напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Девет глави


Лудница. Не е много тихо място. Зная навиците на санитарките, зная от кого е бременна старшата сестра, зная кой какво е ял, как е правил любов. Коридорите знаят всичко. Седя, мълча и гледам през прозореца. Никой не знае за приключението с хладилника. Лекуващият лекар също. Обаче аз зная, че той има страхотна невроза. Пием едни и същи хапчета. Моите изхвърлям в тоалетната. Нощем сестрите спят. Прочетох си картона. Имам си всичко. Имам си диагноза – не съм адаптивна. Имам си лечение: антидепресанти, психолептици и т.н. Имам си и съмнения за циклофрения. Когато не знаят истината, хората си служат с термини. Незнанието е в основата на човешкото неразбирателство. Колко по-просто ми било да ме попитат. Но това им се струва прекалено просто. Те не питат за главното. Питат помня ли имената на учителките си от първи клас. Не. Не ги помня. Питат за имената на улиците, по които се прибирам, питат... Не помня! Помня само, че сестрата трети път ми спука вената и сега ръката ми е синьо-черна и боли. Помня чуждите болки. Как викат по стаите, плачат, вият, молят за малко внимание, а тя ги щипе по ръцете, дразни ги и ги стяга до смърт в усмирителни ризи... за тяхно добро.

Тази нощ сестрата, която знае да причинява болки, е дежурна. Обича да стои до късно пред телевизора, обича да я слушат. Аз мога да слушам. Тя мрази болницата и болните. Чете Сталиновите трудове, над главата й висят Сталин и другите. Сестрата и Сталин знаят, че трудът оправя всичко. Само тя знае, че трудовите лагери ще оправят всички откачени, без да се дават пари за лекарства и толкова много храна. Обичам да гледам тази сестра. На шията й има едно място, където пулсира цялата й злоба и набира като цирей. Много ми се иска да го докосна. Жената в бяло диша и издиша омраза. Стои с часове пред клетките с буйните луди и ги гледа втренчено в очите. Те крещят и се хвърлят по мрежите, дерат се с мръсните си нокти, хапят се до кръв и се възбуждат. Това е любимият й момент. Възбудени полови органи на побеснели мъже, затворени в клетки. Естетично. Продължава да наблюдава с изследователски интерес, докато те не започнат да плюят пяна. И кръв. Мисля, че на нея кръвта й е приятна на вид и вкус. Сестрата може да накара и камък да си изплюе душата. Тя може. Аз пък имам спринцовка, и валиум имам. Стоя пред вратата на сестринската стая и се побутвам в гърба. Подвижната ми половинка рязко отваря и неподвижната неохотно влиза. Пита ме за хапче ли съм дошла. Не. Дошла съм на приказки. Това я успокоява. Питам я разни работи. Разказва с удоволствие. Обича да се оплаква. Живее с баба си. Старицата е много болна и не искат да я вземат нито в болница, нито в старчески дом. Имала прогресивна склероза. Дава на баба си двойна доза приспивателни и още нещо, за да й помогне. Не й оставало много, но... И аз съм сложила двойна доза валиум в кейка, който оставям пред сестрата. Злото в бяло е лакомо. Яде бързо, почти не дъвче и устата й винаги остава празна. Не съм сигурна, че сънотворното действа на психиатричните сестри, но трябва да опитам. Действа. Очите й се премрежват. Онова гейзерче омраза пулсира на обичайното си място. Ако го притисна с ръце, ще избие кал. Трябва много да внимавам. Мръсотията може да ме залее и да не мога да се изчистя цял живот. Знам, че предишния ден всички сестри и санитари даваха кръв. Вдигам ръкава и намирам малката червена точица. Вкарвам иглата в нея и изтласквам малко чист въздух. Първоначално мисля да вкарам съвсем малко, но сега ми се струва, че тя има нужда от много, много въздух и ще й го дам. Избива капчица кръв. Циреят на шията й спира да пулсира. Очите й се отварят с трясък и сякаш през тялото й преминава електричество. Познавам този поглед. Вече не ми е интересна. Казваше, че била приета с конкурс.

Взимам си чинията и внимателно излизам от коридора. Когато майките раждат децата си, дали усещат появата на чудовище. Майка й я няма. Стигам до съблекалните за персонала. Майка й не може да види с какъв интерес творението наблюдава голите, изранени човешки тела да се влачат по циментовите плочки. Влизам в съблекалните и намирам шкафчето на по-малкото зло. Сякаш е роден брат на покойната. Тя наблюдаваше как гениталиите им се охлузват и струпясват, той бие с камшик човекокучето и го държи с нашийник. Изтривам спринцовката и я натиквам между парцалите на санитаря-дресьор. Той е по-малкото зло. Бях си го набелязала. Човекокучето ми е приятел. Санитарят го държи вързан на верига. След няколко часа ще започнат да мият коридорите. Ще измият всичко, дори и злото. Спи ми се. Ще спя спокойно, дълбоко. Така спал юнакът, след като отсякъл и деветте глави на змея. Лека нощ на двете ми половинки. Утрото е по-мъдро от вечерта. Защо ли е така? Ще мисля, когато дойде мъдростта.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух