напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Коронен номер


Чух ли я да ме вика по име? Съществото ми чу гласа, който очакваше отдавна, и се събуди. Дъждът в топлата зимна нощ нямаше да ме спре да тръгна след нея. Не си сложих дори връхна дреха, излизайки на тъмната мокра улица.

Синкава светлина разпръскваше гъстата нощ пред мен. Ледени капки се стичаха от клоните на оголелите липи и след това влизаха във врата ми. Никой не ми беше виновен, че излязох по риза.

 

Най-щастлив се чувствам, когато наблюдавам рязка промяна у себе си. Тогава ставам свидетел на събитие и в това е щастието - виждам и осъзнавам нещо, което се случва сега. Инак пак съм свидетел, но на процес, който кой го знае кога ще приключи, при какъв резултат и с какъв ефект. Да си свидетел на дълготраен процес е мъчително, защото се иска вяра в нещо - в резултат. А вярата комай е трудно постижима. Събитието - то е друго нещо: при него консумираш тук и сега, независимо че събитието е резултат от някакъв процес, който се е проточил достатъчно дълго, докато се стигне до събитие. Но защо казвам това? Всъщност няма никакво значение кое какво е, защото и събитието, и процесът се случват вътре в мен и аз съм свидетел и на двете. В момента просто обръщам внимание на нещата, които ми харесват и на тези, които ме напрягат, защото си давам ясна сметка за това колко зависим съм от емоциите си и цялата ми житейска борба се състои в това да си доставя приятни емоции. Е, може би не само приятни емоции, а каквито и да било емоции, защото самият факт, че изпитвам емоции е удовлетворителен и по този начин приятен за мен.

 

Така изпитах щастие, когато осъзнах изведнъж (= събитие), че престана да ме занимава мисълта дали съм ненормален заради това, че търсех контакт с измислен образ, но очаквах реални резултати. Т.е. мислех за музата и исках да си говорим. Не знаех точно за какво бихме говорили, но сигурен бях, че, ако тя ми кажеше нещо, щях да й отговоря. Това, което всъщност исках, бе да я обладая - дали сексуално, дали проникна и да се разпръсна в нея, това не бе докрай важно за мен. Та, ето какво се случваше...

 

Обикалях нервно няколкото стаи на своя дом и я търсех във всяка сянка, във всяка заблудила се буболечка.

Казват, че ако срещнеш жених в бяла риза, с килнат назад и леко вдясно каскет, черен преден ляв зъб, държащ жива хлебарка в лявата си ръка, а под дясната мишница - леген с преседял стар боб, ще срещнеш своята муза до ден-два. Дегизирах се педантично (честна дума) много пъти и заствах в различни пози пред огледалото, за да мога да видя всичко в детайл. Тъмното на зъба подсигурявах с обелка от семка; хлебарки си бях наловил от тоалетната - не казвам, че е лесно или приятно, но знаех защо го правех. Стар боб сварих миналия месец и си го пазех в хладилника - в него ми бе надеждата, защото колкото по-преседял е, толкова по-автентична щеше да е гледката, която щях да видя в огледалото, толкова по-сигурно щеше да е, че щях да срещна своята муза. Каскет си купих от луксозен магазин за шапки - нали сега отново е модерно да си каскетлия. Съгласен бях дори да изям хлебарката. Не, не бях съгласен. Не, съгласен бях, само и само да усетя музата си отново. Така или иначе изяждането на хлебарката го нямаше в предписанието.

Надявах се предписанието да свърши работа. Тук е моментът да призная, че то си бе мое. Сигурен бях, че мога да я родя от себе си, да я намеря в моята крепост. Мисълта ми вървеше в реда:

- замислям музата

- раждам я

- намирам я

- обладавам я = обладавам се

- заживявам с нея = заживявам със себе си.

 

Не чух ясно ли чистият й глас да ме вика? Като че ли не беше близо до мен - моята крепост оставаше празна и тъжна, сумрачна и тиха. Гласът на моята муза звучеше ясно в главата ми и никак не беше нужно да обикалям апартамента си, за да се уверя, че тя се намираше навън. Изплюх прилежно обелката от семка в кошчето за боклук, а вонящия боб изхвърлих в тоалетната чиния. Да намеря зимното си яке, обаче, не отделих време. Отворих широко вратата и изскочих навън, чувствайки облекчение. Обърнах се назад и последното, което видях, бе притъмнения колорит на апартамента ми. Оставих вратата да зее и се гмурнах в черно-бялото на топлата зимна нощ.

Гласът й ясно ми нашепваше накъде да вървя, а мисълта за скорошната среща с нея не позволяваше на студените капки зимен дъжд, които капеха направо във врата ми, да ме разконцентрират. Обстановката по улиците, която виждах на синкавата светлина, беше по-ясна и по-въздействаща, отколкото я познавах на дневното слънце. "Чакам те. Ела", повтаряше често музата някъде отдалеч, макар че я чувах добре. И всичко, което виждах по пътя наистина съществуваше и ме правеше по-силен и уверен. Беше очевидно, че изолираността на апартамента ми ме бе ограничавала в мащаба на мисълта ми. Това, което видях онази нощ, не бе кой знае какво - очертания на сгради и онзи полуготов строеж. Хора нямаше.

Тя ме повика да вляза в строящата се къща. Изкачих се пъргаво по прашните стълби, прескачайки празни пликове за цимент и разхвърляни безразборно парчета арматурно желязо. "Тук съм. Ето ме - още малко".

Последният - четвърти, етаж нямаше таван. Небето беше чисто и дружелюбно демонстрираше красотите си. Огледах се и пристъпих към това, което беше замислено като тераса, но нямаше още парапет. Тогава я видях. Не - усетих я, защото се сляхме и вече знаех какво изисква от мен. Застанах на ръба на терасата и погледнах надолу. Пространството пред строежа беше запълнено от неизброимо количество хора, а тя искаше да направя крачка напред. Моята муза ги беше събрала. "Да, една крачка към тях и всичко ще бъде наред", ми нашепваше вътре в мен.

Превъзбудено ромолене на хорско очакване озвучаваше тъмната улица пред недовършения строеж. Очакваха да направя крачката и да полетя надолу към тях, но не за да сме заедно, а за да видят съдържанието на главата ми. Тя ми шепнеше уверено "Само една крачка".

Крачката направих, бидейки едно с моята муза. Прелитах последователно по низходящ ред през етажите на полуготовата къща - трети, втори, първи и бидейки на първия, си спомнях третия и втория. А хората разтягаха в съзнанието си времетраенето на моя полет - моя коронен номер и наблюдаваха внимателно всекки детайл. Два метра преди съприкосновението на главата ми със земята започнах да очаквам бурните овации на многобройната публика, която се беше събрала специално заради невероятното шоу - изложба на съдържанието на моята глава.

ТУП - ударът се състоя, съдържанието на главата ми излезе наяве и овациите - овации нямаше. Нямаше никого, освен кучетата, съпровождащи еди клошар, който се мотаеше наоколо в търсене на своята вечеря.

Не бях очаквал, че ще се превърна в храна за един беден, отритнат нещастник и няколко помияри. Очаквах поне да съм част от блюдото на парти в чест на млада жена, спечелила международен конкурс за красота; коронясването на бизнесмена на десетилетието или друго.

Определено неуспешен опит. Но все още вярвам на моята муза и на коронния номер, който винаги изисква от мен. Тя е изобретателна и не се повтаря в желанията си. Трябва да призная, че много се двоумях с коя случка да обрисувам същността й - с тази, с която го направих, или с онази, при която се снабдих с малък мощен пистолет и направих с мозъка си друг тип изложба, отново закаляваща способността да бъдеш честен.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух