напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Седем глави


Зла съм. Нямам настояще, нямам бъдеще, нямам работа. Как да съм добра? Всички са чиновници. Седят на чиновете си и ми гледат тъпо. Чин-Ов-Ник. Точно като овни по обяд. Изкарват ги в определено време, прибират ги в определено време. Преживят апатично, множат се със същата апатия. Или може би малко се оживяват, докато се размножават? Едва ли... Не ставам за чиновник. Няма да вляза в чина, не нося часовник и не зная кога да си тръгна. Предлагат ми работа като чиновник. Не ставам. Нима всичко, което направих, беше, за да се влея в редиците на чакащите пенсия и да угасна, чоплейки семки зад протрито от лакти бюро!

Гледам снимки. Не е хубаво да се гледат собствените снимки. Фотографиите са като свраките. Отмъкват по някое лъскаво мигновение от живота и трупат крадени парченца в албумите. Децата винаги се стряскат, като видят бабите и дядовците си малки. Шокиращо и объркващо. И аз се стряскам. Това е мое. Това съм аз. Снимките са подредени на "Преди" и "Сега". Моите са разбъркани. Трябва да въведа ред.

Тук съм аз като бебе. Защо всички снимат дупетата на децата си. Мек като бебешко дупе, гладък като бебешко дупе, розов като бебешко дупе, "Ох на мама сладкото дупе!" Изглежда, като се роди човек, най хубавото нещо, което има, е дупето. Никой не гледа човека. Дупето му гледат. И аз съм се родила с дупе.

Всеки се ражда без предубеждения. Пред-Убежде-ния. Преди убежденията си. Преди да имаш убеждения, си само едно розово сладникаво дупе. Като пораснеш, ставаш задник с убеждения. Новороденият човек няма очаквания. Създателите му са преизпълнени с очаквания. Очакват да ги претвори, да ги продължи, да живее вместо тях, да се пребори вместо тях с чиновническата стена, която ги е смазала вече. Толкова много очаквания към едно едва дишащо дупе.

Ето тук съвсем ясно личи, че не съм искала да изляза от защитеното тъмно място. Сърдита съм. Изкарали са ме насила. Посиняла, сгърчена заплаха. Сега обаче ще живея. Като съм започнала веднъж, ще карам до край. Тук някоя несръчна кака ме е изтървала. Паднала съм на главата си. Сигурно оттогава не мога да мисля синхронно. И сега съм изтървана. Все това ми повтарят. Изпуснатият човек е гъвкав и приспособим. Пада често, но винаги става. Тук ходя! Глупачка. Ако бях по умна, щях да настоявам да ме носят на ръце. Вечно се пъна да правя неподходящи неща. Тук съм малка, зла, с добро куче в краката ми.

 

Другите момиченца ме отбягват. Аз играя сама на двора. Това е едно от всичките "у дома". В двора има гордън сетер. Добродушен, черен лигльо, който мре да си играе с някого. Кой знае, че кучето е прекалено добро? Само аз. Другото момиченце не знае. Присмива ми се. Показвам я на сетера. Нова играчка. Той хуква към нея, аз хуквам към стъклената веранда и заключвам вратата. Тя пищи и се напикава. Аз си представям как черен звяр разкъсва предателката. Дори не си и помислям да отключа вратата на верандата. Напрегнато удоволствие, страхливо удоволствие. Жестокост. Не. Не е жестокост. Просто чувството ми за справедливост отново се е разбунтувало.

 

Ето още една от многото къщи, в които съм живяла. Нито една не е моя. Всеки казва "Моята къща". Това няма да правиш, докато си в моята къща. Така не може, докато си в моя дом. Ще се съобразяваш. Така е в моята къща! Добре. Веднага започваш да си търсиш собствена къща, за да можеш да казваш на другите, че са на твоя територия. Омъжваш се и... Аз съм в моята къща! Живяла съм на всички етажи от мазето до тавана. Живяла съм на север, на юг, по на север, на запад, на северозапад. Но съм родена до морето. Има родени във въздуха, на земята, на нивата, в биволска каруца, има изхвърлени в боклука, и родени в Шотландия има. Аз не съм от тях.

Това е брат ми. Вече е роден и повит с очаквания. Само едно не ми е ясно. Щом искаш още едно дете, значи първото е нещо нефелно. Или ти е малко? А може би второто дете дава право на избор. Гледаш кое по струва, другото забравяш в училище. Откакто се роди брат ми, непрекъснато внимавам да не ме забравят някъде, защото съм лоша. Знам, че съм лоша, но не мога да се прибера със завързани очи. Винаги съм предпочитала Хензел и Гретел пред Червената шапчица. И брат ми не се губи... Той не е лош.

А! Тук вече съм абсолютна натегачка. Всезнаеща и всеможеща, с червена връзка, бяла блуза и черна плисирана пола. На снимката са запечатани за вечни времена прилежност, старание и очевидно желание за самоизтъкване. Само доволна физиономия, малки лицемерни очички, дълъг нос. Аз съм лисица. Вися на шведската стена и рева. Не мога да сляза. Всъщност мога да сляза, но винаги ме сваля учителят по физическо, а това е толкова приятно. Не мога да се катеря по въже. Смеят ми се. Докато те се смеят, аз съм първа пред лавката и похапвам понички с крем. Когато смеещите се изкачат въжето и хвърлят топката, пред училищната лавка ще има такава опашка, че и поничките ще са се свършили, дори и сухи кифли няма да останат.

Тук вече съм се разделила на две. Личи си. Едната ми половина е бавноподвижна, несръчна и на нея й се смеят. Другата е ловка, наблюдателна и изобретателна. Вървя си по коридорите и си мърморя: Смейте се, мамка ви, смейте се. Представа си нямате какво мога. Никой няма представа.

 

Час на класния ръководител. Час по политическа просвета и ограмотяване. Хрушчов е свален от власт, но някой успя да каже това преди мене. Не. Това не. Вкъщи брат ми е преди мене, но тук преди мене не може да има никой. Трябва ми само миг и вече съм вдигнала ръка. Спокойно заявявам, че Живков е свален от власт. Логично е. Освен това съм присъствала на всички часове по политическа просвета. Знам, че нещата, които стават на изток, неизбежно стават и у нас. Обикновено повторението е буквално, дори в един и същи ден. Логиката ми е желязна, но за първи път чувам мълчанието. Тишината ме поглъща като блато. Учителката започва да си говори с някого през прозореца. После в стаята се промъква искрен кикот, а после се оказва, че съм се заблудила. Класната ме гледа особено. Зачервена е. Знам защо. И тя се смее, но вътрешно. Вкъщи ме питат как е минал денят. Добре. Зле е. Много е зле. Политиката е заблуждаваща. Повече никога няма да се оставя да бъда заблудена.

 

Тук съм завършила една част от очакванията и получавам награда. Сега ме привлича щастието, но искам да е по така. Както в класическите любовни романи. Може ли някой да си представи какво поисках, когато завърших седми клас? Кукла. Исках да мига и да казва "мама". Така влязох във вихъра на пубертета – с кукла. Чувствах се като Алиса в страната на чудесата, но вместо чудеса наоколо имаше само забрани. Всичко беше забранено. Вълнуващо, шеметно, възбуждащо! Провокиращо и предизвикателно. Късаш си от забранените плодове и се тъпчеш, докато ти вкисне слюнката. Само гледаш да не те хванат. Прекрасно усещане за лакомия. Цигарите – забранени, алкохол – никакъв случай, Джими Хендрикс – строго забранен, Битълс – също. Баретите – задължителни. Тук вече съм си почти аз. Натъпкана до пръсване със забранености. Дебели крака, изпънали задължителна къса пола и печат на дебелия крак. Точно като татуировка на носа. Стиснати устни, недоверчив, озлобен поглед. Аз съм. Вече съм недоволна. Усещам различията. Някои имат, други – нямаме. Не съм научена да искам. Приемам само това което ми се предложи...

Изморително ровене в нещата. Изисква се огромно търпение, за да изчоплиш нещо от миналите преживявания. Пре-живя-вания. Веднъж живяно, втори път живяно, трети път и накрая само преживяш времето, през което си минал. Това не е минало. Истинско, мъчително настояще. Историята с хладилника също не е минало. Напротив. Едва сега започва. Нямам представа колко пъти може да бъде убит един човек. Аз убивам вече деветдесет и девет пъти и няма насита. Отмъщението е като апетита. Идва с повторението. Гадно отмъщение, удовлетворяващо, жестоко отмъщение. Жестокост? Не. Справедливост.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух