напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Пет глави


Искам ли да избягам в Банско?

Искам. Мъжете пеят. Мъжете пеят прекрасно в кръчмата. Пият и пеят. Пият шприц. Аз също пия шприц в Банско. Вече съм омъжена и имам право да изпивам по една чаша шприц. Понякога. Някой пее фалшиво и мъжете вадят ножове. Убиват го, защото е преместил синора. Че кой може да премести синор? Само мъртвите, изглежда, не могат да местят синорите. Около мен хвърчат ножове, а нищо не съм местила. Не мога да видя дали ме убиват, защото припадам предвидливо. Само мъжете в Банско пеят. Колят прасе и пеят. Пак пият. Прасето квичи. Господи, как квичи това нещастно прасе! Хазяйката е като изсечена от бяла мура. Хем бяла, хем мека, хем корава като дърво. Гледа разнежено умиращото прасе и му брои килограмите. А толкова го обичаше. Как го хранеше! Купуваше по двадесет хляба... ако отворят фурната. Фурната я отварят рядко. Хазяйката приготвя прасето по хиляда начина, известни само на нейния род. Викат я из цяло Банско да им приготви прасетата, които гледат от бебета. Дали биха заклали децата си, когато натрупат килограми? Трябва да отслабна. Все пак живея в Банско. Хазяйката казва да връзвам ръкавите на ризите, когато простирам прането, за да не ме бие. Хазяйката казва да гълтам смола от бяла мура, за да родя близнаци. В Банско няма много близнаци. Изобщо не съм срещала близнаци. Пуша бял оман, за да не кашлям като туберкулозна. Хазяйката ми го дава. В Банско ме гонят кравите. Всички знаят, че не им е там мястото. И аз знам. Злото ме рита в корема, тъкмо когато мисля, че ще имам близнаци. Коремът ми почернява. Не ме боли. Сигурна съм, че злото не трябва да се размножава. После на злото му омръзва да ме бие в Банско и се прибираме. Вече няма да бягаме. Ще ме бие у дома. Играем всеки път различни игри. Еднаквото е, че само той удря. Аз трябва да внимавам, като падам, да не счупя яйцата. Вече мога да падам, без да счупя нищо. Устата ми се пълни със звезди. Събирам слюнка и в гърлото ми се излива метална течност. Аз съм метална. Близките ми подаряват ботуши. Злото ги нарязва на ивици, после се опитва на нареже и мене на ивици. После започва да ме души с някакви ивици. После започвам да сънувам анимационни филмчета. Най-накрая нещо в главата ми казва НЕ.

Стаята е на двамата с брат ми. Една стая за двама души. Било е и по-лошо. По-лошо е една къща за двама души или за сам човек. Брат ми ме гледа като парче желязо, паднало от небето. Какво ли си мисли? Чуждите мисли също са свободни. От време на време улавям някоя чужда мисъл. Мога да я задържа в ръцете си, мога и да я пусна. Винаги пускам чуждите мисли. Да ги държиш е все едно да четеш утрешен вестник. Мислите трябва да прозвучат в точно определено време. Знам какво мисли брат ми и другите. Човек слуша, но не чува, защото мисли със свои думи, а те са като търкалящи се камъни. Вдигат доста прах. Брат ми е по-малък от мене. Той прилича на дядо ни, но не е. Научил се е да се пази, като се нахвърля върху другите. Аз също се пазя, като оставям другите да се нахвърлят върху мен. И те го правят. Някои вече не могат.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух