напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Единадесет глави


Мога да мисля за няколко неща едновременно. Същото като да виждаш двойно. Всички виждат много неща, но едва ли някое от тях им прави впечатление. Дните бъкат от пролети, а нощите бълбукат от желание за разлистване. Нощем червеите танцуват на лунна светлина. Изправят се от рохката земя и извиват телца към небето. Дали не е поличба? Из мене текат настроения, сокове и мисли. Питам. Никой друг не е виждал танцуващи червеи. Значи пак съм си аз.

Близките са и близко и не толкова. Всички имат лични и телевизионни проблеми. Телевизионните са повече. И аз гледам телевизия. Работя в театър и гледам телевизия. Така и аз имам проблеми. Мисля си за разрушените термитници в Южна Америка, за черните дупки и за очакващите богове от остров Пасха. Интересно е. Не мисля за театъра. Не е интересно. Мирише на мухъл и халтури. Мразя сумрака. Нещата изглаждат различни, неистински. Изкуството се шляе зад кулисите, секне си носа пред входа, иска да го пипат между краката за късмет. Гримьорните лепнат от ферментирали отношения.

 

Виж ме на какво приличам! Днес изглеждам направо отвратително! Нервите, сърцето, емоционалното ми състояние... Трябва да отида на лекар. Иди виж дали е дошъл докторът?

Заглеждам се с интерес. Огледалото отразява жив човек в прекрасно здраве. Отивам за лекар. Спират ме в съседната гримьорна, за да ми кажат, че са вдигнали категориите само на тези, които го вдигат по партийна и профсъюзна линия.

Купи ми сандвич, после ще ти дам парите!

Дай една цигара!

Сипи един малък чай. МАЛЪК ЧАЙ!

 

Магията се разваля, красивите замъци са от плат, великолепните костюми миришат на пот и нафталин – точно като в живота. Грозотия. Няма да се задържа дълго. Изключено е. Плача непрекъснато. Не мога да спра да рева. Слушам само за недъзи и нерадостна старост. Разболявам се и остарявам. Заприличала съм на учебник по вътрешни болести, към който са прибавени няколко глави от неврологията, плюс половината психиатрия. Пак се влача при многодобри психиатри. Гледат ме особено, изписват хапчета, предлагат ми да поседя в болница. Не сега. Не е време за болница, когато злото посяга на най-близкия от близките. Злото омотава майка ми в ледените си нишки. Ще я лишат от единствената й работа. Злото приема образ на жена с власт и много завист във вътрешностите. Злото рови из живота на най-близките и открива неща, които са достатъчни за осакатяване на един човек. Например, бащата на майка ми е бил търговец на платове. Той е мой дядо, но не го познавам. Представям си кой може да работи с платове. Мек, плътен мъж, в класически тъмни цветове, и непременно топъл. Топлещ човек е бил този мой дядо. Може да те прегърне, да те обвие и запази. Би ме обичал, ако се познавахме. И аз него. Обаче той не искал да търгува в храма, нито в преддверието на партийния дом. Имал магазинче. Не успели да му го вземат, не успели да го наранят, той сам си умрял... Някои предпочитат сами да си умрат, но да не се срещат със злото. Правят къси съединения из душата и тялото и гледат. Гледат с наслада как гърмиш и присвяткваш из самотата си. Това се нарича вътрешна политика. Поли-Ти-Ка. Много тикане и такане. Измислена игра без правила, но с претенциозното име "Кой ще оцелее утре?" Трябва да се оцелее, но не всеки успява. Злото влиза пак в дома ми. Майка ми престава да спи и да се храни. Пуши. Може да не е точно моето "у дома", но щом отключвам и заключвам вратата със собствен ключ, значи имам права. Някой трябва да пази близките. Близките също ме пазят по свой начин.

Новото зло е познато. Има си име, катери се по пътя на добрата кариера и не дай Боже, да си на този път. Помита те като съвестен участник в движението и те сурка поне двадесет метра по платното. Злото носи мъртви лисици на врата, има и шапка от други мъртви животни. Хората си купуват само неща, от които имат полза. Аз искам да имам безполезно куче. Просто куче, което да обичам. Не ме разбират, но това отдавна е без значение. Злото живее в строго определен график – програма. Прибира се по едни и същи улички, в едно и също време, ходи само пеша, за да е здраво и жизнено. Взимам три дни отпуска. Имам вегетативна невроза. Има полза от четенето на медицинска литература. Трябва ми почивка. Почивам си добре. Стоя на един ъгъл по пътя на злото. Прекрасен ъгъл, обрасъл с люлякови храсти. Жалко, че люляците не цъфтят целогодишно. Ароматна победа над злото. Тротоарът е разбит. Познавам това място като лицето си. Сънувала съм го. В съня точно там се срещам с един мъж. Той е с каскет и много добра усмивка. Първо мислех, че на този ъгъл ще срещна щастието, но сега знам, че съм виждала бойното поле. Тук ще победя злото и ще поискам награда...

Къщичката на ъгъла е разбита и порутена. Оградата – изтърбушена и обрасла в бръшлян. Дворът – препълнен с коприва. "Копривке ле, копривке, до скоро те берях и сладко те ядях." Място като в приказките на братя Грим. Тайнствено и скришно. Няма я кулата без врати и прозорци, няма я златокосата красавица, която пуска плитка, за да се изкачи вещицата по нея. Принцесата я няма, но аз съм тук. Копривке ле, копривке... Какво може да се скрие в копривата? Много неща се крият в гъстите треви. Огромни паяци, скорпиони, змии, стършели, кучета. Кучета. Едно от тях е зло. Идвам на среща със злото и водя малко зло кученце. За всеки случай нося и малко бадемова отрова. В живота нещата могат да бъдат прекалено прости, ако не са отчайващо усложнени. Кучетата, които храня, ме разбират добре. Злото приближава ъгъла. Аз и кучето сме в запустялата къщичка. Злото завива. Имам адреналин и в корените на косата си. Кученцето ръмжи. Сливам се с малкото му мозъче и предавам желанието си за хапане. Глупости. То просто си хапе наред и без моите измишльотини. Отварям вратичката. Кучето се изстрелва с лай към улицата. Злото е ухапано, пищи и кълне. Сега е мой ред. Изтъпанвам се пред ранената отврат с домакински ръкавици на ръцете и шишенца. Започвам да мънкам извинения, оправдания, карам се на животинчето. Злото недоверчиво ме пита откога съм тук? Какво правя в къщичката? Отговарям, че съм наследничка, отскоро. Нещата се успокояват. Злото познавало собственичката. Дали не ми е била баба? Няма време за детски спомени. Натърквам раните със спирт, после обилно поливам с отрова, сипвам, сипвам, докато свърши течността в шишето. Не е жестокост, просто трябва да съм сигурна. В книгите е едно, в живота – друго. Нужно е да се внимава. Злато ме предупреждава, че ще се оплаче. Кучето трябва да бъде убито, защото е зло. Съгласявам се. Напълно съм съгласна, че злите трябва да бъдат убивани. Тази дето рови в живота на хората, не стига до другия ъгъл. Хваща се за гърдите, после за гърлото, не може да извика, хърка и ме гледа ококорено. Това вече съм го виждала. Отровата наистина прониква по кръвен път. Не е интересно. Не се потя, не мириша и дори нямам сърцебиене. Промивам раните отново със спирт. Взимам си кучето и тръгваме. Ръкавиците и шишетата изхвърлям в кофи за боклук, но в друг квартал. В този квартал оставям мъртвото зло.

На любимата ми улица няма никой. Оставям я да запустее. Къщичките са изпаднали в дълбока кома. Тук-там свети прозорец, тоалетните са на двора и това е в центъра на столицата. Сто-Лица. Столико чудовище, поглъщащо хора, съдби, мигове, уют и отломки надежда. Столицата е съвсем безразлична към самотата и страданието. Което от стоте й лица да се обърне към теб, не те вижда. Столицата е сляпа. Не исках да идвам в този град... тук също никой не ме обича. Никой. По улиците се движат човеци с обърнати навътре очи, от прозорците на трамваи и тролеи гледат обърнати очи, дори витрините... Всеки е незабележим, несъществуващ. По стълбове и дървета се веят некролози. Никой не ги чете. Столико безразличие.

 

В гимназията не ме забелязват. Започвам да се потя по време на изпит. По грифа се стичат струйки вода. Дървото е мокро. Забелязват ме! И ме прекъсват. Никога не съм искала да свиря на каквото и да било. Не забелязват нежеланието ми. Не искам да пея в училищен хор – не забелязват. Констанца свири по дванадесет часа, ходи плътно прелепена към стената на коридора, едното й рамо е по-високо от другото. Когато я извикат по име, подскача като плъх в клетка. Не искам да съм Констанца. Всеки път щом седна пред пианото, си представям как капакът пада и ми смазва пръстите, разтрошава костиците на прах. Изчитам биографите на всички велики музиканти. Искам да намеря нещо, което да напомня за съпротива. Все някой трябва да е станал това, което е, насила. Няма. Историята не забелязва съпротивата, не я отчита. Историята е лъжлива. В историята далечните разказват истории за още по-далечни. Нима човек е длъжен непрекъснато да се доверява? Докато се доверява на този и онзи, става удавник в собственото си недоверие.

 

Прибираме се с кучето. Пътуваме с автобус – газова камера. Ако не се задушим, ще стигнем у дома. Живея в краен квартал. Слизаме и отвързвам кучето. Хуква панически и дори не излайва. Страшно е да се общува с човеци. Разбирам го. И на мене ми идва да хукна нанякъде, но се прибирам вкъщи.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух