напред назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]



(Не)възможността на феминистичното случване


Заличката беше препълнена с млади жени, от студенти до доценти. (Изглежда, че професорите се чувстват отвъд необходимостта да проблематизират въпроса за женската идентичност и нейното случване.) В замяна на това присъстваха двама (млади) мъже и така съставът на аудиторията на семинара „Методологии на феминистичната дискурсивна практика“, организиран от Българската асоциация на университетските жени в края на 1996 г., неосъзнато, огледално и симптоматично преобръщаше половата съотнесеност в административно-властовите структури у нас.

Моника Райдънфелдър от Лондонския университет представи британската феминистична ситуация в актуални контури. Струва ми се нормално четвърт век на усилия да поизчерпи политическия ентусиазъм на нейните упорити представителки; изглежда неизбежно академичният феминизъм да не попадне в капана на (желанието за) институционализираност и репрезентативност. Моника обаче хранеше съживителна вяра, че именно в стара Европа, където беше получил един от най-силните си начални тласъци, феминизмът ще продължи да намира нови пътища за развитие в ентусиазма на младите източноевропейски движения. Посттоталитарният феминизъм, според Моника, притежава блестящи интелектуални ресурси, има на разположение добре подготвени и умни жени. Той излиза на световната сцена, бихме могли да допълним, в крайно подходящ момент, тогава, когато една историческа генерация от жени оправдано започва да чувства умора. Тази позиция е съблазнителна и ласкателна за нашите посттоталитарни рефлекси, макар че в нея се крие старата идея за младата кръв, която е способна да съживи изтощеното благородно тяло. Тя, от друга страна, имплицира метафората на рода във феминисткия „интернационал“, идеята за символично-кръвна обвързаност между поколенията на майките и техните дъщери. И това е нормално, разбира се, защото в много от своите версии феминизмът представлява именно политика на кръвта, регресивно преодоляване на едипово-патриархалните властови структури. Съвсем друг, и много интересен, е въпросът дали кръвта също не произвежда власт, дали парадигмата на родово-поколенските отношения не е изначално обвързана със структурно-функционалните принципи на цивилизованата патриархалност?

Що се отнася до българската ситуация, струва ми се, че тя разкрива един особен разрив между желанието да се говори феминистично и умението да бъдеш феминист; между дискурсивна практика и екзистенциално (съ)битие. Феминистичната реч е вписана в системата от престижни техники на културно присъствие, под влияние на френско-англоезичния опит тя си извоюва правото да представя част от усилията за епистемологична преориентация след началото на 90-те. Да говориш добър феминизъм вече легитимира принадлежността към модерното братство. А добър е методологически правилният, т.е. постструктуралистично ориентираният феминистичен дискурс. Модерността на изговора по някакъв начин изтрива петното на родилната принадлежност към „женската“ политика, речта съшива една допълнителна, бляскаво-празнична дреха на желанието за принадлежност към (пост)модерната парадигма; феминизмът набавя липсващи аспекти на културната идентичност, окултурява грубоватото пространство на родните дискурсивни практики. Ето защо става възможно да видим едно мъничко чудо: даже мъжете у нас проговарят феминистично или поне демонстрират следи на феминстична информираност в конкретността на една или друга речева ситуация. Имала съм студенти-филолози, които четат Торил Мой или Кейт Милет и по някакъв начин намесват представи от техните текстове в собствените си опити за интерпретация на явления от българската литература (Яворов примерно). Споменаването на Юлия Кръстева винаги предизвиква тръпка на оживление, даже сред кандидатстудентска аудитория. Люс Иригаре звучи почти като заклинание. И все пак не ме оставя усещането, че в опитите на моите еманципирани студенти прозира една компенсативна стратегия на желанието да бъдеш различен, необичаен и привлекателен. Тя, а не потребността да бъдеш феминистичен, мотивира интереса към „женските“ текстове. В употребата на феминистичен език от мъжки субекти винаги остава един психичен пласт с потиснато екстатичен характер, един нюанс на компенсативно разместените потребности, на заинтересувано себенасилие... И това се отнася не само за онези опити, които могат да бъдат вписани в реализацията на някаква образователна (университетска) програма, а също така - за прояви, които далече надхвърлят студентското равнище. С други думи - да говориш днес добър феминизъм представлява един от начините да участваш във властовите механизми за разпределение на познанието в новото общество. Феминистичният изговор те прави субект на способността да гобориш различно, престижно и празнично. В това има следи на шаманистичен ритуализъм, най-малкото в посредническата роля, която преобръща субекта в глас на отвъдното знание. А тази „отвъдност“ притежава както конкретни геополитически измерения, така и метафорична стойност - отвъдността на непознатото, тайнствено-съблазнителното, екзотично-примамливото.

Този начин на феминистично говорене очевидно е неизбежен, той е част от употребите на модерното в нашия свят. И все пак си задавам въпроса дали той не подрива феминисткото в изговарянето на феминизма, женскостта в женските практики, и дали, в крайна сметка, не е подривен спрямо самата подривност на феминистичното случване? Ако приемем, че феминизмът е способен да притежава, най-малкото символичен, потенциал на различност спрямо властовата структурираност на патриархалното общество, доколко декоративността в неговата употреба го дърпа назад, маскирайки поредната едипова тактика, поредния валс на желанията с необходимостта? И, от друга страна, ако флиртът с властта е онтологически вписан във феминистичното случване, не е ли тогава способността за неговото празнично изговаряне само красива маска на неспособността (или нежеланието) за практически-действената му политическа реализация?

Споменах за онези студенти, които се учат да четат феминистични текстове. Но може би трябваше да говоря по-скоро за студентките, които не искат да ги четат. Сред младите жени съществува доловима боязън да се идентифицират с някаква феминистична практика. От психологическа гледна точка това вероятно представлява израз на нежелание за идентификация с една (известна като) малцинствена група, страх от непрестижния отказ да участваш в играта на власт, спасение от влечението към самовписване в структурите на малоценността. С малки изключения от типа на тези, които потвърждават основното правило, българските интелектуалки (още повече останалите жени) не искат да бъдат наричани феминистки. От една страна, това е закономерният посттоталитарен страх от идеологическото определение. Етикетът експроприира индивидуалността, методологическата праволинейност ограбва свободата за интерпретативни превъплъщения. Не точно така обаче стои въпросът с останалите области на хуманитарното знание. Има нещо благородно в това да бъдеш наречен структуралист (дъх на ретродостолепно пристрастие), семиотик (загадъчност, математично-конструктивна екзотика), деконструкционист (недоказуема, но ефектно-съблазнителна ерудиция). Може би само психоанализата споделя в някаква степен маргиналната изолираност на „женските“ практики. Феминизмът е заплашителен с необходимостта си да бъде повече от професионална идентичност, от херменевтична стратегия, от речева практика. Той е политика на индивидуално присъствие, мирогледен модел, отказ от сигурността на легитимните социални превъплъщения. Можеш да бъдеш семиотик в университета и добър съпруг - вкъщи. Но феминист трябва да бъдеш и на двете места. Другото е само поредната конформистична практика, толкова плитко кодирана, че не е в състояние да гарантира даже способността за самозалъгване. И така феминизмът се превръща в заплаха за личното равновесие още преди да бъде санкциониран като смешен, демодиран, наивен, невротичен, перфиден... в публичното пространство. Нежеланието за феминизъм представлява спасение в уюта на признатите социални форми. Едва ли някой може да бъде обвинен за това, че не се предлага сам да бъде осмян и зрелищно кастриран.

Но как тогава - все пак - станаха възможни някои организирани тактики на „женски“ живот в България? Повечето организации, асоциации, движения и клубове от този вид съществуват кротко, по възможност малко забележими, спотаени в уютното чувство за маргиналност. И те наистина са маргинални, само че не защото прекрачват в пространството на Другостта, а защото са ситуирани в периферията на властовите отношения и големите интереси. Административната и психо-етичната структура на подобни организации е изградена според принципа на възпроизводителното подражание; тя снема шлагерно утвърдените норми на социален живот - борба за разпределение на ръководните постове, йерархично „споделяне“ на облагите, симулация на демократична активност, структурен херметизъм, употреби на връзките (главно с чужбина) от едни и същи хора, с едни и същи „идейни“ цели... По подобие на мнозинството от дружествата в България техният организиран живот съществува дотолкова, доколкото е необходим, за да легитимира наличието на някаква общност със социален статут, способен да привлече инвестицията на известно количество контакти и средства. Големият въпрос, който остава, след като преглътнем очевидната неизбежност на мутантния феминизъм, е дали, как, кога и доколко ще бъде възможно развитието на „женско“ съзнание? Не бих рискувала да дефинирам явление, което все още не съществува. По-скоро ще се опитам да изрека нещичко от това, което съм забелязала, че умее да предизвиква рутината на символичната норма в социалните отношения.

Недопустимо е за жената да прави нещо с удоволствие, което надхвърля санкционираните норми за вид и количество на удоволствена допустимост. Разбираемо е удоволствието от борбата за власт, за пари, за научни титли или за влияние; заплашително е недисциплинираното удоболствие. С думи или без думи „общественото мнение“ го третира като „лесбийско“ - това е неговият начин да изрече страха си от чуждото преживяване. Абсолютно табу тегне над женския нарцисизъм. В същата перспектива на несподелима алтернативност попадат опитите да се установят професионални или организационни отношения, изградени върху емоционалния афинитет, а не върху взаимната полза и харесването по интереси. Афективната връзка, близостта по нагласа и темперамент, незаинтересуваното доберие, готовността за приятелство са класифицирани като малоценни основания за колективен живот. Тяхното място е резервирано в кухнята, на чаша чай. Патриархалната институция е изградена върху отказа от спонтанна реакция; наивното отношение, искреността, импулсивно изразеното мнение се третират като прояви на инфантилност и социална недоразвитост. Тяхната функция през вековете се пада на шутовете и юродивите. Само че в патриархалното общество даже шутовете са мъже. А това пък ни кара да не забравяме, че „женското“, за което става въпрос, не принадлежи единствено на жените. И ако има някой, уморен от бремето на мъжко-патриархалната същност, някой, който иска да бъде шут, без да му се присмиват, това на първо място са самите мъже.

Може би мъжът на новия век ще бъде най-убеденият и ревностен крепител на феминизма.

 


напред горе назад Обратно към: [Критика на прелома][Милена Кирова][СЛОВОТО]

© 2002 Милена Кирова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух