напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Двадесет и седем скалпирани глави


Вярно е, че работя в университетска библиотека. Пътувам с рейс. Същото е, като да пътуваш с влак. Само че, прозорците не се отварят и всички са в коридора. Задължително някой ми диша във врата. Сутрешният дъх е противен. В тази държава никой ли не си мие устата? В стомасите кипят снощни яхнии, компоти ферментират, а алкохолът е нежно допълнение към сутрешните аромати. Не свалям ръкавиците от ръцете си от години. Все ще се намери някой да повърне до задната врата. Връща се доброто ми старо несинхронно мислене и в главата ми се настанява познат уют. Друго си е. Настъпват ме в рейса и аз прилежно се извинявам. Това е! Аз съм напълно здрава! Пред мен са блеснали житата. В цъфналата ръж Джени си пийва уиски със синеок мъж. Ако някой някого целуне в цъфналата ръж, може гръм да го удари, а може и нещо друго. Искам да е нещо различно. Нещо като двойно уиски с много лед.

Нещо като Агата Кристи. Искам всички действащи лица да се съберат на едно място и да питат кой е убиецът. Мъжкото и женското зло и без друго продължават да се събират. Вече не се упражняват на червен мокет. Сега се клатят върху разклатените основи на малка къщичка с прецъфтели розови храсти. Обстановката ми е до болка позната. Наблюдавам и наистина си причинявам болка. Толкова мили спомени... Няма място за лигавене. И време няма. Играта трябва да е бърза. Шахматни ходове. Рокада. Сменям кон за кокошка, пилешка трътка за оглозгано кокалче, цар за пешка. Сменям половината си заплата за две бутилки малцово уиски. Моят синеок спомен го обожава. И си го е заслужил. Следва ход с коня. Отивам на гости при женското зло. Когато съм убедена, че е съвсем само. Жената е поизтрита и позахабена, като червения мокет в хола си. Казвам, че отдавна не съм идвала. Не лъжа. Казвам, че всичко е забравено завинаги. Лъжа. Казвам, че нося малцово уиски и виждам как светват очите й. Искам да полеем примирението. Тя предлага да го направим друг път, когато мъжът й е там. Лъже. Приемам. Казвам, че ще дойда друг път. Лъжа. Друг път няма да има. Сексът върху червен мокет не я е подмладил особено, но иначе се държи младежки. Шегички. Слизам с асансьора. Наистина имало асансьор. Толкова полезни неща пропуска обиденият човек. Оставям бутилката и не забравям да напомня със загрижен тон: Знаеш ли колко много нашият общ приятел обича малцово уиски? О, тя знае!... Конски ходове. Уж направо, а всъщност в съвсем друга посока.

Хуквам направо към къщичката. Сега ми изглежда като къщичка на Баба Яга. Чакам Гретел да донесе зрелите си чувства и бутилка за Хензел. Преди да съм се настанила удобно в отсрещния вход и тя вече е тук. Къде ли е зарязала децата? Едното все още е по-малко от другото. После ще мисля за децата. Сега се наслаждавам на Гретел, която тича запъхтяна в цъфналата ръж. Следва отпиване на старо шотландско уиски по рецепта на лейди Макбет. За разлика от някои дилетанти, зная колко приспивателно трябва да се сложи в алкохола, за да има нужния ефект. За ваше здраве, приятели! Изчаквам времето за чакане и влизам в къщичката. Ако не са умрели, значи спят. Спят. Нещо липсва на тези отпуснати тела... Разбира се! Няма нищо червено. Нямам и много време за губене.

Изваждам чисто нов скалпел, стерилен като последната ми любов и внимателно разрязвам гърлото от край до край. Мисля, че не го боли така, както го болеше мен. Сините очи се отварят с усилие. Ръцете се насочват към дупката, устата се отваря и затваря. Сигурно иска да каже колко съжалява за всичко, но и неговият глас е напуснал местопрестъплението. Нищо, драги, нищо. Да забравим обидите!

Опитва се да се надигне и пада бездарно на земята. Сега съм аз. Изрязвам сините очи със скалпела и ги изваждам от орбитите им с малко помощ и добра дума. Приятелско събиране. Ние, тримата, сме достатъчно близки, за да си показваме органите един на друг. Трябва да си помагаме. Вече има достатъчно червено. Килимът е прогизнал от кръв. Интересно. Не ми се гади както в нощта, в която те се чукаха на земята пред мене. Човек свиква с гадостите. Животът също е гаден, но никой не повръща живот. Обществото вони на гнила плът, а всеки се натиска да е в него. Парадокси на съществуванието. Топлият псалмов глас е избягал през зейналата дупка. Чувам слабо хъркане. Всички хъркат - тенори, баси, баритони, живи, мъртви - хъркат. Справедливост има за всички. Слагам двете синьо-червени очи в чашата с уиски. Приличат на мръсни бучки лед. Поглеждам към жената. Спи дълбоко. Очите й шават под клепачите. Въздържам се. Измивам чашата й, сипвам чисто уиски от втората бутилка и изтривам отпечатъците. Моите изтривам, слагам нейни. Изтривам скалпела и също го слагам в отпуснатата й ръка. Свалям от себе си нейния окървавен шлифер и го натиквам в килерчето. Това е. Ще й дадат няколко години и ще я пуснат да си гледа децата. Имам съвсем малко работа на тръгване. Разтрополявам се в двора. Оставям много следи по влажната пръст. Обула съм два номера по малки обувки. Деца играят в чужд двор и виждат нещо много странно. Измъквам се през храстите. На оградата има две разместени дъски и като се промушиш през тях, излизаш на другата улица. Обаждам се от уличен автомат и с лигавия си глас обяснявам на близките на убития, че нещо много страшно става в къщичката. Затварям, без да довърша и се моля близките да не си помислят, че това е шега. Влизам във входа на отсрещната кооперация и очаквам. Очакванията се чакат дълго. Докато отпия от моята бутилка, пред къщата спира такси. Надявам се да е близък човек с такси. Чува се страхотен писък. Не пищя аз. После се чуват много писъци и други шумове. Пия си кротко и не ми пречи, че е шумно. Поздравявам се за точно изчисленото време. Аз съм точното време. Идват коли на бърза помощ и милицията.

Яхвам проскубаната си метла и политам към къщи. И днес похапна Баба Яга прекрасно, крехкичко месо... На някои им текат лигите при вида на чаша уиски с две бучки лед. На други очите им остават направо в чашата.

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух