напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Събитие


Около осем и половина сутринта бях далеч от апартамента и леглото си - нещо толкова необичайно, колкото да ти върнат заем в трудни години. И нямаше как да е иначе - трябваше да изляза рано, ако исках да се придвижа до центъра.

Обикновено спях по това време, за да се организирам да отида на работа в десет. Сега седях на слънчева пейка в свежа юнска утрин на юни и чаках стар приятел.

Мисана се приближи пъргаво точно в десет часа. Мургав петдесет годишен мъж с винаги късо подстригана черна коса, той имаше леката походка на спортист. Всъщност цял живот спортуваше. Или поне откакто го познавах - почти двадесет години. Усмихна се по детски и се здрависахме.

- След малко ще започне.- казах и кимнах към шосето зад мен. Намирахме се в Борисовата градина, а, според телевизиите и радиостанциите, в около десет и трийсет часа щеше да започне шествие. Двадесет хиляди протестиращи против бедността и безработицата щяха да прекосят центъра на града. Кметът беше разрешил демонстрацията да приключи на площада пред Народното събрание, където щяха скандират с увереност, че глухите ще чуят, а слепите ще прогледнат.

Мисана предложи да повървим. Почти винаги се разхождахме, докато говорехме. В ритъма на ходенето се концентрирахме по-добре.

Шосето наляво от нас вече беше затворено. По тротоарите бяха колите на всички телевизии. Репортери и оператори очакваха процесията, което наближаваше бавно. Това определено щеше да е събитието в централните информационни емисии. "Двадесет хиляди души портестират срещу социалната политика на правителството"

Отдавна не се беше случвало. От пет години.

Хора с мегафони подаваха реплики на компактно движещата се маса, издигнала плакати с надписи: "Учителите си искат заплатите", "Г-н кмете, на това ли ви научихме?", "Хляб". Скандираха: "Оставка" - беше по-лесно. Профсъюзните лидери в подобно на екстатичен транс състояние истеризираха: "Оставени сме сами", тук гласът се издигаше до иначе невъзможни височини и завършваше: "на себе си!", а тълпата одобрително ромолеше.

Стояхме отстрани безмълвни, а слънцето ни огряваше и беше хубаво. Продължихме си по пътя. Чак тогава Мисана сподели, че му се е случило нещо странно:

- В съня си видях мястото във Вселената, където се генерира МУЗИКАТА. - гласът му се лееше равно и тихо, но в този момент се повиши: - Това нещо не може да се опише. - гледаше ме с дълбоките си очи.

- В сравнение с тази музика произведенията на нашите класици Моцарт, Бах, Бетовен, Шопен... звучат като дрънкане на консервени кутии, подгонени от вятъра по улиците.

Нямах причини да не му вярвам. Вървяхме по алеята към езерото с лилиите. От двете страни на алеята имаше пейки - онези масивни пейки, които обикновено са кални и изпочупени. Кой знае защо тогава бяха здрави и чисти.

Мълчах и се опитвах да си представя мястото, където се генерира МУЗИКАТА, пронизано от високочестотни сигнали. Не можех, не я чувах, но му вярвах.

Мисана беше един от малкото асоциални хора, които познавах. Но в никакъв случай не бе социопат. През годините се удивявах на способността му да не работи. Никога не го попитах от какво живее, макар че ми е ставало любопитно. По образование беше математик, а по призвание - философ, мислител и йога. Имаше значителни международни успехи в областта на математиката, членуваше в световни организации, а за това не знаеше почти никой.

- Какво ще кажеш за тази демонстрация? - казах след неколкоминутно безмълвие. - Дали ще се повторят събитията от '97-ма.

Мисана замислено повтори:

- Събитията... - гледаше земята пред себе си.

На поляната до алеята с топка си играеха две момчета. Бяха пет-шест годишни и я ритаха нагоре. Заливаха се от смях, докато я гонеха. Едното тичаше на няколко крачки пред другото и извика:

- Стоичков на вашите екрани! Шут и... - топката полетя от пет метра право към нас. Колкото и малки да бяха децата, разстоянието беше прекалено малко и топката се движеше бързо. Отскочих инстинктивно встрани и зачаках да се спре в главата на Мисана. Със сигурност щеше да я почувства като средно силен юмручен удар, както не я очакваше. Миг преди да усети топката в ухото си, Мисана светкавично се обърна с цяло тяло към нея, подскочи леко нагоре и я пое с гърди. След това я укроти с коляно, подритна я няколко пъти и си я свали на крака, като продължи на двайсет и едно. Децата го гледаха с възхищение.

Мисана, целият огрян от слънце, жонглираше с топката. Лицето му грееше. Накрая ритна топката малко по-високо и я насочи с глава право в ръцете на малчугана.

- Ей това се казва форма! - извиках.

- А! - отговори Мисана. - Нищо особено...

След това продължи:

- Защо наричаш демонстрацията събитие?

- Защото има всички необходими елементи, за да бъде такова. - отговорих с плама на млад специалист по масови комуникации.

- Кои са тези елементи?

Повторих въпроса, като на изпит, за да спечеля време, след което изпратих това по дяволите:

- Просто е важно. Не виждаш ли? Градът е блокиран. Това е показател за настроенията. Хората излизат на улицата. Всичко може да се случи. - и заключих: - Има случка, има камера, има зрители - това е събитие.

- Случва се всеки ден по света. - контрира ме Мисана. - Всеки ден някой протестира, някой е недоволен, някой го снима. Има висока степен на вероятност да се случи. Това не е събитие.

- А кое е събитие?

- Ето тази пейка да подскочи във въздуха от само себе си и да се задържи там.

- Ясно... - този път малко се раздразних. Извърнах глава рязко встрани. Не можех да говоря с него, използвайки наученото. Струваше ми се смешно всичко, което знаех. Защо ли започнах темата изобщо?.

Мисана явно усети неудоволствието ми и подхвърли:

- Не ми ли вярваш, че е възможно да подскочи и да се задържи във въздуха? Мога да го докажа. - Смееше се като дете. - Искаш ли?

Стоях до пейката и изучавах мълчаливо изражението му. В този момент бях готов да си тръгна. Мисана повтори като заинатило се дете:

- Искаш ли?

Кимнах, повдигайки надменно вежди.

Той се загледа в земята пред себе си и каза:

- Ще направя няколко лицеви.

Зае позиция на земята и започна пъргаво да прави лицеви опори. По нищо не личеше да се напряга. Бързо направи десет, двайсет... на четиридесетата се оттласна силно от земята и рязко плесна с ръце и крака. Пейката се мръдна, сякаш се стресна.

На петдесетата (без да има никаква следа от потене или умора) се оттласна отново и в момента, в който удари ръцете и краката си във въздуха, пейката до него подскочи и остана като в безтегловност - дясната й страна стоеше малко по-високо от лявата. А Мисана продължаваше с опорите. Обърна лицето си към мен.

Стоях обезумял и с хиляди примесени емоции наблюдавах една пейка, висяща във въздуха, а до нея как Мисана ми се усмихва с изражението: "Сега вярваш ли ми?", докато помпаше лицеви опори.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух