напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет глави


Уличната лампа свети точно в моя прозорец. Блестят в очите ми две луни. Абсурдно е да се спи при такова лунно нашествие. Като не спя, мисля. За какво може да мисли един човек с несинхронно мислене? Ами, за липсата на синхрон в живота, например.

Искам. Искам всичко, което може да бъде поискано. Искам спокойствие, щастие, искам да съм здрава, бучките по тялото ми да се оттекат като тиха вода при новолуние, да се стопят в далечината. Хоризонтът е подходящо място да пратиш проблемите си. Искам да не чувам нощем тихичкото пенелно хлипане. Панелните хора плачат в съня си, защото не могат да видят хоризонта. Стените са толкова тънки... Искам да имам пари. Толкова много пари, че да си купя роден град. Само че, недокоснат. Искам къщичка с дворче отпред, да си събирам приятелите. Нямам приятели. Нищо. Ще събирам уличните кучета и котки. Един двор винаги има практично приложение. Искам да съм обичана. Е, казах го. Искам всичко от живота. Само че не го искам като спомен от хоризонта. Искам го сега!

Пуша много. Зная всичко за цигарите. Живея, въпреки че зная всичко за живота. Псувам себе си, бучките, цигарите, живота, но не ми става по-леко. Решавам се на промяна. Щом не мога да се откажа от лошите неща, тогава се отказвам от себе си и ще заприличам на останалите. Няма да се дразня от уличните лампи, няма да хапя касиерките, няма да убивам злото, приело човешки образ, няма да мисля за обетованата Австралия. Няма да съм луда, няма да съм сама, няма да съм тъпа и свободна. Ще стана като всички - търпелива, умна, немислеща, безчувствена, полужива... и ще ходя на почивка... Дай ми сили, Господи! Толкова много искам от себе си.

Пак съм подала документи за работа. Това, с работата, започва да прилича на местене от град на град. Градовете - еднакви и местенето се оказва напълно излишно, но опитвам и опитвам. Опити за бягство, ама на дребно.

Отивам на почивка. Всъщност си почивам, докато отивам и се връщам. Докато стоя на едно място, се изморявам страшно много. Винаги пътувам на автостоп. Обикалям малката земя от единия край до другия с вдигнат палец. Нищо лошо не ми се е случвало по пътя. Така е. Лошото се случва докато стигнеш пътя. После е лесно.

Гледам на шофьорите на ръка. Много ги стряскам. Не е приятно да вземеш непознат човек, а той да разрови най-съкровените ти тайни и да ги разхвърля из кабината като прани дрехи по тревата. Един ме заведе чак в Елена, за да гледам и на жена му. Събрахме махалата. За малко да остана. Ако от това си изкарвах хляба, щях да съм богата. Може би щях да събера пари за един град и за едно детство...

Питат ме отдавна ли имам дарбата да гледам напред и назад в чуждите дни. Откакто съм се родила. Всеки я има, но не се замисля. Знам си кирливия живот от люлката. Нали един се грижи за всички ни. Той не предлага разнообразие. Каквото на мене, това и на останалите. Няма личен живот, няма собствена съдба, няма индивидуално зазоряване и смрачаването е общо. Едни и същи провалени мечти и никакво бъдеще. Излъгах. Има и общо бъдеще, но го обясняват както се обяснява на слепец какво е хоризонт. Всеки е пророк. Дори има трима официално признати, чиито пророчества задължително се изучават и разгадават в училище. Брат ми ги нарича: Двамата брадати шваби и плешивия сифилистик сибирски. Така ги нарича вкъщи. Връщам се от почивка, натоварена с ябълки, шише ракия, сладко от малини и плик курабийки. Кой глупак затри натуралната размяна!? Дали да не започна да гледам на ръка, вместо да ставам учителка в помощно училище? Когато човек има избор, задължително избира по-лошия вариант. Ставам учителка в помощно училище. Оказва се не помощно, а циганско и както обикновено - в друг град. Пътувам. Всеки ден пътувам с влак до другия град, вечер се връщам на стоп. Ставам в четири сутринта и вече съм спокойна, че никой не започва работа преди мен.

Отивам един час по-рано, за да си събера учениците. Те не идват доброволно. Накои изобщо не ги пускат на училище да си губят времето. Децата работят по нивите. Изкарват пари за семействата си. Садят картофи, плевят, окопават, поливат, събират ги през есента и едва през зимата имат време за наука. Пазаря се с гневни и неотстъпчиви бащи и майки, заплашвам, напомням, че образованието е задължително, че е най-доброто, което могат да дадат на децата си... Смеят ми се в лицето. Показват триетажните си къщи с гордост, тупат върху ми персийските си килими. Ясно. Училите пътуват всяка сутрин с влак като животни, за да работят. Смешна съм, а те са прави. Едва успявам да събера десетина деца. Напъвам се да правя часовете интересни, разказвам приказки за музиката, измислям истории за всеки инструмент. Не ме слушат изобщо. Говорят помежду си и се смеят. Запомням едно изречение, което често повтарят зад гърба ми. Превеждат ми го колегите и всички се смеят. Излиза, че имам големи цици и доста мераклии сред учениците. Не се обиждам. Смея се. Не могат да разучат песните от учебника. Не разбират текста. Минаваме на цигански фолклор. Няма грешка! Имат прекрасно чувство за ритъм и пеят чисто. А как танцуват! Текстовете са прекалено "съдържателни", трагична, любовна история се развихря в седем-осем куплета. Припевът е направо фатален. Трябва да учим химна на СССР. Обърнах го на чалга и го научиха. Получавам предупреждение. Не ми пука. Имам и любимец - Сали. Добро дете. Различно разсъждаващо. Ухапал учителката по математика, защото го удряла, докато казвал таблицата за умножение. Дава ми да пояздя техния кон след часовете. Невероятно усещане! Сексът бледнее пред ездата. Започвам да разбирам защо кентаврите са забулени в тайни и им се приписват магически способности. Ездачът е богоравен. Сливането на жива плът с жива плът те прави човекобог. Неземно усещане. Гледам ги как яздят на Тодоров ден. Те летят. Все едно виждам крилати, говорещи коне.

Сали спира да идва на училище. Ходя няколко пъти до тях. Живеят в огромна неизмазана къща. Крият го, не ме пускат да вляза. Майка му е категорична. Момчето няма какво да научи в училище. Баща му ще му покаже каквото е необходимо. Вече бил голям. Край.

Прибирам се вкъщи и изпращам телеграма. Повече няма да ходя в другия град. Явно най-важните неща не се учат в училище. Момичетата се омъжват на тринадесет-четиринадесет години, за девствена булка се плаща добре, ако не роди до една година могат да я върнат и да си искат парите. Честно. Чисто. Никой не си къса нервите в цивилизовани разводи и имуществени дела.

Харесвам циганите. Те са като картофите. Уж ги скриваш дълбоко в земята, а те поникват умножени и зрели. Здрава работа. Няма лицемерие, няма интриги. Не те одобряват - събират се пред вратата ти вкупом си казват каквото им е на ум, викат, кълнат, пустосват, вадят и ножове... Всичко възможно правят, за да не си лягат със злото в сърцата, да не го внесат в домовете си, да не се крие под възглавниците им.

Плюят в лицата си и после сядат заедно на чашка. Сякаш нищо не е станало. След ядене пеят. Ние вечеряме и сядаме да гледаме телевизия, за да си имаме проблеми за сутринта. Тъпо. Тъпо.

 

Искаш ли да избягаме в Банско?

Искам.

Злото крещи в лицето ми, пени се и слюни. От устата му хвърчат слюнки и като паднат върху кожата ми - изгарят я. Злото плюе дори когато говори спокойно.

Разкажи с колко мъже си го правила преди мене?

Разказвай с подробности!

Как беше с този?

Само това!? Лъжеш, кучко. Лъжеш.

Разказвай още!

Аз съм омъжена жена със стотици гадни признания за стотици измислени актове. Вестник с обяви. Вечерни новини. Четеш си вестника и разбираш, че ти е станала пишката. Тогава започва правене на любов като по книга. Ударна любов, ударена любов, пребита и смачкана на топка любов. Започва да ми харесва. Започвам да приемам ставащото за нормална любов. Трябва да ме бие, за да изпитам сексуално влечение.

Разказвай за първия път! Още! Още!

За този първи път винаги трябва да е различно. Първият път е с рота войници, после с полк, армия, с няколко армии. Смея ли да кажа, че не е имало първи път? Не. Започва да ми става приятно да сътворявам словесни дефлорации, словесен секс, оргазми, аборти...

Айде, идвай!

След това безсловесно имам правото отново да легна пред огнището. На земята. Мара Пепеляшка. Мразя тази приказка, а принцът не идва да премери пантофката. Майната му. Нека се гърчи пред хладилника и измерва напрежението в мрежата.

 

Дали не би ме купил някой циганин? Такива истории мога да разказвам! А и няма да му искам пари. Няма да ме купи. На съм добра стока. Даскалица. Нищо с диплома. Празно място, натъпкано със спомени и объркани представи. Знам една сочна псувня на цигански. Прекалено образна, за да бъде споделяна с чужди хора. Споделям си я сама.

От време на време се чудя какво мога да направя с този живот. И други се чудят. Човек трябва да има някакво предназначение, някаква стойност, не е възможно да съществува единствено заради статистиката или заради петилетки и планове. Идиотско е да си жив, за да се построи комунизмът... Поне да беше Вавилонската кула, та да си спомня някой... Жив си, за да участваш в лабораторните опити на държавата. А казват, че хората създавали държавите. Изглежда не е вярно. Изглежда много неща не са верни. Не държавата служи на хората, хората служат на държавата. Глезят я, ухажват я, хранят я, чешат я по голото теме и благодарят, когато тя ги ритне отзад. Човекът в държавата е като запетайка в изречение. Може и без нея. Много рядко смисълът се променя от липсата на запетайка, а и не всички са граматици... държавниците не са граматици.

Ако можех да спра някой камион и да пресека тези скоби, дето са оградили здраво живота ми, ако можех да махна кавичките, сковали същността ми... Ако.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух