напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Друго няма


- ..., какво друго мога да кажа? – завърши мисълта си на глас Пепи. Скъпоценните слънчеви лъчи на есенен следобед го правеха по-щастлив и малко по-тъжен. Липсата на миризми на цветя и дървета се запълваше от дима, изпускан от комините на къщи, отоплявани с дърва и въглища. Пепи поемаше в пълни дробове въздуха и се изумяваше от способността си да се радва.

Нямаш право да спреш радостта. Не можеш и да не забележиш тъгата. Няма нищо по-нормално от това знаеш, че двете вървят заедно.

Зарови крак в нападалите жълти листа по улицата. Наблизо видя възрастна жена и млад мъж, седнали на сенчеста усойна пейка. Бяха облечени със стари дрехи и дебели вълнени шапки. “Дрипи” – си каза Пепи и, отминавайки, се замисли защо бяха избрали за почивка най-неподходящото според него място. Наоколо имаше толкова облени в слънце пейки, върху които празните от изражение лица на онези двамата щяха да се озарят. Но не това бяха избрали те за себе си.

Пепи поиска да занесе слънцето върху тях. Не можеше. Пожела да отиде при тях, да им кресне “Какво правите!?” и да ги издърпа насила за дрипите на по-хубаво място. Не го направи. Спяха наяве...

Наближаваше следващата пряка. След нея по улицата, по която вървеше, се простираше висока сграда, която по негова преценка хвърляше сянка в продължение на петдесет метра. Усмихна се и зави надясно в слънчевата пряка. Мина покрай голяма будка за вестници. Наредени по най-безразборен начин всякакви периодични издания поздравяваха минувачите. Вестници с атомни гъби на първа страница; списания с апетитно изглеждащи зеленчуци; глуповати физиономии на пренапрегнати културисти (“Какво ще правиш, ако имаш разстройство, бате, а?”, подхвърли мислено Пепи); мобилни телефони, заснети на кофти фон; идеалната къща за всеки; вездесъщите перфектно епилирани красавици, усмихващи се съблазнително на големия лъскав обектив. За миг, вървейки, Пепи застана точно пред тях и за миг беше господаря на модерния свят - големия лъскав обектив. С красиви зъби и странна гримаса осемнайсет годишна хубавица (“Не може да е по-голяма”) му се усмихна съвсем не невинно.

Тъкмо повдигаше мислено ръка, за да я поздрави, и пред очите му се появи апатичното възрастно лице на шейсет и пет годишната вестникарка (“Не може да не е на толкова”), странно подадено от гишето. Изглеждаше поставено в желязна рамка. “О, милата, но това ли си ти?” Преди миг беше на път да поздрави младата грешница, предлагаща не друго, а любов... И докато съумее да го направи, я виждаше възрастна и отегчена от многотията на живота.

Знаеше ли онова младо и красиво, но най-вече младо момиче, какво предстои на неговата красота, но най-вече на неговата младост?

Пепи се спря и направи крачка назад – на момичето от снимката изобщо не му пукаше. “И по-добре.” Почувства безмерна тъга за остарялото момиче и забърза към тролейбусната спирка.

Слънцето си светеше ласкаво и никой от няколкото мъже и жени, чакащи двойката, не се съмняваше, че това е повод за радост.

Тролеят спря и с отварянето на вратите отчаян вик: “Господи!” го принуди да се втурне към малко момиче, което с ужас гледаше как металната врата на тролея е затиснала крачето му на път за слизане. За един невъзможно дълъг миг всичко и всички застинаха и не можеха да направят нищо...

Реални бяха само слънцето и писъкът на детето: “ГОСПОДИ!”. Пепи се раздра вътрешно от своя собствен нечовешки крясък: “Господи!” и, докато всичко около него се спотайваше в студено очакване, вече знаеше. Провря се енергично между хората пред него, отмести решително металната врата на тролея и освободи крачето на малкото момиче.

Вихърът премина за по-малко от десет секунди. Пепи притискаше силно детето в обятията си и с мощни движения го изведе от суматохата. Хвърли мигновен всевиждащ поглед и знаеше, че кракът е здрав. Сложи момичето на слънчевата пейка на спирката и, без да му даде възможност да запомни лицето му, се затича към най-отдалечената врата на тролея.

В момента, в който вратата на тролея беше затворена зад гърба му, той беше забравил.

Осезавайки самотата си, притискан отвсякъде от хората в тролея, си проправи път и слезе на първата спирка. Усещаше с душата си скъпоценните слънчеви лъчи на есенния следобед. Малко по-щастлив и малко по-тъжен каза на глас: “Липсваш ми, искам те до мен – какво друго мога да кажа?”.

Пое с пълни дробове миризмата на изгоряло дърво и зарови крак в нападалите жълти листа по улицата.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух