напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Половинка от осемнадесета глава


Пак нещо става с очите ми. Наоколо се движат само болни хора. Като бучки по тялото. Носят заразата на отчаянието и я предават по мисловен път. Много е опасно. Виждам само мъртви хора, увити в савани от еснафско благополучие. Мумии с живи лисици около вратовете. Някакъв мъж ме дебне. Залепил се е за дните и се впива в покоя и движенията ми. Зная какво иска. Това е друга игра – игра на интуицията.

 

Играем на стражари и апаши. Живея в друг малък град, но игрите са еднакви, а и колкото и малък да е един град, винаги можеш да се скриеш добре. Умея да се крия. Така го правя, че играта свършва, а никой не ме открива. Другите се прибират за вечеря, аз стоя скрита и чакам да ме намерят. Гладна съм. Искам да гледам рисуваното филмче по телевизията. Както обикновено, ми се пишка. На всичко отгоре съм съдрала розовата рокля с петнадесет копчета отпред. Ситни като речни бисери пластмасови сълзи. Прелестни! Стъмва се. Не ме откриват. Започва да ми омръзва и ми омръзва толкова много, че излизам от скришното място. Няма никой. Отказали са се да ме търсят. Тъпанари! И това ми било игра! Да спреш да търсиш, преди да си открил! Спирам да играя с връстници. Примъквам се към по-големите. Те ми се подиграват и ме използват за шегички. Само да порасна! Заканвам се. Пораснала съм и какво от това. Пак не мога да си намеря място. Заканвам се да порасна още... Защо ли са измрели динозаврите?

 

Работя в един ресторант. Движа се като преял динозавър. Оглеждам труповете по масите и внимавам да не спрат да се наливат с разредена ракия, да не си тръскат в салатките. Воня на разложение се смесва с воня на разложение. Подпухнали лица, изпити лица, изпити чаши, счупени чаши, вулгарни следи от червило. Мразя червилата. Купувам си червило – слагам червило. Приличам на проститутка от Пигал. Намразя ли се, слагам си червило. Много червило! Превръщам устните си в бърни. Негърка с грим. Грим без клоуни. Палячо с шапка. Купувам си шапка. По-лошо не може да бъде. Гърне с капак. Отврат. Имам пари. Ям на поразия. Тлъстея от безсилие. Имам толкова пари, че не е нужда да вземам заеми. Използвам парите за ненужности. Един мъж седи всяка вечер в кръчмата, дебне ме и ме кани да излезем след работа. Тъп задник. Когато аз свърша работа остава отворено само изтрезвителното. Предлагам да излезем в почивния ми ден. Проумява. Аз също съм проумяла играта и ще я изиграя. Още помня правилата. Те не се променят. Единият се крие, другият го търси. Дано не се откаже.

Изследователски ръце ме опипват отзад с научен интерес. Трябва да са сигурни, че има за какво да дадат бакшиш. Има. Не казваш колко си изпил. Казваш колко бакшиш си дал на сервитьорката. Аз живея от бакшиши. Живея добре. Даже не ми е нужно толкова много. Мога да си купя скъп парфюм от КореКом, ластично бельо с дантели, рокля, сутиен "Триумф" мога да си купя, но мразя да ме опипват. Успокоявам нервите си с купуване. Купувам купувам, купувам. Омръзва ми. Спирам да купувам и си стоя нервна, напрегната и опипана. Впиянчените неудачници също са нервни и напрегнати. Слушам безкрайни истории за провалени животи, кариери, любови, за подли курви, които мамят добродушни доверчивковци... Сакати истории на сакати умове. Търсят оправдание за отлежалото си влечение. Защо се оправдават? Кой изобщо им обръща внимание? Забравят ги, преди да са умрели. Неудачни пияници с избледнели очи... Остават само едни некролози, които никой не чете.

Така е. Защото всички сме под едно крило, затова е така. Един се грижи за всички. Как успява? И какво беше това крило? Крилото на партията – грижа за народа! Ега ти крилото! Тези, които са по към края, така ги мокри, такива бури ги веят, а те се опиянчват и си измислят сърцераздирателни оправдателни истории. Глупаци. Има едни други, доста по-навътре под крилото. За тях не се тревожа. Винаги са на сухо. Пилешки истории. Гнездото – ясно, крилото – рехаво, майката разчита на естествения подбор. Крилатата майка не се задържа дълго на едно място.

Пак се озлобявам. Заради опипването е. Замислям се дали да не отхапя някоя ръка, но като погледна ръцете, ме обзема съжаление. Мъртви ръце, студени, изгнили, с окапали нокти и размекнати разкривени мазоли. Какво може да направи такава ръка? Нищо. За най-елементарни действия не върши работа. Излизат опикани от тоалетните.

Възможна е метаморфоза... Не сега. Някой ден. От порите вместо косми пониква пух. Втвърдява се. Хора с цветно оперение. Може и черно. Плешивите няма да са смешни. Излитат един по един от гнездото. Измъкват се от сянката на крилото и политат. Къде? Няма значение. Може и до Австралия да стигнат, може и по-далече.

Плюя в една чаша бира и я тръсвам на масата.

Изпива я и иска още. Намигва ми. И аз му намигвам, имам достатъчно плюнка. В плюнката ми има повече алкохол, отколкото в бирата. Всичко пият. Нямат претенции. Така са научени – да се задоволяват с каквото им се даде. И аз съм научена така. Трябва да се оцелее.

Този мърльо, лепнат за мене, има претенции. Смята, че е психолог. Знае две-три чужди думички. Твърди, че познавал от пръв поглед кой на какво е способен. И аз зная. Той се напъва да ме напие, за да се размекна, както се предполага, че се размекват жените и да споделя, гушната на рамото му: Аз ги избих. Всички до един. Тези, които предполагаш и тези, за които не си помисляш. Не се напивам. Алкохолен феномен. В кръвта ми има концентрат и без капка да близна. Упойки, наркотици, алкохол – нищо не ми действа. Не се размеквам, защото не съм жена. И аз съм расла по в края на крилото. Валя ме дъжд, горя ме слънце и оцелях след естествения подбор. Оцелях тогава, ще оцелея и сега.

 

Оперират ме по спешност. Апандисит. Излишното трябва да се махне. Кое е излишно в един човек? Слагат упойка след упойка. Писва ми.

Чувстваш ли?

Разбира се, че чувствам, да не съм умряла! На четвъртата упойка казвам, че не чувствам. Гледам как разрязват кожата ми в огромната огледална лампа на тавана. Показва се нещо жълтеникаво. Тлъстина. Боли. Изпускат ми въздуха от корема. Изревавам. Почти не тече кръв. Интересно. Лекарят е потен и вбесен. Аз съм се вторачила в лампата и говоря ли, говоря. Той казва да издържа още малко. Вече щял да зашива. Излишно. Не бързам за никъде. Лежа на масата, вързана с колани, и нямам намерение да си разнасям червата по чистия под. На следващия ден изхвърлям конците - мразя кръпки. Виждат се отдалече. Тече кръв. Пак ме шият. Пак изхвърлям конци, кръв и гной. Лепят ме. Така е по-добре. Зашиха розовата рокля с петнадесетте копчета, не си личи, че е била скъсана.

 

Лепката изчезна за няколко дни. Разнасям чаши и бутилки. Сватба. Много чаши, много бутилки, много месо, салати, много поводи за размишления. Булката обикаля гостите. Първо пие с тях, после ги целува, после им закопчава кърпички. Всеки път го прави добре, защото й дават пари. Пияна е и не й пука. Довечера ще й броят парите и според тях ще получи отношение. Дано е събрала много пари. Дано е събрала пари, колкото да я обичат. Тя явно иска да е обичана. Събува си обувката. Пълнят я с пари. После тръгва с един печен петел. Не се знае какво виждат гостите, но пак й дават пари. Може би показва как би опекла мъжа си и те плащат, за да не го прави. Щипят ме по задника и ми дават пари. Вече са взели инерция. Тази вечер ще се къпя два пъти. Малко е.

Разнасям чаши и бутилки. Няма месо. Абитуриентски бал. Самоуверени бъдещи неудачници, наквасени с алкохол и блянове наивници. Забравят крилото. Не му обръщат внимание и бъркат. Удрят с юмруци по масата. После така удрят по живота. Животът удря по съвсем друг начин. Гордо пляскане по задника. Мъжка работа. Мъжки бакшиши. Скъпи цигари. Обичам скъпи цигари и мога да си ги купувам с две потупвания отзад.

 

И аз съм на бал. Моят абитуриентски бал. Тягостна вечер с изпросен кавалер, който е с мен не заради мен самата. Няма значение. Тръгвам си рано. Отвратителното събитие е запечатано на отвратителна снимка.

Сега съм зряло нищо с диплома. Пием си вечер с приятелки в една кръчма извън поредния малък град. Прибираме се пеша. Пеем си. Много ми е хубаво. Настигат ни трима симпатяги. Дърпат ме. Разбира се, че ще дърпат мен. Грозните и дебелите не се оплакват, не се съпротивляват. Само че аз не съм розовата рокля. Не обичам да ме късат. Не викам. Никога не викам, когато съм в опасност. Тихо ритам и хапя. Нямам нокти и не мога да дера. Удрят ме. Опитват се да ме съборят в канавката. Така не! Вдишвам. Злото в мен набъбва. Вдишвам още веднъж и изсвистявам огнена омраза. Деветоглава ламя. Дебела, пъпчива, смърдяща на страх, настъпена по опашката, но все пак ламя. Появява се силата. Всепомитащата сила на гнева и отчаянието. Справедливост. Няма тяло, няма болка, нито земя и небе. Пред мен има заплаха. Силата удря злото между краката. Когато силата удари, всичко между краката е смляно. Приятелките ми пищят. Злото вие, сгърчено в канавката. Някой друг ме удря уплашено по лицето. Силата се изстрелва от мене и бие. Бие. По-късно разбирам, че съм си държала очите затворени. Идват хора и силата се прибира в някакво много тайно място. Задрямва. С бяла блуза съм. Цялата е в кръв. Вече не нося бели блузи. Кръвта стои грозно на тях. Мразя да ми тече кръв. Вървя и дишам на пресекулки. Не мога да заплача. Хлипам. Оплакват се на баща ми, че съм пребила две невинни момчета. Едното можело да остане без деца...

Така е под крилото. В тъмното стават такива работи. Винаги съм събуждала силата, ако се опитат да ме повалят. Няма да падна по чуждо желание. Бия се. Хората от малки не разбират думите. Виж, от сила разбират. Така е под крилото.

 

Лекето се върна и не се отделя то мен. Сваля ме. Носи цветя, откраднати от градинката пред ресторанта. Изпраща ме вечер до къщи. Мляскаме се по входовете. Предлага да живеем като мъж и жена. Глупак. Моите мъже ги тръшва нещо до хладилника. Аз най-добре си живея сама.

Разбирам, че му е напечено. Ако призная, ще го повишат от копой в копой с медал. Има много такива. Седят по кафенета и ресторанти, харчат безотчетни пари и слухтят. Когато съм близо до такъв, кожата започва да ме сърби. Изглежда имам алергия. Ако не си призная – край на безотчетните пари, край на колите, край на удоволствията. Няколко пъти споменава, че кариерата му висяла на косъм. Толкова е противен, че чак ми е жал за него.

Той и подобните не играят честно на стражари и апаши. Служат си с подлярски методи. Не убиват жертвите, за да се нахранят. Само им рушат живота и им взимат къщичките. Дори паяците не ловуват така некоректно. В стаята ми, зад парното, има два паяка. Приятели сме. Едва свързват двата края, но играят честно. На балконската врата има мрежа. Късам я, за да влизат мухи и комари. Никой не трябва да умира от глад. Някой трябва да умре.

Започвам да мисля като гаден паяк. Седя и чакам в мълчание да узрее желанието. Това е изкуство. Щипаният и потупван задник помръдва. Изпускам първата тънка нишка. Опипвам я с ръце. Прозрачна и доста лепкава. Ще свърши работа. Гледам лекето срещу себе си. Не е спрял да ме разпитва откакто се познаваме.

 

Омъжена ли съм?

Вдовица? Че от какво умря?

От нещастен случай?

 

Не се умира трудно от нещастен случай, глупако. Не казвам това на глас. Пращам гласа си да донесе чаша вода. Започвам с ревливия. Работила съм в театър. Той не ходи на театър. Играя слабо и без хъс. Все едно. Не ми плащат да забавлявам ченгета в свободното си време. Къде на друго място съм работила? Била ли съм близка с шефовете? Не се чукам с шефове. Дали нямаме общи познати? Познавам ли Този и Онзи? Спри да питаш, нещастно, бръмчащо насекомо! Не усещаш ли как се заплиташ в мрежата? Не ти ли лепне по крилцата? Колкото повече се върти, толкова повече заприличва на овод. Какво е овод? Голяма конска муха., която хапе до кръв и която някоя крава размазва с досада с един удар на опашката. От овода остава мръсно червеникаво леке – кръв с изпражнения. Така е. Каквото и да прави човек, едни лекета остават. Не съм гладна. Само да спре да разпитва и всичко ще е наред. Не спира, копелето. Сам си удря спирачките. Смъртта е спирачка. Не е. Този не заслужава нито да живее, нито да умре. Отивам в тоалетната да си измия ръцете и да си сложа червило. На вратата са подпрени двама от редовните ми клиенти. Намигвам като истинска проститутка от Пигал. Тази вечер ми е свободна. Пускам ръка на единия и той тръгва след мен като кварталните кучета след разгонена кучка. Идва на масата и ме кани настоятелно. Лекето съска. И кучето ръмжи. Аз съм чудесна примамка. Водката в чашите започва да ври. Не вдигам капака, не пускам парата. Напротив. Натискам здраво. Мъжкото перчене под налягане. Излизат навън. След тях излизат и други редовни клиенти. Когато не движа нещата сама, те стават груби и непредвидими. Уж само ще се бият. После се мярва нож. Всичко заприличва на американски филм. Мярва се нещо черно. Пазителите на закона носят пистолети. Законът на улицата е друг. В корема и гърба на закона за забиват ножове. Знае ли някой кои закони са справедливи?

Толкова много кръв? Не е моята, но въпреки това е много. Гласът ми поглежда и изпада в паника. Всичките ми гласове вкупом се развикват. Някой пищи. Такова нещо не бих направила никога. Никога! Много просташка работа. Грубо изпълнена жестокост. Като спор за парче нива. Кръв, викове, писъци, псувни, тропот на крака, вой на сирени. Стоя някак сама, отвратена от всичко, и мисля с неспокойствие – т.е. не мисля.

Сега вече непременно ще ме забележат. Трябва да измисля нещо, да избързам, да изпреваря събитията. Трябва да оцелея. Коли. Пристигат много коли. Има линейки, милиция, създава се панически ред. Организираният хаос цари и до ден-днешен на света. Всички сме организирани в хаоса. Прибират свидетелите в колите. Непрекъснато някой ме избутва настрани. Колите потеглят. Имам още време, преди да се сетят и да се върнат да ме приберат. Имам още съвсем малко време...

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух