напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Четири глави


Баща ми смята, че трябва да продължа образованието си. Значи ме намира глупава. Това е единственото ми спасение. Всички знаят колко съм глупава. Съседите казали на следователя, че съм толкова глупава, че един бушон не мога да завия. "Много е глупава", споделят по-далечните. И те знаят всичко за мене.

Не обикалям около гостите от собствената си сватба втори и трети път. Стоя в средата на ресторанта, масите наоколо са пияни, устите им - мазни, покривките - накапани. На рамото ми виси чанта, пълна с пари, на врата ми висят низи пари, в ръцете ми са напъхани пари. Ръцете ми са потни, парите - мокри. Нямам етикет с цената. Обувките ме стягат. Краката ми се подуват, а близките ме гледат просълзени. Не всички близки. Някои от най-близките си спестяват гледката. Пет хиляди - първи път! Пет хиляди - втори път! Пет хиляди - трети път! Продадена! Добре продадена, зле продадена, няма значение. Закупената стока не се връща и подменя. Рекламациите на касата в момента на покупката. Дрън! Чукчето не уцелва масата. Чукчето ме удря по тъпата глава.

Ако имах заветното висше образование, сега щях да продължавам да си бъде счупена, омъжена жена. Аз съм глупава свободна вдовица. Свободна! Мисля да разкажа всичко на най-близките. Нищо никому няма да разказвам. Камъкът, който бутам, си е само мой, но няма да ходя с него из баирите. Има камъни, на които можеш да поседнеш. Ще поседя.

Камъни, дървета, полета, планети - животът ми е доста статичен. Единствено мислите ми се движат насам-натам. Те нямат вечерен час, не им е необходимо да лъжат, когато закъсняват. Влизат и излизат както и когато им е удобно. Случва се да избягат за известно време, но винаги се прибират вкъщи. Те поне не питат къде е това място.

Банята е със същите бели плочки като онази баня от снощи. Нима мина само един ден? Зарчето се търкулна като камък по склона на събитията. Къде ли ще спре? Утре е погребението. Аз нямам черна рокля. Дали да не отида със сватбената си? И без това няма къде да я обличам... Рокля за един ден. Жена за един ден. Живот за един ден. Недоносен живот. Недоразвит живот, живот в кувьоз. Изкуствени храни, бананова каша, найлонови чорапи, бръснати крака, червено червило, изкуствени мигли. Нитрати. Изкуствена кожа, изкуствени усмивки, изкуствени зъби в пластмасова чашка от изкуствен сладолед, мачкан лак, смачкана беззъба уста. Артрит, артериосклероза, алилуя, гниене... Господи, стигнахме. Аз съм си вкъщи. Ще се грижат за мене, няма да ме бият, ще ме обичат, без да ме разбират... По-добре от нищо.

Толкова работа за вършене излезе! Мислех, че съм свършила всичко. Поне така си мислех. Но не. Можело да си прибера вещите. Трябвало да върна парите от сватбата... Имам книжка. Не книжка с приказки. Имам спестовна книжка с пари, които никога не съм спестявала. В нея пише колко струвам. Ще върна книжката с парите. Има обяд, който не съм сготвила аз. Върховно! Останалото е... иска ми се да кажа лайно. Ще го кажа. Лайно. Лайно. Лайно.

Обаче яденето е невероятно. Празничното ядене. На погребение се яде много. И на сватба се яде много. Много поводи има за голямо плюскане. Иска ми се да кажа... Не, нищо повече няма да казвам, освен: Благодаря за хубавия обяд! Бях забравила думите на благодарност. Приятни думи. Препълнени. Ситият корем се изразява. Пълната душа мълчи и гледа. Тя не говори с думи. Аз се срещам с душата си. Много рядко, наистина, но се случва. Душата ми е препълнена с обиди, но все пак: Благодаря за хубавия обяд! Благодаря изобщо за всичко.

Дали ще пия кафе? Мене питат. Бях забравила, че хората питат. Хората заповядват. Хората които заповядват, не са вече между нас. Ние сме между нас.

Пак ми се повръща, но не бих го направила за нищо на света. Само злото изхвърля старателно приготвена храна. Пускаш храната, пускаш водата, пускаш злото на воля... Кой ли живее в градската канализация?

Няма да пия кафе. Ще си легна. На моето легло, в мястото, издълбано от моето тяло, на моята възглавница, ще се завия с моето одеяло. Бях забравила какво е облекчение. След три години леглото ми мирише на камфор. Това е облекчение. Леглото не ме е забравило. Може би това е "вкъщи"...

Часът е два следобед. До осемнадесет има още време. В шест ще ИЗЛЯЗА и ще си купя поничка с крем. Не са пълни както преди, но все пак са понички с крем. Нищо не е като преди.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух