напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Поетесата Ненова


Г-жа Ненова беше четридесетгодишна симпатична почти изкукуригала жена. Тънката й леко подпухнала снага беше познала всички фази на алкохолната неадекватност още в годините, когато всички мъже били в краката й. Обичаше да казва: "Това беше някога, някога - толкова някога..." и взирайки се в пространството около себе си, попипваше отпуснатата кожа на лицето си. В нейно присъствие се чувствах тъжен, но и спокоен.

Г-жа Ненова беше поетеса.

При това доста ценена. Нейните стихове бяха използвани нерядко за текстове на песни. Всички знаеха, че с нея е почти невъзможно да се работи - тя почти постоянно пиеше. И все пак много певци и композитори отиваха и я молеха да пише текстове за песните. Просто беше престижно да кажеш: "В моя албум има три песни по текст на Ненова." И повечето некадърни или тщеславни (или и двете) певци си си плащаха за авторитета й.

Г-жа Ненова направо мразеше целия този театър, но беше принудена да не отказва заради хонорарите, с които се издържаше. При всяка поръчка тя ставаше тъжна: "Това разстроено пиано няма да изпее моя текст, то ще го изврати... Но го правя, защото понякога и моите стихове попадат в добра уста." Тя бавно нареждаше дума след дума и се взираше в мен с някога красивите си очи. Не пропускаше да се гримира, но резултатът не беше положителен - гримът подчертаваше тъгата по изчезналата й красота.

С г-жа Ненова се запознах покрай нейната поезия и моята работа. Имах задача да й поръчам текст за една певица, за концепцията на чийто албум се грижех по онова време. Поетесата ме прие във винаги притъмнения си апартамент, който изглеждаше учудващо добре за жилище на алкохоличка. Още с влизането ми тя стана неспокойна: "Паника, паника, паника...", повтори няколко пъти отчаяно. "Къде ми е запалката, къде ми е запалката...", каза на висок глас и коленичи пред чекмеджето до стола си. После се сепна от звука на моята запалка, която поднесох пред цигарата й. Бях ги отказал, но винаги носех запалка със себе си. "Благодаря ви", каза провлачено с облекчение г-жа Ненова и ме погледна продължително в очите. Почти замечтано. Подадох й ръка, да се изправи и с подкупваща усмивка започнах да й обяснявам вижданията си за онази песен. Стараех се да не обръщам внимание на треперещите й ръце, както и на смушението в погледа й, когато я гледах право в очите. Надълго и нашироко й говорих за певицата и за това, което трябваше да излезе от песента. В крайна сметка се разбрахме чудесно на тема модерна българска музика и шоубизнес. Посетих я още няколко пъти заради ангажиментите с текста. А след това започнах да посещавам понякога събиранията, които уреждаше в просторния си апартамент.

Тези събирания бяха посещавани предимно от хора, които тя наричаше разстроени пиана. Във винаги слабоосветения апартамент се събираха по пет-шест души. Г-жа Ненова говореше с тях за живота, за страха. Присъстващите певици и композитори винаги слушаха с удоволствие и обсъждаха професионалните си тенденции: кога ще ги напусне вдъхновението; кога певиците ще бъдат принудени само да проституират, без да пеят. След това някои от тях плачеха, други ги успокояваха. И така - всеки път.

Г-жа Ненова ми се обаждаше по телефона. Обикновено гласът й звучеше меланхолично, почти умолително. Казваше:

- Днес ще се събираме у нас. Чувствам се особено философски... - гласът й феерично утихваше в телефонната слушалка след фразата: - Очаквам да те видя.

В главата ми винаги се появяваха много възможни отговори, но аз винаги отговарях:

- Там съм. - и затварях слушалката. Тези събирания задължително завършваха късно през нощта с класическа сексуална оргия. В която май само аз и г-жа Ненова не участвахме. Хората отиваха, за да се оплачат, да се натъжат и след това да се успокояват един другиго, изпълнявайки тежка сексуална програма. Всички те с нетърпение очакваха да прекрачат прага на апартамента й, за да се почувстват безкрайно безпомощни - чувство, предизвикано от бездънната отчаяност на поетесата, която ги приемаше като свои непрокопсаничета. Гледайки на тях с умиление и тъга, тя говореше с мен за суровата действителност. С нея седяхме в ъгъла на големия хол, на една малка дървена кръгла маса в стила на мебелите от царска България. Слаба светлина осветяваше неизменната бутилка водка, която в края на вечерта беше празна - изпита от нея. За което ми беше благодарна. А аз бях просто един отказал се пияница.

Отначало всички насядваха безразборно по канапета и фотьойли в огромния хол и разменяха обичайните встъпителни реплики, които ги довеждаха до тайнствено усещане за малко сплотено общество от съпричастност. Говореха свободно за това колко е изкарала певицата от пеене и колко от секс, с когото трябва. Беше успокояващо да говорят за тези иначе мъчителни неща, които извън този апартамент бяха табу. Разговорите бяха аклиматизиращият фактор на успокоение, докато се чакаше да пристигнат всички. Между певици и композитори разговорите протичаха горе-долу така - коментирайки възхода на някое момиче от музикалния бранш все някой се намираше да каже: "О, тая я е разпечатал брат й навремето... и май досега продължават."

Г-жа Ненова - непрокопсалата поетеса - не участваше в техните разговори. Тя ги канеше, за да имат някаква публика приказките й. За да не бъде сама.

Тя говореше провлачено с тях в сумрака, в който се усещаше сладката миризма на индийски пръчици. Какво правех аз там? Защо присъствах, нали не участвах? Присъства, за да наблюдавам животинския секс, след и по време на горчиви ридания. Аз бях воайор и задоволявах перверзното си усещане от това да не участвам в тяхното чукане. През това време г-жа Ненова заваляше прогресивно думите в ухото ми:

-Мъчно ми е за обкръжението ми. Хора, за които истинското изкуство ще остане вечна загадка. Това е един затворен свят, който все още крета в себе си. Те ме обожествяват. - бавно процеждаше тя, докато на три метра от нас - на съседната кушетка - певица сваляше гащите на композитор и през сълзи налапваше пениса му. "Какво ще стане с мен, какво ще стане с мен...", казваше тя в паузите.

- Странно е, - добавях аз - че толкова дълго време съществуват. Тъжно е дори...

Красиво глуповато момиче с тъжен поглед пристъпваше към мен и слагаше ръка върху четала ми. Г-жа Ненова ме поглеждаше с очакване с големите си някога красиви очи, в които четях: "Ето така съществуват." Поглеждах към момичето мило, слагах ръката си върху нейната, притисках я силно към еректиралия си пенис, стисках очи и с голямо усилие на волята отстранявах ръката й. Тя навеждаше глава и изчезваше сред сладката миризма на индийски пръчици. Сенки се движеха по стените в трескаво домогване до спасителния оргазъм. А г-жа Ненова продължаваше:

- Наздраве, мойто момче. Целият този бизнес е един голям ерзац. Неосъществени поети, като мен, които пишем с тъга по загубеното минало и пропуснатите възможности отпреди петнайсет години. Това сме ние - водещите автори от жанра. А ти? Какво правиш ти?

- Може би и аз се движа по пътя на непрокопсаниците в професията. Всички ние се държим за тях, като удавници за сламка - отговарях аз.

Мастит композитор държеше прохождаща певица на задна прашка, пляскаше я по зачервеното дупе и нареждаше с пенис в ръка:

- Сви се пазара на музика... Никой не купува моите песни - седят по щандовете... - след което тъжно го вкарваше докрай. Тогава и двамата избухваха в плач и забравяха всичко около себе си.

Г-жа Ненова на път съвсем да загуби разсъдъка си, на една от последните чаши водка, се обръщаше към тях почти плачеща:

- Новият свят ви очаква, той има нужда от вас. - но това, което последно прозвучаваше като далечно ехо, беше: - От нас, от нас...

Аз ставах, саркастично усмихнат, усещайки тръпки от ужас. Зад гърба ми оставаше пияната поетеса, чийто поглед враждебно сновеше наоколо. По пътя към изхода срещах страхотни тела, извиващи се в предоргазмени танци, стенания и заседналата в пълната уста на момиче фраза, оплакваща еди-койси затворник, който преди години й купил палто.

 

Ноември, 2001 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух