напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Моят бастун


Имам среща на три преки от тук точно в 17 часа. Дали ще успея да се замъкна с този бастун за петнайсет минути? Искам да бъда там на време, за да му кажа, че няма значение. Няма значение как завършва историята му. Знам какво ще ми разкаже. Искам да знае какво всъщност е направил. Пък може и да му е от полза. То за мен е бастун - едва ли ще се възползвам. Но по-добре с него, отколкото без.

Пристъпвам бавно - по-добре така, отколкото да не стигна. В кафенето ме чакат моите сто грама Beefeater без разредител. Не ме интересува, че другите си сипват тоник. И те не ме разбират защо го пия чисто, но няма да обяснявам.

Навалицата ме бави. Към мен се прибллижава едно просяче и говори бързо на цигански. Знам какво иска. Ще му зашлевя една плесница за нахалството и ще видя почудата и болката в лицето му. Или онази бременна, която се опитва да догони тролея. Ако съм на мястото на водача, ще натисна педала и ще се любувам в огледалото на разочарованието й. Пречат на мен и моя бастун да стигнем там, накъдето сме тръгнали. Но какво правя аз? Вместо да обърна гръб (в най-добрия случай) или да направя това, което искам, спирам и пускам монета в ръката на мръсното дете, затичвам се куцешком и пресрещам тролейбуса, викам на водача да спре и да изчака бременната. "Нямате ли капка милост!"

Защото това изискват нормите обществени, когато се намирам на територия в тяхна власт. "Колко добър човек", биха казали застъпниците за обществения морал. Но имам възможност да бъда това, което моята вътрешна същност има порив да изяви, когато съм сам със себе си и отсъждам със своите мерки и теглилки. Това е моят бастун, без който никъде не тръгвам. Защото залитам, не разчитам на себе си. Без него се чувствам средностатистически човек. За когото са валидни социологическите проучвания и пр. Първичната ми същност се губи и залитам. Усещам, че се сгромолясвам. Както впрочем много, които се нуждаят от бастун (в едни други времена наричан "чук"). Той ми помага да знам откъде идва вътрешната ми борба, неудовлетворението, смущението, когато уж всичко ми е наред.

Чрез моя бастун съм наясно с вътрешната си същност, която съм длъжен да отричам и загърбвам на всяка крачка. Не живея в заблуждението, че съм благочестив член на обществото - самодоволен, защото се намирам на страната на силата, на множеството и обвиняващ, и осъждащ... Загърбил поривите си, както например не успяват да направят престъпниците.

Сега отивам бавно към кафенето, където ще го изчакам и ще му връча бастун, защото знам как приключва историята му, която, доколкото е свързана с моя интерес, започва така:

 

Ангел протегна ръка, все още със затворени очи усети, че нея я няма. Когато предишната вечер си легна, в леглото имаше едно непознато момиче. Беше си отишла тихо.

Курва?

Добрата непозната - едни от малкото думи, които й каза. Тя разбра и си тръгна незабелязано.

Красива ли беше? Как се казваше? Не можа да си припомни никакви подробности. Малкото, което кристално осъзнаваше, се съдържаше в една дума: порив. Сега се чувстваше мъдър, могъщ и циничен. Поне закратко.

Озова се с чаша в ръка до нея на парти в чест на един ерген, който скоро нямаше да е такъв. Призна, че хората се бяха се постарали да го направят добре. Обстановка, провизии, програма - едно истинско представление, в което участваха всички.

Ангел протегна чашата си и тя го чукна с нейната. Момичето изглеждаше ефирно. Семпли обувки, тънък глезен, крака на танцьорка, които държеше един пред друг и потъркваше, тъмна рокля малко над коляното. Очите му се отвориха широко, а сърцето му удари по-силно. Пое си въздух и повдигна поглед нагоре...

В този момент стана тихо. Всички замръзнаха на място и залепиха очи върху захарно красиво момиче, което се приближи към ергена. Той стоеше сам в средата на помещението, глупаво неразбиращ, с алкохолна усмивка и завързана кърпа на очите. Стриптийз. Момичето развърза кърпата - движение, съпроводено от звуците на 2 live crew (интересен подход - по-добър от тъпото "You can leave your hat on" на Joe Cocker).

Ангел протегна ръка и каза:

- Ангел.

Тя отвори устата си и името й се сля с подвикванията: "Скъсай го, маце!", "Съблечи го!". Ергенът пляскаше с ръце и държеше част от дрешките на стриптийзьорката с азиатски черти, повдигнати силиконови цици, стегнати тяло и професионална усмивка. Струваше си парите. Всички погледи бяха в нея. 200 лв за шоу с консумация, ако ергенът прецени, че не го е страх. Това беше подаръкът от всички.

После танцуваха. Осветление от свещи. Опита се да си спомни лицето й или нещо, което бе казала. Един приятел се присламчи към тях и му подхвърли:

- Представи ме на дамата.

- Тя е добра моя непозната. - му каза Ангел. Другият кимна разбиращо и се отдели от тях. После пак танцуваха много. Изглеждаха като съзаклятници, вършещи нещо, което другите не разбират. Смееха се. Той беше привлечен от нея. "Познавам я от два часа. Какво пък." Наклони се към нея и просто я целуна. Тя си пое дълбоко въздух и задържа дъха си за малко. Партито привършваше.

Вървяха към апартамента му хванати за ръка. Бръщолевеха възбудено. Двама непознати.

След малко, напук на правилото "не си лягай с непознати", Ангел се плъзгаше в горещата й вътрешност. Тя с мощни тласъци му помагаше да влезе по-дълбоко. От стаята се чуваха животински крясъци - силни и нечленоразделни.

 

Двама непознати в съзаклятие срещу предписанията обществени. С насмешливо отношение към правилата, които ограничават спонтанните им пориви. Правилата, създадени от слабите и грозните, за да отслабят красивите и силните и да създадат среда, в която да виреят необезпокоявано.

 

Всички думи, които си казаха, се сливаха в един единствен неконтролиран бунтарски крясък.

Ангел лежеше спокоен и доволен. Сит звяр. Носеше се върху остатъка от чувството на секса с добрата непозната. Усещаше прилив на сили. Желание да премери сили с някого. После просто забрави за това.

Видя я отново на парти, на което беше стопанка. Запознаха се. Тя се казваше Беба и определено му допадаше. Ангел я изпиваше. Чертите й бяха точно това, което се излъчваше от чувството му след първата им среща. Сега правиха секс, желаейки един другиго. С мисъл за удоволствието на другия. Една обезоръжаваща топлота изместваше усещането за бунт и завоевание.

Ангел се измъкна от разхвърлянето легло, без да се обръща. Измъкна се с надеждата Беба да остане добрата непозната, с която всеки път, когато се срещнат, да се свалят. Но това не беше вече непозната, а Беба. Имаше точно определени черти, глас, жестове, походка. Те не излизаха от ума му и сега мислеше за тях с копнеж и болка до следващия път, когато ще ги види.

Нямаше я магията на студения поглед върху тялото, с което не се любеше, а плюеше върху общоприетите порядки. Нещо като да счупиш витрина или да повърнеш в автобус.

 

Толкова. Няма смисъл с търпението и мазохизма на съзерцател, който знае, че растението ще се разтвори пред очите му, да обяснявам какво ще ми разкаже Ангел сега. Съжалявам го. И нея също.

Ето ги, влизат двамата. Ще им дам бастун (ще им кажа), защото едва ли ще ги видя да припкат. Един бунт, който няма да продължат. Защото така сме устроени.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух