напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и четири глави


Ние сме момичета от елитни гимназии. Ще учим в елитни висши училища - университети, академии. Ние сме бъдещето на нацията. Ние говорим помежду си на Вие. Четем световна класика и се държим на световно ниво. Има и други момичета. Те не учат в елитни гимназии. Изселват ги, живеят в елитни трудово-възпитателни лагери, те са световно отречени, псуват помежду си. Всички пазят децата си от тях. Те изчезват от време на време. Прехвърлят ги от папка на папка, от досие в досие. Живот в досиета и стаи за разписване. Момичета от занаята. Всички са против занаята. Всички предпочитат скрития грях, той не бил грях. Аз познавам тези момичета. Харесвам ги. Когато са в града, имат нужда от близки и аз съм наблизо. Обичам да ги слушам, да седя с тях и да пуша наблизо. Научавам много за занаята. Човек трябва да владее много занаяти, да си сменя често работата, иначе се вкоренява. Вкоренените умират толкова лесно, когато ги изтръгнат от мястото им. С нищо не трябва да свиква живият, за да е здрав. Решително харесвам тези момичета. Мекото Ленче - задникът й е като захарен памук. Тя е слабост на всички офицери в града. Моята тайна приятелка. Защото съм добро дете и комсомолски секретар и още положителни неща и най-важното, от мене се очаква нещо изключително. Нямам право да подронвам авторитета на елитното училище. Зная, но докато никой друг не знае какво правя, продължавам да съм доброто дете. Излизам тайно с тези момичета, в тъмното сме заедно. Има много начини за изкарване на пари в тъмнината. Никой не ме упреква, защото никой не ме вижда. В тъмното един останал без парите си. Оплакал се в милицията. Ми-Ли-Ци-Я. Мило място, където мили хора ти мият лицето за назидание на мърльовците. Набързо измиха момичетата, а мене прибраха в досие. Комсомолът извръща отвратен лице от току-що измитото ми лице. Вече не съм в редиците, извън крилото съм, няма да пиша комсомолски обещания... Поне ме оставят да завърша елитното училище, но на колене. Нискостоящите са с нисък успех. Болно ми е. Сриват малкото ми самочувствени хълмчета със земята. Който е извън редицата, е черна дупка. Как да се съпротивлявам, когато съм на колене? Трудно. Приемам, че съм тъпа и заживявам тъпо. Но зная всичко за занаята. Мога да си изкарвам хляба и без диплома. Не го правя.

 

Поне до тази вечер не го правя. Тази вечер се убеждавам, че занаятът е вечен и непроменим. Златен.

Не обрах този глупак с халката на носа, въпреки, че той не би и помислил да се оплаче. Момичетата ме учеха да не взимам повече, отколкото ми е нужно. Може и да не са станали съпруги. Те не държаха да бъдат съпруги. Те не крадяха пари. Крадяха от тях забранени мигове. Импотясали съпрузи си крадяха самочувствие, доказваха се между краката на тъмните улични момичета и доволни се прибираха вкъщи и проповядваха морал. Лъжа. Домашни лъжи, пълни с консервирани лъжи мазета, лъжи на работното място и сред хората. На тавана на всяка къща има захвърлени в сандъци между ненужните неща малки очукани детски истини. Никой не се качва на тавана. Никой.

Стигам до ъгъла, от който мога да си взема такси. Шофьорът ме гледа с разбиране. Шофьорите знаят кой се прибира в тъмното. Като съседи са - всичко знаят. "У дома" е тъмно. Близките спят. Съседката от партера ме чака зад пердето и си е сложила и резервните очички, за да не изтърве нещо. Мразя съседката, от къщата й мирише на умрели лисици, но няма да я лиша от очакваното развлечение. Седя дълго в таксито. Нека и панелите на партера се почувстват щастливи. Гледам на шофьора на ръка. Виждам, че ще умре от насилствена смърт. Не мога да му го кажа. Нямам право. И Бог не ни предупреждава за нищо. Предупредените хора много бързо се заразяват със страх. Давам голям бакшиш. Мога да си го позволя. Прибирам се тихо в тъмното и махам на съседката. Пак съм никъде. Усещам чуждо присъствие. Брат ми спи на неговото легло в нашата тъмна стая. Разбирам го. От чая е. Не правя филии с олио и червен пипер. Не паля лампа. Ние с котката се оправяме чудесно в тъмнината. Аз не виждам, мразя сумрака, но тя няма проблеми. Намира ме. Колко му е нужно на един човек! Неговото легло и една котка, която да го намира и обича. Лягаме двете на една възглавница и замръкваме. Утре ще ядем шунка и това ни дава сили да заспим за още една нощ. Мисля за брат си. Животинчето сякаш усеща, удря ми една лапа по тъпата глава и ме захапва за косата.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух