напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Една глава


Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искам да избягам. Из къщата, подобна на хиляди къщи, се мотаят чужди хора, познати хора, близки хора, кучето се мотае в краката на мотаещите се. Аз седя. Различни хора ме питат еднакви неща. Но гласът ми е в банята и не иска да излезе. Отварям уста, но не мога да обясня колко е глупаво гласът ти да те изостави в такъв момент. В антрето някой говори с няколко гласа едновременно. Щастливец. Съседката с кюфтета за вечеря повтаря, че всяка вечер ме е биел. Тя не би изтърпяла. Някой пита откъде знае, че ме е биел. Знае. Чувала как се удрям в стените и мебелите. Мъжът й пак дъвче. Добре, че нямат деца. Съседката от другия етаж казва, че сме живеели щастливо. Тя викове не е чувала никога. Дори той пазарувал, той тупал килимите, той носел дрехите на химическо чистене. Претъпканата уста започва да крещи, че редовно съм ходела насинена и че не е задължително да викам. Мисля, че някой му е взел хапката. Бесен е. В кухнята се мотаят санитари. Сигурно ще приберат тялото. Крайно време е да приберат това тяло. Изглежда толкова излишно. Кой ще носи дрехите на химическо чистене? Това тяло просто няма да успее...

Настъпиха кучето. Горкото животно. Попадна в неподходящо време и на неподходящо място. Ще го кръстя Боги. Звучи приятелски и някак вдъхва доверие. Дали ще дойде майка ми? Изрично казах никой да не идва. Изсъсках го. Пред вратата продължават да говорят за шумовете в моята къща. Някой каза, че бил комарджия. Друг - че бил скулптор. Така е. Когато човек има глас, говори глупости. Аз седя, пуша и знам, че той просто БЕШЕ. Вече не е. Съседите... Някой вие по стълбите. Майка му.

Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето...

Искам да избягам, без значение къде. Няма да хвърлям никакви зарчета, никакъв съдбовен избор. Ще си прибера подвижната половинка и ще избягам в себе си. Най-сигурното място, което знам. Но ще държа вратата отворена, заради съседите. Те в отворени врати не надничат. Много често сънувам един сън. Седя сред безкрайно пожълтяло поле, а зад мене има само зейнала двукрила врата. Това е моят дом, но дори и аз не искам да вляза вътре. Страшно нещо е отворената врата. После започвам да преда слама, а тя не става злато. Изчезва. Като ми омръзне преденето, пак седя сред полето пред вратата и така, докато се събудя. Опитвам се да тичам по това поле. Не се получава. Искам да избягам. Няма къде. Навсякъде поле и стърнища. Човек бяга заради едното приключение. Понякога трябва да ги предизвикаш, понякога и сами идват, нали са приключения. Тази жена, дето пищи и скубе косите си в кухнята, е майка. Не е моята, неговата. Тя е майката на злото. Магьосница е. Пие кръв от млади ярета и яде прилепски сърца. Може да те целуне по бузата. Може да ти извади очите и да ги свари в супата. Да живееш с магьосница е приключение. Приключение - нещо приключено, заключено. Мъжът й умря.

Какво стана, ма? Какво стана?

Знам какво стана. Съвсем точно зная какво стана, но няма да кажа. Може да ми извади сърцето и да го стиска в ръцете си, докато спре да шава. Може да заключи щастието ми с катинарче и да го пусне в градската канализация. Може да ме целуне с тази уста, с която пие и яде. Господи, запази ме! Докато мълча, нищо няма да ми се случи... И без друго не съм се затичала да приказвам... само да не се хвърли да ме прегръща. Няма да го понеса. Мъжът й умря, защото не си стоя при ключа на приключението, реши да върви нататък. Той не умря сега, стана после. Сега ще умра аз, ако тя се хвърли отгоре ми. Знам един номер: адреналинът се лее в кръвта ми в неограничени количества, челюстите ми се схващат, пребледнявам, потя се, ставам прозрачна и всички забелязват, че съм абсолютно незабележима. Ако този номер не мине, знам още един - мога да припадна. Какво чакам още! Такава нужда имам да се отпусна... Когато влязох в пубертета, припадах преди всеки месечен цикъл. Беше приключение. След третия припадък решиха, че имам ниско кръвно и спряха да ми обръщат внимание. Въпреки това ме освобождаваха от училище.

Чувам как докторът казва на всички да ме оставят на спокойствие. Пак ще ме освободят от училище. Намятат ме с чуждо одеяло. Ще ме водят в болница. Там има бели плочки... Но номерът мина. Сега вече мога да припадна. Обясняват на съседите, че съм в шок. Нямаше нужда. Съседите знаят всичко за мене, за нещастните случаи, за нелепите смърти. Съседите не знаят за Гого. Той стана педераст. Заради моя месечен цикъл. Видя ме изпомърляна в кръв и повърна. После аз го видях. Ходеше под ръка с един от руската гимназия. Целуваха се на пейка в храстите. Не повърнах. Съвестта ми ме захапа за ухото. Разкайвам се! Разкайвам се! Не си носех чисти гащи. Дали пък не съм злото?

Искаш ли да избягаме?

Къде?

Където падне зарчето.

Добре.

Искаш ли да избягаме в... Банско?

Искам.

Накрая попадаш в непознато място, където времето тече по непознат начин и там живеят непознати хора. Непознатите хора решават твоите проблеми по непознат начин. Всичко е друго. Хубаво е.

Има и други бягства. Бягаш и стигаш до хладилника, хващаш се за дръжката и пак бягаш, но вече из Великите ловни полета.

Гласът ми се прибира от банята. Мокър е до кости. Казва, че е изморен и си ляга. Нареди да не го будя, защото утре имал тежък ден. Подвижната и неподвижната ми половинки също заспаха като къпани. Нямам с кого да си поговоря. Пак съм сама. Сигурна съм, че това е моето време, но дали е моето място, не знам. Сирени и виещи коли. Пътувам. Къде отивам?

Искам да заплача, но това е невъзможно. Сълзите ми са в едно сандъче, което е на дъното на едно море, точно под един остров. На острова расте дърво, на дървото е кацнала патица, а в патицата има яйце, в яйцето - пиле, пилето е с едно перо, а на перото има кокошинка. Та кокошинката държи ключа от сандъчето...

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух