напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Картина за моята стена


Историята започна от линогравюра с гарвани, отпечатък от която стана мое притежание дълго след като бях пожелал да притежавам стойностна картина. Имаше дни, в които наблюдавах стените в апартамента си и преценявах как ли би стояла тук или там една или друга картина. Никога не съм можел да определя какво означава хубава картина - хубав пейзаж, хубава жена или друго нещо хубаво: кое от всичките?

Още в момента, в който очите ми попаднаха върху листа с посвещение специално за жена ми и за мен, между мен и картината се получи контакт. Не можех да отдръпна вниманието си от това, което се случваше вътре, и лек страх ме прегърна през рамо, усетил собствената си свобода, заради вдъхновението, лъхащо от картината.

Час по-скоро трябва да сложа този отпечатък от линогравюра в рамка, си помислих колкото уважително, толкова и тревожно.

Закачих листа на стъклото на вратата на стария ми гардероб и притихнах в един дъждовен следобед, седнал на старото кресло на известно разстояние от картината с чаша чай до мен.

Във всяка гора има едно студено, мрачно и влажно място. Така е през цялата година. Там няма сладкопойни птици - те избират онези райони от гората, които, покрити със слънце, изглеждат колоритно. В гарвановото място обаче няма колорит - там винаги е мрачно и влажно, защото клоните на дърветата са разположени много близко един до друг, а върху тях винаги има накацали страшно много гарвани. Във всяка гора гарваните намират това място и то става тяхно. За разлика от всички други (красиви) птички, които кацат където им падне. И по-добре, че е така, ако питате мен, защото иначе никога не бих влязъл в гора. И по-добре, че гарваните се ограничават в някакво място и го накацват на рояци. Те имат нужда от рамка, граници за своето място, защото в противен случай така ще се смесят с всичко красиво, весело и жизнерадостно, че никой няма да ги забележи.

Отпивам от чая и виждам тъжни гарвани, накацали нагъсто по клоните на дървета в гората във времето на деня, очакващо свечеряване. На преден план - едно дърво, до което е намерила смъртта си стара птица - застинала с грозно разперени крила и отметната нанякъде глава. Ако тръгнеш по пътеката и се загледаш в дъното, е много вероятно да се спънеш в нея. Наоколо пада мрак и влажни клони се спускат ниско.

Гарваните нервно програкват, тракат с човки и чакат да падне нощта. Тогава тяхното черно е част от черното на нощта и те са като капки във вода. Нощта са те и те са нощта. Но сега те са само спомен за нея и са застанали с гръб към мен. Общуват помежду си и кроят планове.

Пейзажът ме предизвиква да мисля за него като за парче, което художникът е изрязал с макетно ножче от един много по-голям пейзаж. Взел е макетното ножче, застанал е смел пред гората, накацана от гарвани, набелязал е контури, минал е върху тях с ножа, после с върха му е повдигнал изрязаното парче откъм горния ляв ъгъл и непоколебимо го е отделил от реалността - своята реалност.

После е измайсторил от него своята картина.

Но не това, което виждам, изобразено върху листа, ме кара да усещам дружелюбната ръка на Лек страх върху рамото си. Не това, а всичко, което не виждам.

Защото се чувствам свободен да го създам със седнало невръстно момиче в коленете ми с името Лек страх и нямам сили да го унищожа. Алчността ми за емоции сграбчва енергично пейзажа и стене удовлетворена. Алчен за емоции трудно дочаквам момента, в който оставам насаме с картината, впервам невиждащ поглед в дъното на пътеката и се удавям в емоции. Това е бездънна дупка, която никой никога не запълва.

Черно-бялото момиче с името Лек страх седи на коленете ми, а аз му разказвам за картината. Тя слуша потока от мои думи, стиска ръката ми и аз продължавам да лея думи. Някъде в сляпото петно на съзнанието ми се вее едно знаменце, за съществуването на което знам, и което ми напомня, че трябва да сложа листа в рамка. Проста рамка, която да му даде граници и да прокуди моята невръстна приятелка.

Едно момче минава напряко през гората - няма време да стъпва по обикновения път, а може би няма сили или дисциплина - и търси другия край на пътеката. Скрило лицето си в дълбока качулка, се заслушва плахо в граканията, идващи от клоните. Клоните - пренаселени с гарвани, се огъват като клони на ябълка есенно време в плодоносна година. Казвам му: бързай, момче. То извръща глава назад и в очите му виждам страх, страх от тъмното, страх от гарваните...

Какво ще стане с него? Това зависи от мен, от алчността ми за емоции. Приятни или неприятни - няма абсолютно никакво значение.

Горкото - то загина по много различни начини. В това време на деня, с тези гарвани, от отсъстващата част на картината изскача загубил се тийнейджър, който изчезва в гората, накълван от хиляди гарвани или с прерязан гръклян от скитащи разбойници, или се обесва с тънко въже, завързано за мокър клон. Този тийнейджър съм аз.

Лек страх седи на коленете ми вече малко отегчена и клати черно-белите си крачета обути с бели три/четвърти чорапки. По детски иска да се радва и играта й да не свършва никога. Нацупва се от внезапно секналата ми фантазия и навежда глава. Очите й стават мътни - сърдита е. Лек страх иска моите потоци от думи, които я изумяват и правят щастлива.

Гарваните потропват с криле и човки и пристъпват около местата си. Така, като че ли клоните на дърветата мърдат в черно и издават зловещи звуци. Лек страх се кикоти. Едър гарван прелита близо до главата ми и развява бретона ми. Потрепвам и се питам защо ли ми трябваше да се хващам. Крача несигурно по тъмната земя и не знам дали от време на време не стъпвам върху труповете на умрели гарвани или просто върху изскочили от пръстта корени на дървета. И двата варианта ме отвращават и героят в мен пожелава да излее агресията си върху гадините. Започвам да ги разхвърлям с ритници: един, втори труп на гарван получават удари от босите ми крака и изчезват от пътеката пред мен. В следващия момент изритвам силно корен на дърво и счупвам всичките пръсти на крака си. Не смея да погледна надолу към сочещите в различни посоки пръсти. Лек страх е на гърба ми и е впила ръчичките си около врата ми. Тя е щастлива. По някакъв начин аз - също. Продължавам напред, куцайки тежко. Дори не знам къде отивам. От черния фон зад дърветата, отпечатани от линогравюрата, се отделя пълзящ наранен в лицето скитник. Жал ми е, но мисля, че няма да спра край него. Бързам да изкуцукам до изхода - това не е моята реалност, аз не заслужавам това. Нямам нищо общо с всичко тук.

Нямам нищо общо и на първо място освобождавам врата си от ръчичките на черно-бялото момиче Лек страх, оставям я на земята, покрита с борови иглички. Тя изчезва в черния фон на картината и аз се навеждам над ранения скитник.

Подавам му ръка и му помагам да седне и да подпре гръб на едно дърво. Сядам до него и докосвам раните му. Плача и го прегръщам силно, притискам го. Нямам какво да му дам, затова му давам себе си, присъствието си. Осъзнавам, че не бързам за никъде, защото такова нещо като изход не съществува.

Размърдвам се в креслото и оглеждам часовника си - минали са повече от два часа откакто съм седнал пред отпечатъка от линогравюра. Чашата чай до мен отдавна е изстинала недопита. Прибирам отпечатъка, твърдо решен на следващия ден да го сложа в рамка. За мен е сигурно, че мога да го понеса единствено в рамка на стена. Стена, на която й отива точно такава картина. Картина, която допълва и завършва смислово и визуално голата стена. Както откъснати от градината цветя допълват семпла ваза. Както нескопосно обяснение дава край на размишленията по определен проблем. Проблем, който не ни е давал мира.

 

* * *

 

Сутрин е. Слънчево е. Намирам се в дърводелска работилница минути преди да сложа отпечатъка от линогравюра с гарвани в рамка. Наблюдавам самодоволно пренаселените с птици клони на дърветата в гората миг преди птиците да отлетят вкупом и да пуснат слънцето в картината.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух