялото има реформативен характер по отношение на западната цивилизация и пряка връзка с възприемането на женскостта. Нашата култура е положена върху мита за жената като „естествена“ и „телесна“, безкрайни примери от най-добрата литература я описват в категории на цветята, дърветата, водата, небето и т.н. Около век по-рано тази тема придоби сладостно-носталгичен характер: назад към жената, така както Просвещението казваше „Назад към дивака“. Жената-като-природа е шлагер, който конституира модерното светоусещане в началото на нашия век; изглежда, че сега цялата култура мисли себе си все по-сантиментално, въпреки и може би точно заради деконструктивните си амбиции. Постмодерният човек е шлагерен човек въпреки всичко. Да помислим за разцвета на чалгата.

5. Предизвикателства на новия език: хаотичен, регресивен, емоционален, игрив, бъбрив, образен, метафоричен, подривен; флуидна икономия на представимостта. Страстта по неологизмите (неологизмът представлява еротичен акт, казваше Барт); морфология на съставността; сложни думи с тирета, които събират несъбираемото, подреждат хаоса по множество невъзможни начини. Играта с езика е като любовта към хайвера: тя трябва да бъде изучавана, възпитавана... Удоволствието от нея има конструктивен характер. Тя изгражда субекта в плуралистичен дух, но пък го кара да осъзнае принципите на своето себестроително удоволствие. Новото отношение към езика като към безсубектна демиургична практика симптоматизира нарцистичните страсти на нашето време. В безличието на езика постмодерният човек вижда величието на (всеки от) себе си; липсата кодира желанието за същност. Там, където преди беше тотал(итар)ната сила на Личността, сега стои властта над себе си, силата на „малкото преживяване“. Постмодерният човек е по-нарцистичен отвсякога. Но кой беше казал, че „най-чистият и най-истински тип жена“ е нарцистичният? Фройд, разбира се, а неговата теория емблематизира шлагерната патриархалност на модерния Запад. Следователно можем да кажем, че докато преживява с гордост и теоретизира с възхищение своя нарцисизъм, постмодерният човек става все повече жена според онези възгледи, с които самият той е възпитан.

 


1 Davis, M. The Sexual Responsibility of Woman. Fontana Books. L., 1957, p. 85.горе

2 Fowles, J. Mantissa. Jonathan Cape Ltd., N.Y., 1982, p. 31.горе

3 Batailles, G. L'Érotisme. Les Éditions de Minuit, Paris, 1957.горе

4 Barthes, R. S/Z. P., 1970, p. 160.горе

5 Barthes, R. Le Plaisir du texte. Éditions de Seuil. Paris, 1973, p. 61.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух