напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Деветнадесета глава. Цялата


Обикновено оцеляването си е божа работа. Винаги е така. Сега също. Прекалено много свидетели има, за да излезе истината на бял свят. В стремежа си да запазят себе си, хората изкривяват събитията до неузнаваемост. Изтикват ме извън събитията и аз съм доволна. Такива истории се разказват, че започвам да се чудя дали наистина съм била там. Господ по някакъв начин ме остави да оцелея и този път. Остави ме, защото аз съм примамката...

Животът продължава бясно да препуска от двете ми страни и пак съм камък в средата на течението. В гърба безжалостно ме блъска могъщата струя, но аз съм непоклатима. Жива. Непоклатимо устойчива на живот. Примамила съм справедливостта и тя вече не се отделя от дните ми. Намерих си призванието. Това е.

Редовните клиенти редовно пият. Двама ги няма. Единият - прострелян, другият - намушкан с нож, умира по пътя за болницата. На площадката пред ресторанта наистина има кървави лекета. Винаги съм казвала... Не си представях нещата точно така.

Напускам работа. Седя вкъщи и чета вестници. Във всички пише едно и също. Заглавията си приличат, дори се повтарят. Миришат на еднакво печатарско мастило, снимките са еднакви. Струва ми се, че всички, вестници са написани от един и същи човек. Всички редакции отпечатват един материал, защото това е днешният материал. Така е, когато един човек се грижи за всички. Журналистите отчитат, че държавата процъфтява. Икономисти споделят, че икономиката ни е по-стабилна от тази на САЩ. Морал като в Обединеното кралство Великобритания. Разцвет на културата и образованието. Оказва се, че най-добрите писатели в света са нашите. Само дето не им знам имената на всичките и не съм чела нищо то тях. Странно. Всеки втори българин - висшист! Ужас! Нещо лошо се надига от дъното на огорчената ми същност и ме кара да крещя. Лъжа! Лъжа!

Безсилие. Слабосилни, импотентни, вманиачени славолюбци. Спирам да общувам с когото и да било. Започвам да изпитвам особена жажда. Мисля за предишните си животи! Сто процента съм имала нещо общо с канибали в предишно съществуване. Желанието да оглозгам човешки крак е толкова силно, че захапвам касиерката в кварталния супермаркет за ухото. Тя е от тези неща, които не се отбелязват във вестниците.

Първо вися на безкрайна несъществуваща опашка пред щанда за месо. После на още една за хляб и мляко. После висвам на несъществуващата опашка пред касата и чакам да ми дойде редът да ме излъжат. Касиерката прави каквото може. Краде колкото може. От един левче, от друг стотинки. Да върви търговията... Не смятам добре, но подвижната ми половинка е роден математик. Веднага забелязва измамата. Мразя да ме лъжат. Тогава ми се дояжда човешко месо. Първо захапвам ухото и стискам, докато потече кръв. Тя ме настървява и захапвам касиерката за гърлото. Човек е кисел, но соковете му са солено-сладки. Категорично съм преродена канибалка. Жената пищи. Аз не пищя и не пускам. Дебелите й пръсти са накичени със златни пръстени. По два на пръст. Врязани във втасалата плът. Дали носи пръстени и на краката. Нямам време да проверя. Тя се тресе, дере и се опитва да пречи.

Всички пищят. Управителят ме издърпва от вкусното месо. И той носи пръстени. Цялата съм в чужда кръв. Опашката ме наблюдава онемяло. Една продавачка крещи, че ще извика милиция. Аз се облизвам и заявявам, че ще извикам стопанска милиция. Управителят е сиво-резедав. Подава ми левчето и дори се извинява. Изведнъж опашката разбира какво е станало. Някаква бабка се провиква жизнерадостно: И аз бих я ухапала, баби, но де са ми зъбите! Опашката на ламята се размърдва и гъгне. Управителят е само сив. Касиерката изчезва. Оказва се, че е хапала доста хора. Управителят обещава да я смени. Лъже. Не би я сменил за нищо на света. Тя краде добре и редовно. Тълпата зад мен издава звук като при разпяване. М-м-м-м. Нещо като революция, но не точно. Революциите не стават без планиране и обикновено планираните революции завършват с относителен успех. При планирането революционните водачи сменят касиерките от една каса на друга, по в края, но никога не ги уволняват. Тръгвам си, без да зная как трябва да се чувствам. В устата ми сладни и соленее, усещам се сита... А човек трябвало да става гладен от масата. Глупости.

Колко залци преглъщам? Непоносимо количество отровни хапки съм налапала и зная, че рано или късно ще се наложи да преглътна, но гърлото ми е свито. Тъкмо започна да се успокоявам, че това е последната и ето ти нова. Малко е. Има още каменни отхапки в живата пулсираща чиния през мен и всички ми викат "Лапни ме!" Докога? Всъщност... Няма край. Раждаш се, глътваш въздух и следващото преглъщане е храна. Иначе умираш. Още тогава разбираш, че си жалък и безпомощен, че каквото и да ти набутат в живота, все ще трябва да преглъщаш. После растеш и забравяш поуката. Някои се сърдят на съдбата си. Не. Къса ни е паметта. Човек се ражда знаещ. Горчи ми в устата.

"Ухапах касиерката." Близките ми променят ужасеното изражение с разбиращо.

Всичко се оказва илюзия. Хапането не променя нещата. Знаех си, че всяка революция завършва със съмнителен успех... В супермаркета ме гледат с омраза. Касиерката - с ужас. Плащам само на нейната каса. Поне й вкисвам деня. Носи само три златни пръстена. Те красят мазните пръсти като угризения. Едва ли ще спре да краде. Търся си работа като касиерка.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух