напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Четиринадесет глави


Една моя съученичка се омъжи в осми клас. Същата година роди дете. После роди още едно. Аз няма да родя дете. Няма да се омъжа и няма да изглеждам външно добре. Само да не ровят в живота ми, да не ми правят забележки, да не ме поучават. Кога ще ме оставят на мира!

Лято е. Ще пътувам. Ще отида до родния си град, където съм оставила най-хубавите си дни и нощи. Малки дни и нощи на малко дете. Там са представите ми за доброто. И те са малко. Искам пак да съм дете. Да започна всичко отначало. Да бъда обичана. Да си припомня какво означава да бъдеш обичан и не сам. Колкото съм по-малка, толкова по-безбрежно е морето. Имам мъчителна нужда от море без брегове. Обикновена синя вода от единия край на живота да другия... И да се изгубя из нея. Гледаш синьото и знаеш, че той, животът, няма край. Това е облекчение.

Пътувам с влак. То, няма други думи, за да изразя най-убийственото пътуване. Просто казваш: Пътувам с влак. Стоя права в коридора, затисната от кошници с ябълки и живи кокошки. Опитвам се да гледам през прозореца. Опитвам се и да дишам срещу вятъра. Човек не трябва да е всичко можещ. Предпочитам да вдишвам миризмите от купетата. Толкова са много. Всякакви миризми. Бедни миризми, обидни и унизителни миризми. Богатите не миришат така. Така миришат тези, които спестяват цяла година, за да се изтегнат десет дни на пясъка и се пекат. Пекат се на живот и смърт, да почернеят така, че всички да разберат за добре преминалата лятна отпуска. После една година ще спестяват и ще говорят как добре са си отпочинали. Една спестена година за десет дни живот.

Шест часа стоя права в коридора на влака и тракам монотонно. И приспивно. Обикновено, половин час преди да пристигна, долавям дъх на водорасли и сол, свобода, чайки, червени покриви... Сега нямам такова усещане. Чистият въздух е изчерпан. Мирише на втора класа от край до край. Изобщо не разбирам, че наближаваме. Нямам възможност да направя разлика между града със стоте лица и другите градове. Пътувам край еднакви панелни комплекси с еднакви имена, еднакво облечени хора, еднаква бедност, еднообразна нищета. Седя на чувал с непредена вълна и се вмирисвам на овца. Къде съм гледала? Отивам в най-различния град на земята, а той – еднакъв. Слизам на гарата и се загубвам сред еднаквото. Хуквам из улиците. Паникьосано търся една павирана, с много брези. Там съм оставила една детска тайна за всеки случай. Няма я. Срещам случайни моменти. Не ми вършат работа. Тичам из морската градина, където дядо говореше с гугутките от Русчук. Няма гугутки. Стоят нацвъкани и забити в гранит бюстове на някакви хора. Без имена... Аз си знаех, че имената не са важни, но не ми вярваха нито тогава, нито сега. Къде са ми газираните сиропи? Господи! Дори бункерът го няма. Ами лодките? Къде ми е детството?! Морето ми къде се е изляло? Каква е тази жалка локва с плуващи хартии и изпражнения? Медузи. Пълно е с медузи. И прилепчиви водорасли. Водораслите задължително се усукват по подпухналите еднакви трупове на удавниците. Духовата музика не свири вечер пред казиното. Казиното е обикновена кръчма. Няма ми сладоледа! Никой не ми предлага топли страгали! Какво да правя? Мога да направя нервна криза. Правя я. Водят ме в болница. Писна ми от еднакви болници и еднакви диагнози. Тръгвам си на следващия ден. Няма да се връщам вече. Това не е моят град. В родната ми къща живеят други хора. На балкона, където дядо провисваше чирузи, се виждат тъжни лекета от лястовичи гнезда. Каквото и да направиш, едни лекета остават. Близките мислят, че съм обидена. ОБИДЕНА СЪМ! Огорчена, отчаяна, ограбена. Окрадена съм до дъно. Всичко са ми унищожили. Нямам тайно място. Навсякъде е столица. Къде да отида? Сбогом, къщо! Какво може да започне човек, като му няма началото?

Пътувам с влак. Стоя шест часа права в коридора, затисната от кошници с праскови и зайци. Гледам през прозореца столица след столица и не дишам срещу вятъра. Успявам да припълзя до вагон-ресторанта. Купувам си шест бири. Това число шест има гадна роля в живота ми. Шест цирея на носа да му излязат на този, който изличи града ми и го превърна в столица. Шест флигорни да му свирят... И пясък не съм си взела. Откъде да го взема? Няма пясък. Има динени кори, люспи от домати, дръжки от чушки, някой и друг употребен презерватив.

Мръсни мисли се пенят в бирата ми. Вече не остана място на земята, където да се почувствам обичана. Ега ти тясната земя!

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух