напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Два чифта големи кафяви очи


Два чифта големи кафяви очи ме проследиха мудно, когато си проправих път между всички хора в автобуса, които не искаха да седнат на единственото свободно място. Отпуснах се тежко на стара седалка и извадих книга от чантата си. Преди и след работа, докато се придвижвам натам, накъдето отивам, прочитам почти всички книги, които ми попадат в полезрението. Под слабото осветление в автобуса извадих сборник от разкази на Борис Виан – „Пази се от оркестъра“. Честно казано, купих книгата с очакване за някакви страхотии, но разказите бяха по-скоро лишени от кой знае какви емоции и не ми вървяха лесно.

Прочетох първия абзац и вдигнах очи. Вечерните гледки на кварталите поне ми позволяваха да си мисля, за каквото си искам. Държах книгата отворена, но усещах безпокойство и знаех, че тази вечер няма да чета в автобуса. Два чифта големи кафяви очи мудно ме обгръщаха и ми носеха усещане за лигав и студен допир. Усещах това, но все още не бях ги погледнал. Обърнах се дръзко към тях и почувствах, че ми се повръща. Поех дълбоко въздух и сведох поглед.

Срещу мен седяха майка и син с абсолютно еднакви големи кафяви очи и бавно примигващи клепачи. Момчето създаваше впечатление, че е дебилно, а майката ... тя беше уморена. Всъщност очите има не бяха абсолютно еднакви. Нищо не може да е абсолютно еднакво на друго. Но имаше нещо, което се повтаряше в очите и на единия, и на другия. Може би гени или нещо друго...

Момчето беше тринайсет-четиринайсет годишен дългун с безразборно разпръснати по лицето пъпки. Беше се облегнало изцяло върху майка си, която от време на време го целуваше по лицето (все ми се струваше, че прекалено близо до устата) и оставяше следи с неопределен цвят. Тогава усетих защо ще повръщам – момчето протягаше език умело и обираше светлочервени (да, светлочервени) остатъци от майчина целувка. Нищо по-противно от това да осъзнаеш, че майката прехапва с усмивка вътрешната част на долната си устна до кръв и след това целува дебилния си син близо до устата. Е, не беше по самата уста – все пак спазваше някакво приличие сред хората в автобуса, които от своя страна не забелязваха нищо.

Бръкнах в чантата си, в която има много ненужни неща, но пликче, в което да повърна тихо, не намерих. Огледах се на всички страни, но видях една уморена незаинтересованост у всички пътници. Всъщност не бяха всички. Знам си аз, че тази дума е лъжа. Най-малкото аз – АЗ, бях заинтересован.

Обърнах своите малки очи към пъпките на дългуна – към очите му не можех, и усетих, че ги е спрял върху мен. Защо не можех да стана, и сега не съм в състояние да разбера. Може би любопитството ми ме задържаше срещу странната двойка. Момчето сякаш нямаше сили да отмести очи от мен, но майка му ... майка му – също. То смукна бавно останала по края на устата му майчина слюнка с кръв и я попита с неестествено детски за възрастта му глас:

- Какво ще ми сготвиш, мамо?

Нямах сили да чуя отговора й, защото го знаех. Зарових се панически в огромната фонотека на съзнанието си и трескаво прегледах коя песен да си пусна и да се изолирам. Може би Ozzy Osbourne и „Gets Me Through“ беше подходящо, но все пак чух:

- Ще ти нарежа и изпържа филенца.

Момчето се сопна мудно (ако изобщо мудно сопване е възможно):

- Няма да пържиш!

Майката беше на път да се съгласи охотно, но, за да бъде все пак нейното, отговори:

- Ал англе.

След това обърна победоносно своите бавни кафяви очи към мен, сякаш за да намери овациите, от които се нуждаеше. По-скоро щях да повърна, затова сложих предвидливо ръка на устата си и стиснах устни. Овациите не закъсняха – синчето я млясна по бузата и положи благородно глава на рамото й.

„Правете каквото знаете, аз нямам нищо общо с вас“ - „Gets Me Through“ звучеше достатъчно силно в мен, разливаше спокойствие и отпускаше крайниците ми.

Майката беше впряла неподвижно огромните си кафяви очи в мен и със свободната от сина си ръка изглаждаше бръчките по челото си. Не можех да издържа погледа на мудните очи, които ме гледаха с умора. Не можех, защото знаех, че ще ядат от дядото, кротко очакващ в хладилника.

- Няма да ме караш да танцувам. Ще ти приготвя да ядеш и ще си легна на канапето пред телевизора.

- Тогава сам ще танцувам пред теб – отговори дебилният син. – И ще... – това поне ми го спести и го прошепна в ухото й.

Винаги съм знаел, че хората са странна работа. Затова ги избягвам. Носят ми досада.

Нямаше интрига а и моята спирка дойде съвсем навреме.

Оставих двата чифта големи кафяви очи да се возят.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух