напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и две глави и нито глава по-малко


Брат ми се жени. Не зная дали да се радвам или да плача. Отчаяните се събират по двойки и сега още двама ще пият чай заедно. Каквото и да стане между тях, все е от чая. Общата ни стая остава сама, мога да си взема котка. Веднага си взимам една улична принцеса. Прекрасна и искрена. Единственото, което не умее, е да говори. Прелестно неумение. Който не говори, няма да каже нещо, за което да съжалява, преди да заспи. Тя мърка. И аз мъркам. Покривам се с козина. Топло ми е. Време само за мъркане. На котката й е разрешено всичко, което на мен ми е отказано. Може да ражда котенца, обичана е, пазена, защитена от злото, галена и никога не я лъжа. Никога. Щом кажа, че ще има шунка, значи има шунка. Свободна е.

Започвам да нося пазарски чанти, вися по опашки, има за кого да се грижа и пия кока-кола. Когато бях малка, казваха, че колата съдържа опиати. И от нея американските войници падали под масата.

В училище, щом стигнехме до западните композитори, уроците ставаха прекалено лесни. Изведнъж се оказваше, че модерната музика е упадъчна и не й се обръщаше внимание. После учителите тайничко си слушаха Хиндемит, Малер и други несоциалисти, пиеха кока-кола и шушукаха по коридорите. Това шушукане ще ни изяде главите и ще ни свали под масата. Тихо говорещите хора или са безнадеждно болни, или са отчаяно страхливи.

 

Седим си кротко на купон, слушаме си Джими Хендрикс, пием кока-кола, а аз съм с краката върху масата. Говорим за американски начин на живот. Говорим за това има ли живот на други планети и той като нашия ли е. Пушим цигари и пийваме от ликьора за гости. Още на другия ден ми намаляват поведението. Някой прошушнал, че съм пропагандирала американския начин на живот, че съм се обявила за сексуалната революция и че искам да избягам в Австралия. Пет години живях с намалено поведение. Не ходех никъде със съучениците си, защото не можех да си отговоря на въпроса: Раждаш ли се предател или има определена възраст за оформяне на предатели?

 

Сега не се питам за такива дреболии. Пасивна съм, но натрупаната пасивност предизвиква желание за движение. Нещо в гърлото ми помръдва. Оглеждам се внимателно за злото. То се крие от мен, а може и да не го забелязвам вече. Отчитам сериозни увреждания в същността си. Не се потя, не мириша, не се страхувам, не ставам прозрачна. Дори отслабвам. Божичко, дано не съм станала като всички! Ами ако съм започнала да мисля синхронно!? Чета речник на чуждите думи. Сега всички използват чужди думи, но с тях не се крият посредствеността и синхронното мислене.

Брат ми изглежда щастлив. Той не използва чужди думи. Всъщност той изобщо не използва думи, когато трябва да отговори на нечий въпрос. Много крещи. Изглежда, колкото си по-щастлив, толкова по-силно крещиш. Не знам.

Имам приятелка. Пак случайно попаднах на нея. За първи път от пет години насам мога да търпя чуждо присъствие и не ми се гади след някой откровен женски разговор. Тя е омъжена жена. От другия тип. Мъжът я троши от бой, а тя му слага рога с такива размери, че не може да се размине с хората по тротоарите. Не би го напуснала за нищо на света. Тя обича злато и скъпи вносни дрехи. Обича и кожите на умрели животни. Носи ги като собствена кожа. Той е пълен кретен, но с безотчетни пари и хиляди други хубави черти. Работи в Онези служби и пътува непрекъснато в командировки. Той също използва само няколко думи, но не от отчаяние, а просто защото не знае други.

Имам и още една приятелка. От провинцията е. Дошла е да учи, но целта е къде-къде по-висша. Трябва да се омъжи в столицата. Да бъде преглътната от столикото чудовище и да си купи лисици за врата. Иска да живее в панелно гето, защото е живяла в къща с двор. Иска да е бита, но не в провинцията. Стара, девствена мома. Пази честта на бъдещия си притежател. Наивна провинциалистка. Все едно, че гледам себе си. Ходи разделена на две части. Долната тича след всеки по-здрав мъж, а горната се мъкне тъжно по концерти и представления, облепена с надписи "Девствена! Моля, не пипайте!" Трите сме заедно почти всяка вечер. Имаме едно любимо барче, където изпиваме бутилка водка с малко доматен сок и не шушукаме. Не ми се връзват, когато започна да обяснявам, че ще дойде ден, в който едната ще бъде невъзвратимо строшена и ще я намерят в коридора на собственото й благополучие, а другата - неумело изнасилена от някой захапал пияница. Не обръщат внимание на пророчествата ми. Аз нямам право да разкривам срещите си със злото. Само докато мълча съм защитена...

Една вечер сме само две. Третата е в болница на поправка. Сега мога и на пророк Иеремия да се правя и да кажа: Така става, като не ми вярвате, но не го казвам. Ходим в болницата. Ще й направят нови предни зъби. Със старите е платила злото и мъртвите кожи. Скъпи неща. Поръчва си и най-скъпите протези - на винт. Сега пък ще плати мъжът, с вината и парите си. Равновесието в живота не се пилее. Ще има най-хубавите предни зъби, но си има и сътресение на мозъка. Не й е добре. От сътресенията има полза, човек започва да мисли различно. Приятелката ми иска да убие, но не иска да изгуби парите. Все нещо може да се направи. Нали за това са приятелите.

Прибираме я у тях. Зъбите са наистина прекрасни, но и нейните не бяха лоши. Мъжът се държи веселяшки и проявява чувство за хумор. Обещава й изкуствено око, което да мига и да казва "мама". И аз се държа весело. Питам го колко получава като обезщетение вдовицата на геройски загинал копой. Гледа ме лошо. Не го гледам приветливо. Посрещането приключва смачкано, но поне му изпихме уискито. Сега ще й забрани да се среща с нас. Не само й забрани, но й насини окото, след като му докладвали, че пак седим заедно в нашето барче. Е, кой бил, бил.

Имат луксозно жилище, в луксозен квартал, луксозна вана и куп луксозни дреболийки. Ваната е италианска, порцеланова. Простаците се къпят във вани. И слушат оперна музика. Пият шампанско и стоят накиснати в ароматни соли с часове. Мислят, че по този начин ще си заличат овчите миризми. Извисената простотия е толкова самоуверена, че и през ум не й минава за неизбежния край. Не зная защо, но злото мисли, че е вечно...

Приятелката ми се тревожи, че е изгубила ключовете от луксозната си къща. Те са у мен. Имам всичко, което е необходимо. Имам времето, разчетено до секунда, имам навиците на злото, имам живота му. Имам опит. Просто трябва да вляза точно в петък, точно селдобед и точно в четири часа, за да хвърля луксозен касетофон в луксозната вана. Елементарно.

Отключвам тихо. Злото е надуло касетофона така, че колоните могат да гръмнат всеки момент. Пее Пласидо Доминго. Жалко. Не мога да изслушам арията до край. Отварям вратата на банята и само хвърлям гласа във водата. Става прекалено бързо. Дори страхът не успява да се появи в очите на злото. Вода и пяна. Скъпа смърт, скъп покойник, скъпа вдовица... Евтини стечения на обстоятелствата.

Вече изобщо не се боя, сърцето ми е спокойно и ведро. Пулс - като на американски космонавт. Гледам с интерес тялото във водата. Нищо особено. Тяло като всяко друго, само мирише на приятно. Чиста работа. Уязвимо, нормално развито и окосмено мъжко тяло, с признаци на затлъстяване. Половите органи изглеждат дразнещо нелепи. Колебая се. Дали да не махна от там тези безпомощно поклащащи се израстъци, че да му е по-леко по пътя към вечността? Господи! Какви глупости ми минават през главата. Как биха могли да облекат скъпия покойник, ако държи в ръцете отрязаните си топки? Ами ако ги натикам в гадната му уста? Не. Това вече съм го чела някъде. Не ми звучи прилично. Срамно е да целуваш мъртвец с натъпкани в устата гениталии. Срамно ли е? Толкова хора ще се пръснат от радост да видят тази уста затворена. О, я стига! Отказвам се от съблазнителното предложение и излизам от банята. Аз не съм злото! Само си върша работата. Мия старателно пода. Обула съм неговите обувки, но знае ли човек... Любимите ми кожени ръкавици пък влязоха в работа. Презастраховам се и избърсвам вратите и дръжките. На дръжката на банята оставям много пяна. Да се стича. Все някога ще ме хванат. Един ден някой ще се сети къде работя. Хората не обичат саморазправата със злото. То е жизнена необходимост. То е юздата, която е надяната на муцуните на тези, които са под крилото. С него ги дърпат, когато искат да излетят. Хората под крилото трябва да се страхуват да излязат на въздух. Трябва да са убедени, че докато са под рехавото крило, са сравнително добре. Навън е лошо. Аз пък съм навън.

Този също гледа опулено. Чак не му се вярва, че това се е случило точно с него.

Вече няма тръпка и удовлетворение. Обикновена работа, която се налага да върша до пенсия. Поне до пенсия...

Довиждане, скъпи, и не излизай от ваната, да не настинеш. Когато го намерят, той няма да се бои от дъжда. Заключвам луксозната врата. По стълбището не срещам никого. А и да бях срещнала, това е без значение. В тези блокове хората не се познават. Нямам мокри петна по себе си. По шлифера ми има пръски, но те ще са отдавна изсъхнали, когато настъпи суматохата. Чувствам се измамена. Много е просто, не се налага дори да мислиш дълго време. Единственото условие е да си бърз. Съвсем навреме съм за срещата в барчето. Пием си водката и си споделяме. Колко е спокоен човек, когато не знае какво го очаква вкъщи. Мисля, че хората спят само защото не знаят какво ги очаква. Не мога да кажа на приятелката си: У вас във ваната има един умрял от електрически удар.

Разчитам на здравите й нерви и насъбралата се омраза. Разчитам на любовта й към златото. Сега всичко е нейно. Ще си намери и ключовете. Това ще заличи усещането за загуба. Все пак е приятелка... Вдовица.

Провинциалистката гледа мрачно-похотливо. Май ще й се разминат лисиците и панелното щастие. Писнало й е да ходи като горда девственица. Разбирам я. Подмятам, че познавам доста горди курви и то много добре омъжени. С друго не мога да й помогна. Не я привлича предложението ми. Не дава вид, че го е чула, но ясно ни казва, че иска да остане сама. Оглеждам се и виждам причината, седнала на съседна маса. Може да свърши работа. Жената е самотен ловец. Като паяците. Дали пък богинята Атина не е превърнала Арахна в паяк от ревност? И богините са жени... Само една жена може да плете нишка от любов и омраза търпеливо и в гробно мълчание. Мрежа от любов и омраза, семейно огнище, оплетено в паяжини, живот в паяжина, дребни и по-едри недоразумения, изсушени, мумифицирани думи, приживявания, недоволства, съхранени в паяжината. Пир на самотен ловец.

Стършели разкъсват паяжините, някои паяци умират от глад. Дано Арахна си улови нещо по-сочно...

На погребението на скъпия покойник отказвам да отида. Не обичам закъснели прояви на съчувствие, а и не му съчувствам особено. На вдовицата черното й стои добре. Разхубавява се. Има такъв паяк - Черна вдовица. Скоро няма да й бъда нужна. И тя иска да остава сама по разни барчета, а това е сигурен признак. Гледам двете си приятелки и ми е мъчно. Добре се чувствах с тях, но те бързат да се оплетат в нишката на нова любов. По-късно ще дойде омразата. Ще я забележат късно и всичко ще се влачи по старому. Пак ще съм сама.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух