напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Тринадесет глави


За първи път ме викат в милицията. Не ме викат, а идват да ме вземат от печатницата с кола! Доживях и мене да ме возят от едно място на друго. Разпитват ме. Не разбирам за какво става въпрос. Питат ме къде съм била преди десет дни. Не помня. После правят очна ставка. С хората от онази компания. Те гнусливо отричат да ме познават. Не съм от тях. И слава Богу! Оказва се, че инцидентно съм попаднала на техен терен. Разбирам за какво става въпрос и не мога да повярвам, че съм пробила толкова малка дупка. Всъщност, всяка дупчица върши работа, стига човек да има достатъчно време да чака. Имам. Всичкото време си е мое.

Гледам стреснатите лица около мен. Сега приличат на това, което са. Страх ги е. Оказа се, че не са недосегаеми. Съдбата им говори мръсотии в ушите и им се смее в лицето. Все едно. Един е досегнат, спрян, настигнат, засегнат, свършен. Заключение: Нещастен случай поради неизправност на МПС. Не само руските автомобили дават дефекти. Само нещастният случай може да се подреди, без да даде дефекти.

И това престава да бъде интересно. Няма облекчение, защото няма сериозна опасност. Събитията не ме застрашават. Работя в печатницата от десет дни. Сгъвам и подвързвам щимове, сборници с песни, пиеси за китара. Сгъвам и подвързвам музика. Безсловесна радост. Приятно е и монотонно. Ставам много рано, пътувам по един и същи път и всеки ден се убеждавам, че има хора, които стават по-рано от мене. Минавам покрай шивашко ателие. В шест и половина жените са се прегърбили над шевните машини и равнодушно наблюдават равните бодове. Машините не са нервни, бодовете винаги са равни като равнодушието. Ставам машина. Краката ми са занитени за дървения под. Сгъвка. Мисля, че пускам корени. Корица. Движат се само ръцете. Едно – наляво. Две – надясно. Три – нагоре. Четири – надолу. Отново и отново. Нова корица. Туткал. Сгъвка. Ръбчета, очукване. Унасям се. Мисълта ми е съвършено свободна. Тук няма зло и добро. Има туршии, домашни закачки, тестени сладкиши, солени шеги. Бедни хора – бедни радости. Дебели жени. Хляб. Много хляб и трошици сирене. Протрити обувки, разширени вени, изпарения, кисело мляко от профорганизацията, а може би и от здравеопазването. Киселото мляко заменя всичко – въздухоочистващите инсталации, грижата. Незаменимо кисело мляко. Не ям кисело мляко.

 

Обедна почивка. Мръсен двор, счупена пейка и кафе в пластмасова чашка. Хартиени отпадъци се развяват като знаменца по кулите на обсаден от грижи замък. Кафето мирише на кисело, цигарата – също. Олово. Вечер премятам пирони из устата си. Жените и мъжете са беззъби.

 

Харесвам един мъж. Женен е. Нелепости. Не искам да предизвиквам злото. Ръцете ми се изриват до лактите. Ситни червени пъпчици ме посипват като пудра. Сърби. Лицето ми се пудри в същия червен цвят. Не е пропусната дори кожата на главата. Сърби неистово. Между всяко движение спирам да се почеша. Спирам излишните движения и само се чеша. Не е краста. Алергия. Налага се да напусна. Освобождават ме. За първи път съжалявам, че напускам работа. Беше ми спокойно и равно. Нямах никакви срещи със злото. Цели три месеца! Изглежда от оловото злото не се развива... а може да му окапват зъбите. Най-вероятно е алергично.

Жалко. Тъкмо щяха да ме повишат. Щях да пиша ноти с игла по медна плоча. Ето нещо, което не можех да направя.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух