напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Дванадест спящи глави


Всичко на този свят има предел на поносимост. Границата ми за приемане на алкохол е, щом спра да произнасям "социалистическа революция". Тогава трябва да спра, но обикновено не спирам. Пия си кротко в кухнята. Тя е любимо място и там социалистическите революции не важат. Кога ли ща намерят онова женище на улицата с люляците. Скоро. Време е да затварят кръчмите. Все някой недопил си, тъжен човек ще се спъне в нея. Дано не се удари лошо. Дали ще съжалява някой за нея? Не съм сигурна, но и злото може да има близки... Мръсна жена, мръсна история, мръсен край. Обичам мръсните истории. Те са тръпнещо неочаквани. Мръсното и мазното са същността на столиките. Някои обичат мазничко. Обичат да им се плъзгаш между пръстите... В кухнята влизат близките. Защо стоя толкова до късно? Представа нямам. Получила съм известие. Приета съм на работа в печатница. Нотна печатница. Значи ще напусна театъра. Това е добре. За награда си правя филия с олио и червен пипер. Обичам филии с олио. Имат вкус на земя. И сол. И солта обичам, има вкус на море и сълзи. Не обичам плачещи майки. Изобщо не съм нервна. Няма за какво. Възстановявам си естественото равновесие и си чета приказки. В приказките има вселенско равновесие. Там доброто винаги побеждава злото. Брат ми се връща. Правя още филии с олио и червен пипер. И той обича солено и не обича нервни и тъжни майки. Нощем си приказваме дълго за разни неща. Караме се. Той е различен. Не ме чува, защото слуша собствените си мисли. Шумни са собствените мисли, заглушават... Не ме чува наистина. Така трябва да бъде. Смята ме за откачена. Всички трябва да смятат така. Той не идва в театъра. Адаптивен е. Гледа американки фирми, играе мач, има много приятели. Има приятели. Нямам приятели. Сигурно така трябва да бъде. Хората не умеят да бъдат приятели. Хора. Каква дума само! Звучи като име на древно египетско божество. Бог Хор! С много глави и много ръце и крака. Предполага се, че хората мислят еднакво, правят едни и същи неща и най-страшното е, че е точно така. Познавам и други хора. Те са сами. Вървят си по пътя, не се оглаждат, не се обръщат, не се съобразяват с останалите. Тях не ги обичат. Затварят ги в места, доста по-различни от болници.

Вече не държа да ме харесват хората. Искам аз да си се харесвам. Нося широки, развлечени дрехи и шарени гуменки. Вплитам синьо манисто в косата си против уроки. "Синичкото няма да го дам! О, йе-йе-йе!" Напуснах театъра и чакам да ме проучат за новата работа. Проучват ти биографията. Защо ли се прави така? Страхуват се да не излъжеш очакванията на работата. Щом проучват, значи се страхуват. Не ме питат дали познавам тази работа. Тъпотиите в ежедневието ме докарват до истерия. Истеричнича.

Попадам в една компания от хора, които не знаят за съществуването на градски транспорт. Тях ги чакат шофьори с коли, возят ги до определени места, връщат ги от определени места. Когато кажат, че са големи, близките им купуват собствени коли. Ей така, за самочувствие. Как попаднах там? Случайно. Имам свойството случайно да се набивам в най-невероятни истории и места. И ето сега съм сред синове и дъщери на Този и Онзи. Гледам много внимателно. Те имат всичко, за което само може да се мечтае. Аз нямам нищо, освен мечти и огорчения. Слушам още по-внимателно. Трябва да са почти гениални, за да получат всички тези неща. Майко, Таньо, Цанке! Ушите ми ще се разнищят от вслушване. Нищо. Кой с кого спал. Кой кого прекарал. Къде го канели да работи, но той не искал. Къде пили. Колко платили. Нищо. Срам ме е да кажа, че чета книги. Ща ми се смеят. Мълча. Пуша, гледам, слушам и помня. Тези хора нямат ли близки? Какво имат близките им, за да ги направят такива? Власт? Пари? Обичат мазничко?... От всичко по малко и ето ти Лайно.

Двама от компанията ми говорят мръсотии в ухото. Единият ще става дипломат. Близките му са дипломати. Другият е от онези служби, за които не се споменава гласно. Дали неговите близки не са хора-невидимки? Дипломацията и тайните служби се надпреварват по говорене на гадости. Възбуждат се. Жалки са. Аз си имам специално изработен номер за такива случаи. Вкаменявам се. Дипломатично и тайнствено. Мераците им падат. Единият си тръгва. Другият заключва вратата, за да не му избягам и се напива. Много хора се напиват. Трудно се давят комплекси с ракия. Някои имат възможност да ги потопят в уиски. Обичам уиски, но нямам комплекси за давене. Не се опитвам дори да избягам. Вече знам, че няма полза да бягаш от злото, то и без това чака на някоя гара да слезеш от влака. Бъдещата дипломация е мъртвопияна. Повече няма какво да правя. Поговорихме си за живота и довиждане. Тръгвам си. В задния двор е паркирана червена кола "Алфа Ромео". И аз съм гледала американски филми. Когато няма какво да гледам, чета учебниците на брат ми по автомонтьорство. Там, в колите, има десетки маркучета като артерии и вени. Колите се повреждат също като хората. Пробивам съвсем малка дупчица в едно от маркучетата. Карам малко наслуки, но и в американките фирми е така. Би трябвало живителната спирачна течност да изтече капка по капка, както изкапаха последните ми представи за справедливост. Един лош дипломат по-малко. Господи! Толкова работа имам!

 

Не ми купиха кожух, когато завърших гимназия. Не можаха да си го позволят. На другите им купиха. Аз не можех да си позволя да съм като другите. Дали ми се е отразило на нещо? Едва ли.

 

Майка ми е на работа и няма да я лишат от нея. Близките се усмихват. И нещата изглеждат нормални. Хубаво е когато нещата имат нормален външен вид. Вътрешния вид на живота познават само кучетата и котките, но на мене не ми е разрешено да имам животно. Брат ми не обича животни. Той има нормален външен вид. Животните развалят външния вид. Познавам много животни и всякакви.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух