напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и шест глави


Докато е жив, човек мре да повтаря направените грешки. И все му е малко. Ето и сега е така. Зная всичко за сините очи и го забравям. Съмнявам се в собствения си опит. Просто не искам да повярвам, че всички синеочковци са гадни лицемери. Дядо, например, имаше най-небесните очи на земята. Той можеше да бъде само добър. Опитвам се отново да повярвам в доброто. Толкова наши постъпки са лишени от смисъл, че една повече или по-малко просто не вреди на общия хаос.

Трябва да освободиш мисълта, без да докоснеш или да довлечеш друга. Не трябва да ти треперят ръцете. Сега чета Библията, за да имам какво да говоря с мълчаливеца на разкопките. Слънцето напича гърба ми, мърка ми се от удоволствие, но темата е за ада и чистилището. Ето, това прави обществото с човека. Вместо да мъркам и да си пия бирата, аз съм принудена да анализирам делата Господни. Ако не го правя, губи се интересът към мене и оставам сама. Точно сега не искам да съм сама. Играя по свирката на обществото. Ако трябва да бъдем честни, Бог Авраамов и Давидов и дума не обелва за ад и чистилище. Явно са плод на човешкото самопознание. Животните умират спокойни. Те нямат угризения на съвестта и никога не са пожелавали секцията, холната гарнитура и спалнята на ближния. Животните ги убиват. Хората от обществото убиват тези, които са на свобода. Мразя хората. Бедна му е на Господ фантазията. Обществото е сътворило супер ад и неповторимо чистилище. Мразя да съм сама в ада. Изобщо мразя да съм сама. Ще рискувам...

Синеокият пее псалми. Протестант е. Аз пък съм даоистка. Вероизповеданието няма нищо общо със секса. Обожавам секса. Мога да правя това от сутрин до сутрин и няма омръзване. Ако се прави и с любов! Тогава нещата излизат извън Вселената. Всеки път се превръща в неповторимост. Щастлива съм. Обичана съм! Изживявам наяве тайните мечти, които обикновено крия под завивките. Нима лошото свърши?! Забравям, че много хубаво не е на хубаво. Забравям всички пословици и поговорки. Пренасям се при щастието си в малка къщичка, в двора целогодишно храстите цъфтят в розово и е пълно с незабравки. Ходя си поръсена със сини трепети и ми е негаво.

Вечер сме с приятели и близки. Играем канаста. Носят ме на ръце и започва да го докарва на сладникав любовен роман. Градя си планове за едно много определено бъдеще. Изграждам си и други слабости. Почти се променям. Струва ми се занимателно гладенето на мъжки ризи и панталони. Ласкаво мия чинии и чаши. С нежност бърша праха. Подправям готвенето с любов и фантазии. Пиша загрижени бележки и съставям менюта. Ставам си почти симпатична. Споменавам за брак. Първо пред себе си. Опитвам думата на вкус, на опън, на натиск, удар, нагорещяване, изстудяване - физическа проверка. Думата издържа. Получава се.

Чувствам се длъжна да споделя живота си минута по минута с него. Споделям само видимото. На повърхността ми излизат парчета чинии, битови отломки, чирепи страдания, нощи с анимационни герои, други болки и прах от щастливи събития. Не говоря за същността на същностите, не споменавам справедливостта. Докато мълча, щастието ми ще оцелява. Сега не е време за размисли. Времето е само за размножаване!

Ненавиждам установените правила и ред. Не представям бъдещата си опора в живота вкъщи. Развеждам я като мечка по панаира сред по-далечните близки. Одобряват го. Къде ще ходят! Той е съвършен и не е глупак. Подхвърлят ми думата сватба в краката, за да се спъна, но аз много внимавам, ако вървя. Толкова съм залисана, че и омъжените жени ми правят приятно впечатление. Аз съм най-богатата на света! Имам дори и това, което не съм пожелавала. Толкова имане ме прави мнителна. Излизат ми очи и отзад. Страх ме е от кражба. Хем зная, че трябва да съм бдителна, хем нося синеокото си украшение и се перча с него. Жена съм - суетна и глупава. Не усещам опасност. Пак приличам на вода, но този път дори радостта не ме набраздява. Безметежно безветрие. От корема ми непрекъснато изтича забравената топлина, томилница на тупащи мускули. Вътрешните ми усещания имат навика да се завират на неизвестни за мен места и да се появяват в определено от тях време.

Има определена дата, за да може всеки да каже онова "ДА", което те прави половин човек. Другата ти половинка може да е съгласна, а може и не. Моята друга половинка е съгласна с датата и е съгласна да го каже на глас. Е, повече няма какво да искам от живота си. Стана си действително любовен роман от епохата на Просвещението. Викторианска любов с Дикенсов край. Дикенс до съвършенство е разработил щастливите завършеци с тежки последствия. Ходим при всякакви близки и броя времето. Едно време, две времена, три времена, вечеря с роднини, четири времена, вечер със средноблизки, пет времена, шестовремие, седем осми, вечер с приятели, девет времена - вечер със съпругата на близък, който взел, че ненадейно заминал. Пропуснато неспоменаване. Планирано заминаване? Не се замислям. Още едно време и съкровището ще е мое. Завинаги. Каква безсмислена дума. Как нещо може да е завинаги, щом самите ние сме за малко? Няма значение. Вече почти съм в десятката. Дори и рокля имам. Не е бяла. Хубава е. Пия вермут. Напивам се от две глътки. Не се замислям. Доспива ми се. Задрямвам. Аз! Която пия вермут вместо лимонада! Не ми действат и приспивателни, освен ако не са в огромни количества. Някой не е посмял да сложи огромно количество приспивателно във вермута, защото се събуждам точно навреме. Гледам вцепенено и не мога да раздвижа очите си. Те са се вперили в червения мокет на пода. Върху него ритмично се движат две тела. Чувам затруднено дишане и се сещам за един виц. Очите ми стават червени. Истината така ме блъсва по главата, че извиквам от болка. На червения мокет настъпва паника и суетене. Някой си търси панталона. В джоба на този панталон трябва да са прибрани и двете сини очи, защото тялото не ме поглежда. Няма с какво. Чудя се дали умирам. Не. Жива съм. Сгоден мъж се чука с омъжена жена на червен мокет пред очите на заспалата годеница, която всъщност не е заспала. Майка му стара! И съм още жива?! Толкова съм жива, че ставам от канапето и пресичам червения мокет. Децата на омъжената жена спят в съседната стая. Те са две - едно малко и едно още по-малко. Чудя се дали да не настъпя и двете хлебарки на мокета, но се сещам, че има и бебе и не трябва да вдигам шум. Гласът ми е поел дълбоко въздух и се готви да каже нещо. Забранявам му да си отваря устата. Забранявам на всичките си гласове да си подават носовете навън. Стигам до входната врата. Ходенето става трудно, едва влача червата си и всякакви коренища по пътя. Натискам дръжката. Заключено. Никой не иска да ме пусне да изляза. Искат да ми обясняват. Искат да гледат как умирам. Гледат ми сеира. Гледайте! Вижте внимателно как правя четвърти опит да отворя заключената врата. Пети опит няма да има! Ще събера трите си гласа и ще викам, докато вратата сама се изтръгне от пантите си. Говорят ми два чужди гласа. Онзи пак е прибрал сините си очи в джоба. Искат да ми кажат нещо важно. Искам да отключа. Познават ме. И двамата ме познават. Вратата е отключена. Слизам пеша по някакво безкрайно стълбище. Корените ми бързат да изпълзят на свобода. Да вдишат. Стъпалата се изглаждат под тежестта на недоумението ми. Огорчението е парапет, за който се държа здраво. Ударена съм. Много лошо съм ударена в себе си. Сама се ударих. Никой не може да удари така зверски, както собствената съдба. Мъртва съм от болка. Някой от гласовете ми се опитва да ме успокоява. Излишно! Не мога да съм спокойна, когато съм мъртва. Съзнанието ми заспива дълбоко, за да не гледа. Нещо затопля изстиналото ми тяло и разбирам, че се разсъмва. Заплаквам. Госполи, как плача! Вия! Мили Боже, защо вия така? Какво е станало? Къде съм? Коя съм? Кой е умрял, че всичко е траурно сумрачно?

Трябва бързо да се прибера на тъмно, за да не видя синьо небе. Не мога да гледам нищо синьо. Не понасям сини петна пред очите си! Вампирясвам. Нямам представа къде съм, а не ми трябват и представи. Никакви представи повече!

Един шофьор спира автобуса си пред мен. Блъсвам се в него. Това е първият автобус за деня. Трябва да го хвана. Шофьорите ме обичат. Този ме прибира вкъщи. Добре, че помня къде е това място. Жалко, че съседката от партера спи на разсъмване. Изтърва сензацията! Градски автобус спира пред панелен блок в края на столичен квартал и от него слиза съзнателно умъртвена жена с раздрано лице и разкъсани дрехи. Влизам тихо в стаята си. Не си спомням благодарих ли на шофьора, но едва ли е очаквал благодарности. Сядам на моето легло. Не мога и да седя. Задушавам се. Такова реване ме е налегнало, че не ми идва на ум да дишам. Рева, без да дишам. Колко ли ще издържа? Брат ми се събужда. Явно съм стряскаща гледка, защото веднага вика близките. Задават ми някои въпроси. Не мога да отговоря. И трите ми гласа са онемели. Влизам в банята. Искам да напсувам огледалото, но не помня нито дума от мръсните запаси за краен случай. Муча пред огледалото. Брат ми носи две цигари и пушим. Плача, хълцам и не чувам, че се развежда. Когато проумявам какво ми е казал, той вече не е банята. Бастунът на баба тропа по пода. Обед е. Всички са се измили нанякъде. Не ме интересуват нито време, нито място. Имам нужда да плача и само това правя. Сълзите ме умарят, имам мускулна треска на очите. Очите ми са избледнели до жълто-зелено. Толкова съм прозрачна, че и сама не се виждам. Просто ме няма. Колко пъти умирали страхливците? Умирам по-дълго от възможното. Как се казва това, което преживявам сега? В главата ми няма помен от гласен и съгласен звук, мозъкът не образува срички. Всички винтчета и болтчета са развити и се разпадам на клетки и капки. Ако се сетя как се казва това, което изпитвам, загубена съм! ЛЪЖА. Това, което ми се случи, се нарича лъжа. Истинска лъжа. Поне веднъж да ми се случи нещо истинско. Но защо на мене? Ами на кого? Започвам да се поправям. Първо спирам кранчето на сълзите. Започвам да мисля. Представите ми се прибират една по една и се подреждат по лавиците за представи. Защо ревах толкова дълго? Много просто. Задържала съм течности и съм преляла. Добре. Мислите ми изглеждат познати. Хубаво е, че съм научена сама да се поправям. Мога да си затегна бурмите, да си завия бушоните, мога да прикова разхлабените дъски с пирони. Мога да се прикова към кръста и да го влача по улиците. Мога да се видя в огледалото и да му тегля една майна.

Вече не ходя само от леглото до банята. Стигам и до прозореца. Тополите се правят на памукови храсти. Изривам се, значи е пролет. Господи! Кога мина цяла година от живота ми? Виждам зараждането на ураган от тополов цвят. Необичайно явление за нашия климатичен пояс. Щом има ураган, неизбежно ще завали. Дъждът оправя всичко. Той е добро решение. Освен това не плача аз...

Близките казват, че ходя на работа. Щом го казват, значи е така. Казват, че работя в университетска библиотека. Сигурно е така. Не споря. Казват ми и какво да правя. Цяла година ЛЪЖАТА и СТРАХЪТ ме търсят по телефона, за да ми обяснят истината. Защо пък да не чуя истината? С какво би ми навредила една истина повече? Толкова истини са ми казани. От казани истини глава не боли. Всичко казано би трябвало да е истина. Отивам да чуя още една. Наказвам и трите си гласа да стоят вкъщи. Взимам само слуха. Очите забравям до нощната лампа. Когато човек отива на среща с истината, е длъжен да не носи оръжие. Срещата преминава наистина приятно. Оказва се, че истината е съвсем проста. Всичко, което съм видяла, всъщност не е ставало. Била съм пияна. За последното и истината не си вярва, но тя вече е без значение. Предлагат ми истинска, честна сделка: Всичко да се забрави и да вървим напред. И ние вървим, вървим, вървим нататък. И няма край, и няма край на шир и длъж. Ура! Ура!

Пия шест бири аванта. Гузните черпят. Казвам им, че бих им го завряла еди-къде си, но ще ги оставя сами да си вършат работата и си тръгвам. Нека се поизпотят.

Познатите ме смятат за грубиянка, защото псувам. Вярно е, че използвам неизмити думички, но съм с добро сърце. Не бих оставила едно бебе сираче. Никога.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух