напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Шест глави


Няма забрани. Вече мога да се обаждам дори по телефона на когото си искам. Така не е интересно. Не се крия. В ухото ми нахлува присмех, интерес – покварен интерес, похотлив интерес. Някой се опитва да ме покани на купон. Защо? Преди не ме канеха никъде. Сега някой иска да опита как е с вдовица. Пошъл интерес. Преди ме отбягваха. Не ми е интересно. Не сънувам анимационни филмчета. Не изпитвам влечения и топлината не изтича от корема между краката ми. Другите се държат сякаш нищо не се е случило. Прави са. Какво всъщност се е случило? Един умря, а останалите искат да опитат от неговите усещания. Ами, да им предложа нещо. Толкова неизправни уреди има и толкова умни и всезнаещи хора работят с тях.

Многодобрият психиатър казва, че нямам синхронно мислене. Синхрон. Син-Хрон. Си-Нхрон. С-Инхрон. Не става. Думата е измислена. Менте. Дали ще чуя някога пак истински думи?

Пък този, който умря до хладилника, все говореше, че ще ме направи щастлива. Само не уточни колко. Аз му повярвах. Къде от глупост, къде от мераци наистина да опитам това нещо, щастието. Мислех си за американски филм със задължителен хепи енд. Той си мислел за бели господари и черни робини.

 

Събуждаш се сутрин, негрото ти поднася огънче в леглото. Обаче цигарата гори накриво. Казваш на чернилката да нахрани крокодилите в задния двор. Робът безмълвно се хвърля в басейна, като преди това си е свалил фрака, за да не получат киселини домашните любимци.

 

Не се разбрахме.

Австралия. Там костенурка държи на гърба си океана, а сред него плува земята. Цялата земя на гърба на една костенурка. В Австралия няма добро и зло. Дори глупавите хора имат шанс в Австралия. Аз съм в Австралия. Сама в пустошта. Имам ферма за крокодили и съм расистка. Мразя!

Слънцето изпепелява земята и тревата се ражда мъртва. Водата е погребана дълбоко в нечии недра. Красотата е предназначена само за познавачи. Никой не се перчи с пъстрота, божествената семплост на зеленото и сивото възпитава уважение и респект към нещата под небето. Кара те да докоснеш някой излъскан от времето клон. Мълча. В праха изписвам знаци. В праха знаците изпъкват, но никой не ги разчита. А ни казваха, че не можеш да съществуваш, ако не знаеш дълги думи. В училище съставях най-дългите изречения, без да изгубя смисъла им. Не съм сигурна, че това помогна на съществуването ми. Думите пречат на картините в главата ми. Ето – една празна земя. Ни помен от човек. Тишина. Австралийска пустош. Омагьосани дървета с криви, ръбати тела и напукани кори. Черна трева и червена вода. Смърт. Полъхва нещо като вятър. Сред праха се белва скелет на книга. Нещото разлиства хрущящи листа и иска ли, може да си прочете ред-два. Не му е необходимо да разнася човешки гласове и да пренася думи от век на век. Нещото е спомен от човек. Всичко е празна суета. Синхронното мислене също. Мога да си мисля каквото и колкото искам. Мога да се влача с мислите си, да ги разсипвам по земята, да ги губя, да ги намирам, да се спъвам в тях. Мога да храня мислите си, да ги държа гладни, да ги пришпорвам голи под дъжд от съмнения. Не мога да спра да мисля. Защо стана така? Какво толкова разместих в порядъка на съдбата, та тя се обърна с гръб към мене и върви, без да ме забелязва? Или може би пак съм станала прозрачна? Не зная. Лутам се като браунова частица и не намирам приемлив отговор.

Клатят ми се предните два зъба. Предни долни. Винаги държа езика си зад зъбите. Така са ме учили. Опитах няколко пъти със зъби зад езика, но не ми беше добре. Задушавах се. Как живеят хората с много езици в устата си! Знаят английски, френски, немски, италиански, знаят езика на парите... а не умеят да говорят помежду си, не успяват със себе си, не се разбират с кучетата, лудите, децата. Обаче не съм чула някой да се задуши, докато говори за парите си. Само това чувам. Пари. Пари. Пари.

Пролетта отлита сред омазнени банкноти. Лятото узрява незабелязано сред парични изпарения. Есента капе като монети в дълбок джоб. През зимата парите заспиват под искрящи мечти за нови пари.

 

Сватбен ден. Щастие. Оризови зрънца и бонбони. Мазни ръце броят мазни пари. Усти, натъпкани с лоясало месо и други сватбени остатъци, умножават броя на гостите по броя на банкнотите. Равно на цената на един човек. Цената е различна. Аз струвам пет хиляди лева. Ниска цена. Някои циганки струват тридесет-четиридесет хиляди. Аз не съм циганка. Зла съм. Живяла съм с циганите. Не са зли.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух