напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Десет глави и половина


Тази сутрин е като всички останали болнични сутрини. По коридорите е шумно, чуват се обичайни подвиквания, хленчене и ругатни. Започвам да се чудя дали злото е неунищожимо. На никой не му се работи. А и защо? Важното е да си получиш заплатата. След визитацията се дочуват шушукания. Така шумоляха зад гърба ми, когато комсомолът ме изхвърли с погнуса от редиците си. Същият шепот се носеше из града и когато напуснах училище и избягах с циганския катун.

 

Да откраднеш кокошка. Да нахраниш мечка. Да погледнеш в чужда ръка, все едно, че броиш пари в чужд джоб. Аз ще пия, ти ще плащаш, аркадаш... ЩЕ – мразя тази частица за някакво бъдеще, мъгляво и неопределено. Нещата или СА, или никога не стават. Сега или ще ме хванат, или не. Като се има предвид, че тук не е Америка... Няма къде да избягаш. Винаги те намират. Не ме намират. Аз нямам мотив. Мотив има малкото Зло. Всички знаят колко ме мразеха сестрата и санитаря-дресьор. Намират и спринцовка, на иглата има засъхнала кръв. Знае се чия е. Е, аз се чувствам добре, но никой не ме пита. Може и нещастната бабка да се уреди в старчески дом, а може да си умре на спокойствие...

 

Две злини по-малко. Да не повярва човек. Разхождам се по двора. На земята й е писнало от безкрайната зима и иска да си покаже новите дрехи. Обичам малките, зелени подутини по клоните. Наричам ги младежки пъпки. Те не загрозяват лицето на земята, напротив. В тях има нещо чисто и майчинско. Гледам с часове зелените пъпки. Чавекокучето е спокоен. Не стои вързан с верига за клетката, дори го пускат на разходка. Подскача около мен и ме ближе по ръката. Той знае. По мрежите не се хвърлят озверели тела. Нечовешката им сила е насочена в съзерцание на набождащ живот. Дърветата брадясват и се превръщат в симпатични нехайни типове. Как да не си паднеш по тях!

След две седмици ще ме пуснат. Нямаме какво повече да направим един за друг. Приета съм на нова работа. В театър. Театър. Позорище. Игра. Представление. Представяне на игри. Измислици. Истини наужким. Актьорско майсторство. Майсторството да излъжеш убедително, да ти повярват. Плащаш пари, за да те излъжат, да изиграят чужд живот, да страдат вместо теб. Плащаш пари, за да се убедиш, че нещата винаги завършват добре или зле, да се убедиш, че има много по-големи трагедии и драми от твоята... през останалото време те лъжат безплатно. Ти също имаш нужда да излъжеш. Тогава идват болниците и ти оставаш насаме. Останеш ли насаме – недосегаем си. Аз и останалите сме недосегаемо болни. Толкова съм недосегаема, че придобивам животински сетива. Котките разпознават вампирите. Аз разпознавам злото. Космите ми настръхват, долната челюст се сковава, стомахът ми се свива и тялото ми се вкаменява. Когато злото си отвори устата, първата дума, която произнася, е ЩЕ.

Когато си тръгна оттук, дърветата ще са се разлистили, но това няма да е защото аз искам. Просто на земята й писна от тази зима. Смяна на декора, смяна на картината. Художникът е божествено еднообразен. Не съществува нищо по-красиво от познатата природа. Тя предизвиква очакване. О-Чак-Ва-Не. О! Чак вая в мислите си познати усещания. Извайвам надежди. Така е с надеждите, докато ги чакаш, се вайкаш. Не са положително чувство. Вайкам се, съжалявам – значи се надявам. Не. Определено без надежди е къде-къде по-спокойно. То пък и едни надежди...

 

Да се набуташ в панелен апартамент, в някое новопостроено гето с немислимо име. Да тичаш като маратонец в търсене на чуждоземни боклуци, да отгледаш някое друго невротиче, да го довършиш от амбиции, да пестиш цяла година, за да отидеш десет дни на море. Да пестиш, да трупаш пари, да си затрупаш живота в мисли за пари. Да си купиш кола. Да не спиш нощем, за да не ти я издраскат или откраднат. Като съседа, който излиза всяка сутрин с тънка китайска четчица и тушира язвичките по новата лада. Да имаш всичко, което имат съседите, да не заспиваш нощем и от мераци. Да завърши детето, да го изпратиш войник, да го ожениш, да гледаш внуци, да се прибереш на село след пенсия, за да помагаш на младите и да мразиш. До дъното на душата си да мразиш всичко, което вършиш.

 

Така се заражда злото и с първата глътка въздух започва да иска. Злото иска всичко. Цялата ти омраза и огорчение. Когато едно зло си отиде, винаги ид ва друго... Не мога да стоя безкрайно в болница, за да чакам появата на новото зло. А и храстчетата нацъфтяха в жълто. Така е. Колко му трябва на едно храстче. То е недосегаемо за злото. Да си човек е друго... Уж бягаш, а злото те чака на крайната гара. Как мога да съм сигурна, че като изляза от болницата, пред вратата няма да ме чака злото...

 

Искаш ли да избягаме в Банско?

Три седмици съвместен живот със злото и аз вече искам да избягам от Банско. Злото е мъртвопияно. Пие, защото е преизпълнено с надежди. Много е страшно да си препълнен с празни надежди. Моите надежди пропукаха и хукнаха. Аз след тях. Пак бягам. Вали сняг и заличава стъпките ми. Ще заличи и миризмата ми. Може и да оцелея... Банско се оказва непознато място. Гарата е пуста. Страшно е. Много е страшно. Няма влак, няма хора, няма чиновник на гишето, няма облекчение. Няма нищо освен страх, мрак, студ, сняг и ужас.

Злото може да се събуди, да изтразнее, да ме търси. Жертвата най-лесно се забелязва на празна гара. Не влизам в чакалнята. Лягам между коловозите и оставям снегът да ме затрупа. Така съм скрита, дори машинистът може да не ме забележи. Не замръзвам. Сърцето ми бие с двеста удара в минута и кръвта блъска в главата ми. Потя се. Влакът изпреварва разсъмването и аз се качвам на спасителния мрак. Пуша. Клепачите ми са замръзнали, устните – същи. Хората ми говорят нещо, но не ги разбирам. Думите са съвсем непознати. Започвам да усещам гърба си. Наближава очакваната крайна гара. На перона е злото. То вече ме чака. Как става така, че злото винаги те чака на крайната гара? Не зная. Обезумяла тичам по коридорите, слизащите ме бутат, крия се в клозетите... Просто знам, че всичко е напразно. Ще ме намери. Безсилна съм. Примирявам се и слизам от влака. Злото ме прегръща и плаче. Красиво. Извинява ми се. Трогателно. Прибира ме обратно в Банско със същия влак. Обречена съм...

 

Мене ме обичат само шофьорите, кучетата и лудите. Човекокуччето не се отделя от мен. Той знае и е благодарен, че го спасих от неговото зло. Вдига крак и се изпикава върху жълтото храстче. Всъщност, вдига крак и целият се опикава. И на него, и на храста им е добре. На мен също не ми е зле. Животът е прекрасно място. Напролет не се срещат мъртви лисици...

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух