напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и пет глави с по едно око


Брат ми не се развежда. Ще си имат детенце. Това е прекрасно. Децата са радостта на отчаяните. Аз нямам деца. Котката ми има котенца. Раздавам ги. Не мога да ги удавя, както ме съветва съседката от партера. Тя може да дави котета, да дебне нощем през прозореца и да мирише на умрели лисици. Всеки може различни неща. Господ знае кому какви умения да даде. Зная си, че все някъде има справедливост.

Пак съм с моите две приятелки, но ловуваме отделно. Има такъв филм. "Три жени". Много хубав филм. За първи път от много време се разплаках в края на филма. Седим трите, пием си норматива и мълчим. Питат какво правя, о личи, че имат нещо да ми казват. Казват, че изглеждам секси. От занаята е. Знам какво ще ми кажат. Права съм. Едната ще се жени. Някой е успял да утеши неутешимата вдовица. Другата вече не е девствена. Крайно време беше. Ще се прибира в провинцията. Мислят, че са ме развълнували. Не са. Скучно ми е. Ужасно скучни повторения на житейски ситуации. Напълно съм убедена, че няма случайност. Живият движи тялото си по тесни, засукани и обрасли в тръни пътечки, блъска го в зидове, стига до задънени улици, връща се обратно, обикаля в кръг, излиза за малко по широкия път, стряска се, че е сам на пътя и се шмугва бързо в непознат сокак. Само това е. Само душата и котките знаят истината за пътя.

За един живот имаш толкова пъти право на избор, че предпочиташ друг да избира вместо тебе.

Ставам. Повече няма да се срещам с двете си приятелки. Когато нещо в живота ми приключи, то се изличава от съзнанието и спира да съществува. Не се сърдя. Просто така съм устроена. Котката не седи до празна паница. Изпиваш млякото и чупиш чашата. Пожелавам им щастие. И на двете. И много деца. Какво друго мога да пожелая. Благодарят и се усмихват щастливо. Знам какво ще стане после. Във всички приказки го пише. Ще има две сватби. Едната доброволна, другата не толкова. Ще надойдат роднините от провинцията и къде с добро, къде със съблазнителни предложения, ще омъжат озлочестената. Озлочестителят пък ще си направи точна сметка и ще прецени, че си струва да живее с нея срещу туршии, консерви и по едно прасе за Коледа. Виното, ракията, парите и другите благини са си отделно. Ще си плеснат ръцете и ще сключат сделката, т.е. брака.

Тръгвам си, без да ги погледна повече. Ще отида на сватбите и с това приказката ще свърши. Когато бях малка, си бях измислила начин за изкачване на деветте етажа. В поредния панелен блок, в поредния еднакъв град. Повтарях си, че щом съм тръгнала, няма начин да не стигна, защото щом нещо е започнало, то няма начин да не свърши. После си измислих начин да се справям с неуравновесеното време. То или много бързаше, или се точеше като варен макарон. Тогава реших, че щом мине вторник, седмицата е свършила. И така ставаше. Измислих начин за заспиване, начин за гледане, принудена бях да си измислям начини за справяне с всяка неочакваност, която ме дебнеше по пътя.

Прибирам се вкъщи. Котката не е нахранена. Непрекъснато ме питат откъде имам толкова пари. Непрекъснато повтарям, че работя нощна смяна в една фурна. Непрекъснато повтарям, че котката не трябва да стои гладна. Интересно нещо са хората. Само те могат да се натъпчат до пръсване, без да помислят, че има и други гладни. Категорично се отказвам да разбирам хората. Вече не разбирам близките си. Така ще си живеем - в неразбиране и неодобрение.

Гълъбите се ухажват. Ежат се и издават гърлени вопли. Призиви. Значи е пролет. Пролетта е прекрасно време за начало на каквото и да било. Един близък ми намира работа в археологически разкопки. Приемам, без да се замислям. Интересно е. Ровиш и пресяваш миналото. Хващам се, че почвам да съчинявам истории за местата и хората, които са живели по тях. Разхождам се из разрушените домове и питам камъните за всичко, което не ми е ясно. Миналото е по-изненадващо от бъдещето. Опивам се от допира с прескочили времето развалини и предмети и сякаш идвам на себе си. Ами, той и преди животът е бил прекрасно място. Започвам да гледам на хората като на разкопки. Искам да изчистя праха на времето от тях и да видя как всъщност изглеждат, какво крият, кой ги е направил?

На археологически разкопки се срещат само особени хора. Има един възрастен съботянин. Идва с жена си. Тя работи в събота. Има и една плачеща жена, която работи на три места, за да издържа дъщеря си. Дъщерята не работи нито в събота, нито в останалите дни. Има и един сириец. Мек и плъзгав като пясъка в пустинята. Покани ме на пиле и някакво особено питие. Пихме чай, от който ми се разхлопа сърцето. Не работи за пари. Богат е, но не може да се прибере вкъщи. Ще го убият. Има кръвна вражда с друг род. Казва, че сме спокойни хора. Не го разубеждавам, хрупам си препърженото пиле и ми е спокойно. Има и ученици. Има и един млад мъж. Мълчалив, синеок и затворен в себе си. Истинска находка. Мълчаливите са или много умни, или са отчайващо тъпи. Най-добре е да не проговарят, за да не разочароват. Не е тъп. Той е с рядко срещано име и пее добре. Гласът е нисък, плътен, топъл и предразполагащ. Изпълва ме с вълнения и... спомени.

 

Влюбена съм за първи път. Поразена съм. Изпитвам неща, за които само съм чела в книгите. Аз съм романтичната главна героиня на живота. Всички любовни романи са писани само за мене. В книгите не пише, че първата любов се среща, докато падаш от сливово дърво. А трябва да се предупреждават хората.

Есенни бригади. Сливови дървета и ученици, които се шляят между тях. Както обикновено съм съвестна. Щом сливите трябва да се берат от дървото, значи ще се кача на дървото. Качването е лесно. Седя на един клон и гледам земята под себе си. Същото усещане като на шведската стена. Виждам как падам на земята и се разпльоквам в локва от кръв и вътрешности. Не мога да сляза. Няма го и учителят по физическо, да ме свали долу. Не ми остава друго, освен да падна на задника си. Падам. Няма кръв, но боли ужасно. Гласът ми се свива на топка в гърлото, а сълзите тръгват на екскурзия.

Срам ме е да се разрева на глас. Мразя да ми се подиграват. Всички училища от града берат сливи! През септември сливите са много по-важни от образованието. Винаги се измъквам от есенните бригади в помощ на селското стопанство. Селското стопанство не ми помага в училище. Клозетите на селските къщи са на двора, а в двора е пълно със зли кучета. Кучетата са зли, защото никой не ги храни. Нас ни хранят в столови, но и ние сме зли... Зная толкова номера за измъкване от есенни бригади. Седя на земята и скърцам от болка и яд. Някой ми подава ръка. Задавям се от синия поглед, надвесен над мене, и се размазвам от усмивката. Категорично няма да отида при селския доктор, за да ме освободи от бригадата. Влюбена съм в сините очи на непознатия. Любов от първо падане. Сърцето ми се съветва с някой от трите ми гласа и не обелвам и дума за благодарност. Събирам сливи и мечтая да падам по три пъти на ден, стига синеок човек по вечерно време да ми подаде ръка. Той е много мълчалив. Тичам като ненормална към столовата, за да попадна в смяната на неговото училище и да седна до Него. Вечер се щурам по селския площад и го срещам случайно. Хубавите неща свършват, преди да са започнали. И есенните бригади свършват. Идват рейсове и родители да приберат освирепелите от глад дечица. Моята първа любов ми подарява катерича опашка на раздяла. Сам бил убил животното, с прашка. Не се замислям. Баща ми шляпва шамар, видял как съм целунала някакъв хулиган. Прибирам опашката в найлонов плик и го скривам при другите си съкровища. Три месеца се колебая дали сама да потърся синеокия или да изпратя парламентьори. Изпращам една приятелка. Връща се със снимка. Стандартна черно-бяла снимка, която се изпълва с небесносиньо, щом я погледна. Влюбена съм безнадеждно. Ставам толкова разсеяна, че отивам на урок по чело без челото. Пиша бележка. Излях половин шише "Пачули" върху хартията. Майка започна да си крие парфюмите, но аз отидох на среща. Той е с приятел, аз също предвидливо не съм сама. Така е прието. Така се прави. Първата ми любов мълчи като бръмбар. Човек не може да мълчи до сватбата. Мълчаливата разходка приключва набързо. Много съм стресната. Не зная какво да мисля. Не зная какво съм очаквала, но каквото и да е било, не стана. Седя и с часове галя катеричата опашка. Тя се е вмирисала ужасно. Нищо не е като в книгите. Нищо. Майка ми изхвърля плика с опашката.

После го срещам в градската градина. Не е сам. Винаги е с голяма компания. Свири ми и аз се обръщам като Констанца по коридорите. Сигурно е много смешно, защото приятелите му се смеят с глас. Приличам на дресирано животно, което започва да изпълнява номера си при сигнал. Влюбена съм като мартенска котка. Жалка съм. Вече съм напълно убедена, че сините очи са най-лъжливото нещо на света, независимо какво пише по книгите.

Чувството ми за справедливост седи вътре в мен на топло и разглежда картинки. На всички съм изобразена аз като пълна глупачка. Мразя сини очи.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух