напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и една глави


Вече прибират от кафенетата всички, които нямат печат в паспорта, че работят. В моя паспорт е пълно с печати. Работа нямам, но на печати съм го докарала. Не ми пречи уличната лампа - някой я счупи. Поне година няма да сложат нова. Радко разговарям с близките. Отдалечили сме се на милиони километри. Далечни и познати се изпожениха. Виждам ги нанесени по страниците на статистическите отчети. Лежат в редици и чакат да им дойде времето за изтриване. Гледам децата пред панелния блок. Съвсем панелни деца и игрите им постни като обедите им. Дебели деца. Затлъстяват от тъпкане с филии и попари. Слушам за какво си приказват. Няма за какво да си приказват, защото гледат една и съща телевизия. Няма да мога да избия всичкото зло дори в тази малка земя. Заставам пред огледалото в банята и забелязвам, че се променям. Заприличвам на изсъхнало листо на повърхността на лайняно блато. Трябва ураган, за да ме тласне в някаква посока, но урагани в този климатичен пояс не се зараждат. Изобщо няма урагани. Започвам да си мисля, че метеорологията е виновна за всичко. И географското положение. Живеем в умерен климатичен пояс.

Един ден ще завали дъжд и тогава неизбежно ще се напоя с влага и ще потъна на дъното на блатото, при другите отчаяни листа. Там, долу, ние ще се свием едно до друго и ще гнием на спокойствие. Ще излъчваме нездрав аромат и това май е всичко.

Ще снеса едно яйце и няма да го излюпя. Ще го държа в хладилник и ще му говоря за главния корен, за същността на същностите, за справедливост, за примамките, на които се хваща злото... После ще го заровя в здравата земя. След векове ще го намерят хора. Ако успеят да го събудят за живот ще останат потресени. От здравото и запазено яйце ще се излюпи развалено пиле с огромни зъби. То ще бъде генетично увредено. Ще знае същността на същностите, но ще е абсолютно нежизнеспособно. Това ще е моето яйце. Няма да мисли синхронно, няма да се адаптира към никаква среда, няма да може да диша в обществото и ще трябва да го приберат обратно в черупката му. Ще съм снесла себе си.

Истината е, че съм уплашена от последния случай. Парализирана съм като муха в паешка мрежа. Започнеш ли да мислиш, че си божествено безпогрешен - загубен си. Заравям се в лайняното блато до шия, скривам се в миризливия живот, за да оцелея. Древните тирани са били толкова заслепени от собствената си непогрешимост, че докато ги убивали с камъни, смятали, че е от обич и преклонение. Аз не вярвам в човешката обич. Не вярвам в нищо. Знам, че докато мириша като останалите, ще оцелявам.

Пия. Пия като змей горянин и не се напивам. Не се губя, не спя в канавките, не повръщам, свиря в оркестър. Народен оркестър. Изпълнявам народна музика. Изписана е прилежно, вкарана е в законите на хармонията, има си аранжименти, има си и автори. Обичам истинската народна музика, тази ме дразни. Изглежда и с другите е така, защото и те пият. Като се напият, говорят, че всичко си има предел. Аз не говоря. Зная, че като се изтърпи пределното търпение, има още за търпение. Натикани в тенджера под налягане парчета месо. Ври, кипи и прекипява, без да му излезе парата. После загаря на дъното. Живея сред тих, постоянен шум. Хващам се в напълно откачени действия. Чукам от вътрешната страна на вратата преди да изляза, например. Чувам как коридорите казват: "Да. Излез." Излизам. Пусти, тъмни коридори, нарязани от стотици затворени врати с табелки. Държа се толкова възпитано, че чак заприличва на олигофрения. Не съм аз. Говоря тихо и бавно! Сигурен признак, че съм основно повредена. Ранена съм на някакво много важно място. Душата ми не иска да общува с мен. Бог си знае работата. Всеки трябва да изтърпи търпението докрай. То е като да вървиш през пустинята и да знаеш, че Обетованата земя е на един хвърлей място, но да не можеш да прехвърлиш хвърлея. Снимат оркестъра по телевизията. После гледам филма и не се забелязвам. Едно прозрачно, смръщено недоволство е сграбчило крушовидното чело и му изтръгва душата със същата злоба и садизъм, с който организираният хаос изтръгва моята. Злото е заразно. Категорична съм. Всичко ми е фалшиво - гримът, носията, цървулите, плетените чорапи, всичко. Освен отчаянието. ОТ-Чая-Ние. Вечно болен човек, пиещ чай от сутрин до вечер. От чая е. Само отчаяните пият чай. Мразя чая. Пия хапчета. Тонове хапчета с бира и лавандулов спирт. Изпарявам давилови капки. Ходя с един озлобен повече от мене. Страхотна двойка сме. Излизаме само нощем и обръщаме боклукчийските кофи. Денем се тъпчем с хапчета и мълчим. Не му зная името. Всички го наричат Пикасо. Рисува само с червени бои и на мястото на лицата на човечетата си поставя задници. Рисува страхотни червени задници. Лежал е в затвора. Не го питам нищо. Приятно ми е с него. Напускам оркестъра и оставам само на хапчета. После Пикасо си срязва вените. Когато го намерихме, беше изрисувал стените с кръв. Неговата кръв. Нямаше нито едно човече. Само задници.

Никой не обърна внимание. Не ме извикаха в милицията. Все едно, че нищо не се е случило. То пък и какво се случи...

Никога няма да успея да стигна до Австралия. Никога няма да успея да избягам където и да било. Ходя с наведена глава и гледам в краката на хората. Носят гръцки обувки. Излизат им мазоли и кокалчета, но не си купуват цървули. Купувам си цървули. И бяла риза от домашен бял плат си купувам. Сплитам косата си на плитки и говоря а ла Балан. Не е възможно да съм от свиневъдна държава, а да се държа като графиня. Излиза, че е възможно. Такова снобеене от страна на овчари и свинари пада, че защо и хората да не си поснобеят малко. Всичко е от чая.

Спирам да се тъпча с хапчета. Не е лесно. Виждам близките си ясно, а усещам, че сме се отдалечили на светлинни години разстояние. Не се усмихвам, не мога и да поплача...

Ходя на кино, ходя на театър, слушам тъжна музика и нито една сълза не се показва от очите ми. Дали не съм ослепяла? Или ме е натиснало синхронното мислене? Има ли значение какво става с мене? Дреме ми на черупката. Представям си напечен летен следобед. Дори въздухът не се движи. Плочките по тротоарите дремят, дърветата дремят, кучета, котки, плъхове, хора... Такава дрямка е налегнала земята, че ти идва да започнеш да крещиш.

Има една книга - "Сърцето е самотен ловец". Време е за лов...

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух