напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



Постфеминизмът - когато липсва феминистична традиция


Причудливо начупената крива в историческото развитие на българската култура не се уморява да ни сблъсква с въпроса възможно ли е - и ако кажем, че е възможно, дали е достатъчно оправдано - да измерваме феноменологията на българското културно случване в концептуалния апарат и методологическите стратегии на властващата европейско-американска централност. В началото на 90-те години чухме достатъчно призиви за оригиналност на посттоталитарния източноевропейски модел. Те идваха всички от Запад, сред тях - с особената власт на едно предполагаемо съпричастие - гласове като Юлия Кръстева и Цветан Тодоров. Сега, само няколко години по-късно, тези призиви изглеждат все по-изморени и безсилно оглъхнали. Дали защото прозряха в утопизма на един подобен модел? Или защото съзнаха, че той представлява именно другостта на тяхното собствено поведение? Все пак остава отворен въпросът: възможно ли е да надстроим оригиналност в ситуация на липсваща модерна традиция, да бъдем краевековно необичайни по силата на обичайната си провинциална затвореност? При това в пространството на българската култура, където липсата на традиция заема обширни полета и синкопира самата представа за историчност и за приемственост, провокира идеята за цивилизацията като натрупване. Батай в своята „Теория на религията“ написа чудесните думи: „Основата на една мисъл е мисълта на другия. Мисълта е тухла, зазидана в стената... Най-нужен е трудът на зидаря, който свързва тухлите.“ Чудото на тези думи може да бъде изречено от творец, който няма комплекс за историческа и провинциална ограниченост. Негови са тухлите на целия свят. А пък за нас остава да се съмняваме: може ли да има внушителен покрив, ако в стените на сградата зеят дупки? И още повече: може ли да има такъв внушителен покрив, чиято конструкция да бъде оригинална, именно защото е изградена върху една традиция на дупките, на липсващия континуитет, на прокъсаната последователност? Или пък - както в най-типичната балканска легенда, за вграждането - трябва да пожертваме нещо, душата на своето, за да построим цялостна сграда на културното си развитие? И какъв най-после ще бъде езикът на тази нова интелектуална конструкция? Как ще стане свободен от централизма на концептуалната информираност и невинен въпреки усилието да бъде добре възпитан в методологическо отношение?

В идеята за оригинален посттоталитарен културен проект изглежда да рефлектира теорията за Другия. Тя може да бъде игра на желанието за плурализъм и демокрация - планетата Тльон на Борхес, където светът се възприема като верига от мисловни процеси, които не се разгръщат в пространството, а само във времето. Призивът Бъдете себе си звучи с гласа на желанието за другост; огледало, което съблазнително отразява (цената на) своето в готовността да се видят разликите на чуждото. И тук се отваря нова бездна от философски проблеми. Доколко утопична и доколко наивна е идята за другостта като друга, тъй като другото остава приковано в необходимостта да бъде изричано с езици, представи и даже чрез несъзнаваното на същото - нали несъзнаваното е възможно единствено като осъзната реалност?

Срещу всички тези важни, но абстрактни въпроси феминизмът поставя една исторически постижима и теоретически конкретна ситуация за размишление. В българската литература липсва автентична феминистична традиция. Присъствието на Багряна през 20-те и 30-те години повече потвърждава, отколкото подрива по какъвто и да било начин традиционния модел на лиризъм в патриархалното преживяване. Нейният текст страстно оценностява точно онези качества и позиции на човешкото битие, които класически точно попадат във високия, героичен и „мъжки“ модел на патриархална цивилизованост: независимост, свободолюбие, нетърпимост към затворените пространства, завоевателен напор, агресивност на любовното преживяване... Разменени изглеждат само половите характеристики на лирическия субект. През Средновековието той би бил странстващ рицар; в Българското възраждане - революционер-емигрант; през 20-те години на XIX век патриархалният универсализъм прави нова крачка напред, надявайки си чертите на женска субектност.

Тъй като не е възможно и не бих искала тук да импровизирам една бегла история на феминистичната липса в българската литературна традиция, ще припомня само онзи псевдоженски, безсилно бунтарски модел, който набра скорост в тоталитарната лирика като алтернатива на плакатния юнисексуализъм в социалната идентичност на българския човек. „Щурите“ поетеси бяха и понякога все още успяват да бъдат знойни, страстни и ненаситни - идеални любовници на един тип патриархално зачената представа за женскост. Тяхното поведение предизвиква потребността да бъде прочетено като истеричен симптом на чувството за историческа и социална непълноценност.

Едно последно свидетелство за доброжелателна неспособност да се съзнае алтернативното в женския модус на преживяване стана употребата на Емили Дикинсън в поздравителното слово на президента Петър Стоянов послучай откриването на дамската конференция „Жените през XXI век“. Най-малкото смешно прозвуча онзи - иначе хубав - стих, който изрича женската отговорност да бъдеш цвете. Тази милозливо-декоративна функция, щедро приписана на половината от човечеството в края на един тежък век, който разделяше не властта, а всички катастрофични последици от нейното упражняване поравно между двата налични пола, тъжно показа неумението от нежелание да се види другият извън рамките на исторически фиксираната представа/потребност от него.

Ако сега напуснем пространството на поезията, независимо дали се оказва правена в литературата или в политиката на българската държава, и посегнем към белетристиката, ще трябва да кажем съвсем откровено, че там феминистичното светоусещане представлява една чиста липса. Нейните корени могат да бъдат вписани и в общата криза на белетристично съзнание сред българските писатели. Ала да мислим защо българинът трудно прави проза извън пространството на битовото си ежедневие, ще бъде не твърде далеч от усилието да кажем защо не обича морето и може да подведе към романтично-глобалистични твърдения. По-предизвикателен, доколкото е много по-конкретен, изглежда въпросът: как така именно върху белия фон на феминистично-белетристичната липса стана възможна появата на един типично постфеминистичен дискурс, какъвто са романите и разказите на Емилия Дворянова през последните десет години? Как се самороди и доказа българското écriture féminine? Ако е невъзможно да изречем типологията (защото липсва перспектива на съпоставяне), трудно да видим етиологията, нека поне опитаме да назовем една фрагментарна феноменология на това странно явление.

Вече започнали с липсата на адекватна традиция, трябва да продължим с това, че - може би като ответна реакция - текстът-Дворянова е антитрадиционалистичен. Той, както самоотвержено признава в едно интервю самата авторка, може би наистина има връзка с общия дух на българската литературност и най-вече със старобългарската книжовна традиция, ала не може да бъде отнесен по-пряко към нито едно явление, което сме опознали до този момент. Тази неслученост на българското като литературна традиция има за резултат едно специфично и всъщност - логично - явление: отказ от надпреварване, съизмерване; нежелание за борба. Текстът-Дворянова идва странно уверен в своето място в българската култура; той е доброжелателен към всички други явления, ала с онази малко ленива доброжелателност, присъща на децата, израснали поразглезени в спокойна и охолна среда.

Доколкото експеримент в един по-тесен смисъл на думата означава стремеж към промяна, непоносимост към старото, усещане за радикална несъвместимост с него, постфеминизмът-Дворянова не познава желанието, още по-малко необходимостта да експериментира. Експериментът представлява практически израз на същата онази нагласа, която роди и теорията за Другия. Той е встрастен да отрича и така всъщност да снема в себе си тъкмо онези норми, които отрича най-страстно и яростно. Тук отново ще спомня Багряна. Текстът-Дворянова не отрича патриархализма на българската традиция, защото всъщност не го познава. Той е съвсем непригоден да разиграва едипови сюжети и ситуации, с него едва ли може да бъде илюстрирана някаква теория за „страха от влияние“.

И все пак това неочаквано сбъдване на постфеминизма в България има някаква връзка, макар и парадоксална връзка-през-липсата, с родната литературна традиция. Имам предвид скандалната неспособност на нашата белетристика да изразява алтернативни психични модуси на преживяване. Тя се справя, по-често донякъде, с композицията, сюжета и фабулирането, но реагира с трогателна патриархална безпомощност пред възможността да положи естетическото в сложността на „чуждите“ психологически парадигми. Нашата проза е все така прозаична, скучна, нормална до нормативност, както по времето на Боян Пенев - въпреки есенциалисткия утопизъм на предложеното от него решение. Бегли изключения - от тези, които налагат правилото, ще забележим при Борис Шивачев през 20-те години или при Мария Станкова в нейния първи роман „Наръчник по саморъчни убийства“ в края на 90-те.

В буквалния смисъл на думата не-човешко ще бъде да предположим, че алтернативните модуси на психическо преживяване са изцяло чужди и неприсъствени в българското съзнание. По-вероятно изглежда, че те съзряват потиснати, наплашени, отчуждени, но въпреки всичко имат своята скрита история. В постфеминизма изригна гласът на тяхното дълго мълчание; освен всичко друго и затова, че феминизмът, ако не у нас, то в други страни, на които понякога подражаваме, натрупа традиция, която го приближи към идеята за норма и власт. А всяка почтена норма уважава себеподобните си, даже когато другата норма е норма за чуждост и странност. Неслучайно текстът-Дворянова не проблематизира никъде, включително върху равнището на своята имплицитна идеомитологична система, образ на Другия, проблеми на другостта. Той самият е Другият в българската литературна традиция, ако трябва да го изговорим с езика на патриархалната норма, но се оказва всъщност, че тази друга другост не мисли себе си в категории на отчуждението и разликата. Тя е затворена в себе си, самодостатъчна. При това липсата на потребност от бунт не означава непременно липса на вътрешно напрежение, на способност за драматично саморазвитие.

Постфеминистичният приход, на трето място, ни изправя пред един важен проблем: проблема за концептуалното възпитание на пишещия човек. В българската култура все още крепи корени романтичният мит за наивната дарба на този, който умее да пише. През пролетта на миналата (1997) година вестник „Култура“ публикува едно интервю с водещи български драматурзи и режисьори, Йордан Радичков и Константин Илиев включително. Общото в техните безцветни изказвания беше зле прикритата незаинтересуваност да се формулират идеи на творческата продукция, да се назоват интуициите, да се вербализира прозрението. А феминизмът е възпитание. Никой не се ражда с феминистична нагласа или с постфеминистични дискурсивни умения. Насоката на развитие в трите книги на Дворянова недвусмислено сочи възможността за социално конструиране на писателското съзнание. Без да имам предвид процеси като интелектуална мимикрия, подражателство, адаптация, смятам, че феминизмът - както всяка система от идеи в публичното пространство впрочем - зависи от наличието на един образователно-пропаганден контекст, в който попадат философски теории и социални практики, художествени творби и масмедиални изяви... Въпреки незавидната незначителност в сбора на всички усилия, през последните осем години у нас се създаде идеологически фон на желанието за феминизъм - донякъде с помощта на преводни, донякъде - с фрагментарни родни усилия. Изглежда поставено началото на българската феминистична критика, например в текстове на Миглена Николчина; много повече са текстовете с елементи на блуждаеща феминистична ориентация.

В следващия момент, на четвърто място трябва да кажем, че постфеминизмът изглежда тясно свързан с езика, той е прииждане на езика в българската литература, която - с малки изключения като символистичното писане в началото на ХХ век, е твърде фригидна към възможността за продуктивна игра с неговите психологически качества. Езиковият експеримент в българската културна традиция по принцип засяга идеята, която трябва да бъде изречена. Самият език като психоматериална субстанция на културното си остава девствено непожелан; езикът като тяло на психиката, тялото като език на способността за литература. В текста-Дворянова проговаря заспалото тяло на българската литературност. И неслучайно с гласа на постфеминизма. Така както неслучайно и Юлия Кръстева направи преход от своя феминизъм на 70-те към бездната на езиковото съзнание, наречена Пруст. В този смисъл метафорично постфеминистични могат да бъдат наречени и книгите на Жьоне.

И нещо последно, може би онова най-„пост“ нещо в цялата феминистична традиция. Липсата на идея за граници включва половата делимост на човешкото същество между мъжко и женско. В тази посока на все повече „пост“-характеристики текстът-Дворянова е явление не само в българската култура. Тук телодушевното не изглежда анатомично обречено както във викторианската мисъл на Фройд. Човешкото се оказва преразпределено и пре-написано според други критерии за неговата значимост. Няма нищо по-нелепо от това да мислим героите на Дворянова в категории на баналните страсти: любов, ревност, изневяра, лъжа... Постфеминизмът се случва в умората от вековното бреме на патриархалното преживяване. Краят на XX век измисли унисексуализма, който вече изглежда не толкова протест срещу старата, колкото начало на една нова традиция.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух