напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Краят на един нерез


Една с нищо неотличаваща се от други утрин даде начало на ден, в който нямаше да се случи нищо по-така. Мъглицата се вдигаше бавно. Мръзнещи кучета се гушеха около пушещи шахти, закривайки с гърбовете си гледката на приземния прозорец, на който му липсваха пердета и ръка на домакиня...

...голият крак стоеше изправен, опиянявайки се от съвършеността си. Нервна, силно окосмена ръка непрестанно се плъзгаше по повърхността му, като го попляскваше по бута от задната страна и разтриваше руменината на пламналото място. Другата ръка навлизаше с два пръста в тялото й, усещайки доволно течния му отклик. Въздухът в стаята се раздвижваше от редуващи се нервен женски смях и стенания...

Не, това не се случваше с брадясалия човек в приземния етаж. Той седеше на стар дървен стол по гащи, приведен над бял лист и нанасяше на неравни интервали по една-две грижливо подбрани думи - пишеше порнографски или еротичен разказ: не можеше да го определи със сигурност. Във всеки случай не беше на тема крушение на идеалите, битово унищожение на личността и въобще - житейски драми.

...притискаше с бюста й члена си и се движеше бързо напред-назад със стиснати очи и отметната назад глава...

Нямаше я "неговата домакиня", както обичаше да нарича един свой въображаем образ. Стаята миришеше на цигари и застоял живот. Стара тенекиена печка "Лъч" работеше на голия циментов под. Той помръдваше босите си стъпала пред нея и се мачкаше с ярост между краката, докато умуваше над всеки следващ израз.

...размахваше твърдия си като дърво член, докато с бели капки я обсипваше по цялото извиващо се тяло и попиваше всичко с кръвясали до пръсване очи...

На кой му пука, че едикой си спечелил голяма популярност с разкази на тема социалното неблагополучие на хората. Кой ли пък ги чете! Кой ли пък го интересува? Поредното протеже на вестникарските редактори. Даже интервю са му взели. Защо изобщо трябва да се пише на социална тема. За кого се отнасят подобни писания? На социална тема пишат само комформистите, подлизурковците, "бардовете на народа". Ах, колко сме актуални...

Ние мислим за "този народ". Сякаш не са част от него.

...крещеше, докато усещаше играта на устата й с тестисите му...

Пишеше това, което му беше на душата. Десети месец "почиваше", както обичаше меко да нарича безработието си. Не си спомняше преди колко време (всъщност си спомняше точно - преди стотридесетиседем дена) изчезна любимата му миризма и стаята му започна да се задушава в самотна пръчовина. Дълговете му растяха всеки месец. Много обичаше да повтаря на приятелите си една мисъл на Чарлз Буковски, че всеки неудачник се опитва да стане писател.

...тя го подканяше: "Скъсай ме с този член, Терминаторе!"...

Какво ти писане на социални теми. Последният разказ на протежето бил за някакъв дето го изгонили от работа и после той получил инфаркт.

Ха-ха! Глупости. Човек може да издържи много повече.

...потъваше в нея...

Държеше ръка между краката си и, мачкайки меката си плът, пишеше за твърд като дърво член. От дълго време се гневеше на липсата си на въображение. И най-впечатляващите изрази, които успяваше да изфабрикува, не можеха да предизвикат размърдване на мъжествеността му - последният признак, свързващ го с понятието за истински мъж. Проливаше по някоя сълза, докато беше сам. А плачеше доста често.

"...ти си невероятен, Терминаторе. Ти си нерез..."

Продължаваше жизнерадостното си повествование. Душевното му състояние беше дотам разклатено, че след някой и друг ред май щеше да сложи в устата на героинята убийственото: "Обичам те, Терминаторе!" и след това само: "Обичам те." и да запълни с него страници, докато го изписва в захлас. Не нямаше да падне толкова ниско. Нямаше да признае тъй лесно болката от липсата й. Няма - на инат.

"О, Терминаторе", съскаше през зъби, "побъркваш ме! Не слизай от мен! Искам да ме разкъсаш!"

Внимание!... Нещо се размърда в старите му слипове... Нещо... Нещо стана... Ооо... Той стана! ТОЙ СТАНА! Значи повествованието действаше.

Щеше да го довърши и да излети направо към редакцията на вестника с разказа под мишница. Щеше да им го връчи тържествуващо и да им натрие носовете на тия разбирачи на художествена литература - критици, редактори и пр. Ще видят те кой е по-близко до душата на човека - някакви фалшиви социални брътвежи или ТОВА.

И тока нямаше да му го спрат и може би тя щеше да се върне... Може би...

След два часа стоеше мръзнещ пред вратата на редакцията и удряше сегиз-тогиз крак о крак. Чакаше отговор с посинели устни. След един час почука на вратата и влезе, колкото да попита какво са решили за разказа му, толкова и за да се сгрее. Жената зад бюрото го погледна по смешно оплешивяващата глава и каза важно:

- Вашето произведение е изпълнено с, така да се каже... много... нали разбирате - секс. То не е близо до душата на човека, до проблемите му. С две думи - не ми върши работа.

- Напротив, той е много близо до душата! - разпалено запротестира той, а пред очите му отвъртяха бушона, а тя изчезна в бездната на съзнанието му. - Вие не разбирате, този разказ е... - щеше да кажа колко важен бе за него, но жената го прекъсна.

- Да, този разказ е порнография!

- А животът ни не е ли... - но не успя да се изкаже, защото дъхът му спря и го стегна в областта на сърцето. Инстинктивно потърси опора и седна нескопосано на стола до бюрото. В съзнанието му се появи: - Това е. - но не го изрече. Жената от другата страна на бюрото стана рязко и се дотътри до него тревожна.

- Господине, господине!

Той се чувстваше лек и спокоен и не виждаше смисъл да й отговаря. Летеше...

- Господине, може би ще се споразумеем за разказа ви. Може би, ако го пооправите тук и там, ако смените темата...

Но никой не я чуваше.

 

23. 10. 2000 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух