напред назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]



Моята лудост


Престъпление от любов. Престъпление за любов. Присъствам на публичното отсичане на собствената си глава. Защо е нужно да бъде публично? Защо е нужно да бъде изобщо? Не разбирам как е възможно да издигне и спусне този невероятно тежък товар с призрачна лекота. Вероятно тя не възприема нещата по същия начин. Необяснимо привлекателно е да наблюдаваш как с видимо никакво усилие прави така, че солидна постройка да изчезне и на нейно място да остане огромна дупка - заради солидните основи на творението. Моето творение! Публично изчезва, като с магическа сопа докоснато!

Всъщност, публично е дотолкова, че се намираме в кафене. Времето е хубаво и седим отвън. Има много хора. Говорим си за нас. Приятно ни е. Обичаме се. Аз обичам да целувам задника й. Отначало го взимах присърце - сега просто изяждам съдържанието му.

Тя обича да гледа как отрязвам пениса си, как го слагам на масата и след това си говорим за съществените неща от живота. Тя го взима и си играе с него. Върти го в ръка като цигара. Усмихва ми се с красива усмивка.

Обичаме се.

Тя гледа моето творение, а аз го кипря. Винаги го правя с нея. Ами да, за нея и заради нея съм го построил. Мисля, че е едно от най-красивите ми творения. Тя го поглежда отегчено и отвръща поглед, оставаща сляпа за катастрофиралата ми игра. Докосвам врата си - имам усещането, че ми е отсякла главата. Оглеждам се. Никой от хората наоколо не демонстрира да е видял нещо такова.

Вие ми се свят. Пред очите ми са отломките. Искам да се веселя. Имам огромна нужда да мастурбирам...

Завеждам я на представление. Не... тя си е грамотна, ходила е и друг път на театър. Но от едно представление... винаги има смисъл.

Играе се отвратителна пиеса, писана от някого, чието име не знам.

Седим на последния ред и я питам дали смята да замине за другаде. Напомням й, че тук има много неща - ненарисувани картини, неусетени аромати. Предлагам й да позираме на Великия художник, който ще направи така, че да пребъдат носовете ни. Тя ми отговаря, че напоследък имала непоносимост към аромати. И по-точно от времето, когато съм пръднал, заливайки се от смях. Освен това, тази територия била прашна и тя не смятала да се разхожда с гумени ръкавици и парцалче за почистване под мишница.

Доскучава ми - това го знам и без да ми го казва. Деликатно обръщам вниманието й на факта, че възнамерява да напусне нещо, което не е само нейно и че аз не бих се чувствал удобно на нейно място. Освен това онзи ден аз, не някой друг, изпрах мръсните й гащи безропотно. Тя ми отвръща, че ташаците ми били твърде големи и отровата, която произвеждали, можела да накара всичките й приятелки да прегракнат. По този повод ми благодари, че се намираме в театър и че не се налага да напъва изстрадалите си гласни струни в тази тишина.

Отклонявам въпроса и предлагам да насочим вниманието си към представлението. Сцената е празна. Тъмно е . Тихо е. На всички седалки пред нас няма никого. Намираме се в Изгорелия театър. Кой е направил тази отвратителна постановка?

Чукам я, докато тя поглъща количества билки. Пристрастена е към гледачки. ГЪРДИТЕ Й СА ГОЛЕМИ и така нататък, но й признавам, че не ми харесват - не са любимия ми тип. Харесвам средни гърди - хубави гърди.

Онзи ден съседът от отсрещната кооперация ми каза, че обича големи гърди - хубави гърди. Изкрещях: "Безвкусица!", а той хитро наблюдаваше как жена ми си слага сутиен. Голям сутиен!

Решавам, че е единственият, който имам възможност да свалям, но мамка му, това не може да ми пречи да обичам друг вид гърди. Тя ми предлага да й донеса биле от Бомбо Нгонго, а аз се съгласявам с мисълта по дългия път да сваля достатъчно средни сутиени, че да мога да продължа спокойно с големия, който ми се е паднал.

Тръгвам.

Връщам се със сребро в косата и дълга брада, държащ изсъхнала клонка в ръце с много кал под ноктите.

На старото дърво виждам некролог на човек, който смътно ми напомня някого, когото съм познавал някога. Надъхан тип. Снимката му е избеляла от слънце и дъжд.

Отивам пред собствената си къща, захапал клонката на четири крака и драскам с нокти по вратата, въртейки щастливо опашка. Драскам по вратата и чакам одобрение. След известно време вратата се отваря и жена, която смътно разпознавам по големия сутиен, ме поглежда втрещено и ми изкрещява: "Чиба!"

Аз се легитимирам и й предлагам да влезна във владенията си, а тя ми казва, че къщата си имала стопанин, а тя самата имала планове да облагородява имението, в което нямало място за дръгливо псе като мен и ако не съм искал да заприличам на нещо, което няма да мога да позная, трябвало незабавно да напусна.

Признавам й, че аз съм стопанинът, но тя ме завежда при старото дърво и ми показва некролога. На снимката с трудност разпознавам момче, което очевидно обича средни гърди - хубави гърди.

 


напред горе назад Обратно към: [Серхио Давила][СЛОВОТО]

 

© Серхио Давила. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух