напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Шестнадесет глави


Отново имам работа. Работя в библиотека! Каква по-добра работа бих си пожелала? Сама съм на смяна. Щом си свърша задълженията, мога да чета. Чета, докато не ми се насълзят очите. Прелестните усещания, представите, красотата са запазени. Колкото повече чета, толкова повече се убеждавам, че мъдрите хора използват пестеливо думите. Степенувам пишещите на обикновенопишещи, мъдропишещи и съвършеномъдропишещи. В последната група има едно-единствено име – Лао Дзъ. Едва ли някога ще се впише друго.

Във втората категория са доста, но никой не застава пред Сенека, Марк Аврелий и Зенон. (Интересно. И дума запазена няма за него, но всички се позовават на мъдростта му.) Чандлър, Хамет, Фокнър, Селинджър, Шекли – втората категория е претъпкана и ми доставя огромно удоволствие. Тъпча се с прочетеното и няма насита. Другите ги чета и забравям, щом затворя книгата. Да работиш насаме с книги! Ако има седмо небе – аз съм там. Не вися по опашки всеки вторник пред някоя книжарница. Не е необходимо да връщам тонове хартия на вторични суровини, за да получа томче "Мъртвите сибирски полета". Няма да ме ритат в бъбреците, докато успея да стигна до щанда и да грабна първата попаднала ми бройка от книга, чието заглавие дори не зная. Толкова неща не се налага да правя, че почти се чувствам щастлива.

Най-добрият приятел на брат ми чете "Тримата мускетари" точно шест месеца. Цитира дословно всеки диалог. Обичам диалозите.

 

Той:

Тя:

Той:

Възрастната дама каза:

Графът:

 

И така, докато загубиш нишката и ти стане безразлично кой точно го казва, важното е някой да говори, а друг да му отговаря. Още по-интересно е когато спорят и се карат по страниците. В книгите думите са така съвестно подбрани и премислени, че ти става драго да четеш обичайните скандали. В живота бълваш каквото ти дойде на езика, изхвърляш през сълзи и викове натрупаната горчилка и само си мислиш, че ти олеква. Нищо подобно. Става ти още по-тягостно, пренавиваш лентата отново и отново. Цитираш книжни изречения, вживяваш се в герой от любимо повествование и започваш сам да си вярваш. Мислиш, че си убедителен, а после разбираш, че насрещният не е чел тази книга, или е прескочил страниците с диалога. Опитвала съм и с филмови и театрални реплики. Същото. Слаба работа. Един истински скандал не се предава с думи. Съседите знаят.

 

Към мене лети метална купа с картофено пюре. Удря се право в главата ми. Болката преминава за миг през тялото и търси място да се установи. Загнездва се в петите. Защо точно в петите? Нямам представа. Чинията няма време да извика "Пази се!", тя лети, изстреляна от чужда омраза. Чинията лети. Това е необичайно и приятно чувство за една чиния. Изхвърля тежкото и омразно пюре, за да продължи летенето, но е спряна от друго статично тяло. Главата ми. Главата също иска да лети. Би направила всичко, за да изпита усещането. Изхвърля кръв и други излишности, но... не полита. Прикована е към пода с пети. Петите болят, защото и през ум не им минава да летят. Нека ги боли!

Той: Картофеното пюре не е приготвено както трябва. Майка ми не го прави така.

Аз:

Той: Скапанячка. Нещастница. Това не е картофено пюре! Помия.

Аз:

Той: Ще те убия, кучко! Какво се слага в картофеното пюре? Казвай!

Аз:

Той: Тъпа, долна пачавра! Слага се праз, курво!

Аз: Праз!

Той: Дори не ми платиха, че те взех...

 

Той изважда шпагата и дуелът започва още от самата маса. Под масата, на масата, около масата. Летят неща, непригодни за летене. Точно като при Дюма-баща. Аз съм без шпага. Всъщност, съм невъоръжена.

 

Облегалката на стола е опряна в стената. Крачолът на панталона не е точно върху другия. На чаршафите има гънки. Възглавницата не е изтупана, забелязана е вражеска прашинка на перваза на прозореца... Влизат кардинал Ришельо, Медичи, Борджия. И лейди Макбет влиза.

 

Аз се въоръжавам с две оголени жици и чакам търпението и доброто възпитание да се изнесат от тази къща. Изнасят се. Нанесе се чувството за справедливост, но вече съм със счупена колянна капачка. Боли преди да се развали времето. В безтърпение съм, но нещо в главата ми се е счупило, изпаднало е и се търкаля при резки движения. Не смея да си въртя главата. Отломки от човешки мисли се блъскат насам-натам. Не искам да ги губя. Разклащам справедливостта във влажните си шепи и хвърлям. Дю шеш. Разбърквам черни и бели пулове. Черните винаги са повече. Който играе с повече пулове, няма изгледи за победа. Нещастие, бедност, битост, страх, мъка, болест, ужас, неуспехи, самота, неразбиране, обиденост, насилие, жестокост... Много са губещите черноти. Две оголени жици – бял пул! Привързана съм към болката – два черни пула.

Болката е изпратена от Господ, за да се научим да изпитваме облекчение и удоволствие от моментната й липса, но после пак трябва да има нова болка. Болката е наркотик. Дори камъните изпитват болка от непрестанни подритвания и подмятания, но идва върховната радост на камъка! Попада в тревата, далеч от пътя, и обраства с мъх и очакване на... болка. Майната й на тази болка. Всеки с нещо е заслужил двете оголени жици и един гърч до хладилника. Какво ли е станало с хладилника? Каквото става с вещите. Може би е изгорял. Всички изгаряме.

Разбирам ги и Дюма, и Балзак. Нуждата от пари кара човека да прави чудеса. Ако всяка дума ми е стотинка, бих описвала една завеса в три глави по двадесет страници, а диалозите ще се водят от герои, болни от логорея. Ще умеят да говорят и докато пият вода.

 

Червените плюшени завеси, с равномерно подредени гънки, падат пищно към скъпия килим в съответстващ цвят, чиито ресни са старателно опънати от грижовната ръка на прислужницата, облечена в задължителната черна рокля с висока яка и бяла престилчица с колосани къдри по края. Тази година пролетта идва рано и засилва терзанията на разкъсваната от несподелена любов душа...

 

И така става, и иначе:

 

Червата му са нарязани от стъклен прах, сякаш са прекарани през дарак. Стомахът също не изглежда по-добре...

 

Още от Омир се знае, че не е страшно да си педераст. Страшното е да се опитваш да скриеш тъмната половина на душицата си зад добър външен вид. Друго си е да застанеш пред близки и далечни и да кажеш: АЗ съм гей с душа на ангел! Ще разберат хората, нищо, че това е забранено. Най-лесно се разбират забранените неща.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух