напред назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]



Стоглаво чудовище


Бях на съдебния процес на онази жена, която извадила очите на любовника си от ревност. Какви работи стават в днешно време! Викаше, че е невинна. Фактите говореха спокойно друго и повярваха на фактите. Дадоха й осем години затвор. Поради особената жестокост на деянието, затворът е със строг режим. Ре-Жим. Лесен за разрязване. Топим, усвоим, смилаем, променим, приспособим, търпим. Лесно се прави от калта човек, но по-лесно е да се направи от човека кал, защото е търпим и се поддава на режими. С хората е лесно.

 

Дядо ми прави кукленска къща. Седя в краката му, преча и вдишвам прекрасния мирис на дърво и дядо. Колко му трябва на човек, за да се почувства дете. Мога да влизам в къщичката. Моята къща. Слагам столчета и масички, подреждам легла за куклите си. В моя дом куклите могат да правят каквото си искат. Няма ограничения. Свободни са куклите! Могат да чупят чинийките и чашките. Да си губят лъжичките. Не се карам. Ще си ядат от тенджерата. В края на краищата пръст и кал може да се яде и от земята. Куклите ми са сити и свободни. Обичани са. Повече никому не е нужно. Защо не съм кукла? Искам да си стоя вкъщи и да гледам през миниатюрното прозорче. Колкото е по-малък прозорецът, толкова повече неща се виждат през него. През вратата не могат да влизат големи и свръхголеми. Обаче дядо го няма и никой не знае как се правят кукленски къщи.

 

И като нищо не ми е останало, заприличвам на рак-пустинник. Намъквам се в чужди черупки, сменям ги, ако наблизо няма никой. Някои стягат, други са прекалено широки. Всяко нещо е неудобно, щом е нужно. Така е когато на човек му няма детството, дядото, дори светът му се движи в обратна посока.

Седя на леглото и гладя котката по гърба. Разболяла се лисичката със седем малки лисичета... Хората носят мъртви лисици по вратовете си. Болни хора носят мъртви животни. Разказвам на котката за болните лисици.

Един приятел, гей, се заля с бензин и се запали в дома си. Позната се хвърли от покрива на панелния си дом. Размаза се на тротоара. Не носеше лисици. Имаше две деца. Друг приятел си отряза пръстите на лявата ръка с машина за хляб. Беше цигулар, но баща му убивал комунисти. Една омъжена жена се обеси в банята след изчезването на мъжа й. Вестниците не пишат нищо за стотиците малки смърти, за жертвите на войната с ежедневието. Какво толкова е станало? Нищо толкова...

Разболяла се лисичката. Голяма работа. Поколения болни лисици. Дори няма да ги изчакат сами да умрат. Ще им вземат кожите и ще ги носят на вратовете си. Телата нямат време да остареят от разочарование. Злото дебне наоколо. Трябва ли да чакам злото да ме блъсне в гърба, за да го забележа?

Господи, трябва да оцелея. Имам толкова работа за вършене.

Все някога ще ме хванат. Все някога ще допусна грешката на повторението. Сигурно ще ме убият, но всички умираме убити. А дотогава трябва да работя. Много трябва да работя. Защото животът е прекрасно място! Само за мене! Само за мене!... Не само за мене...

Животът е прекрасно място за живи лисици...

 


напред горе назад Обратно към: [Наръчник по саморъчни убийства][Мария Станкова][СЛОВОТО]

 

© Мария Станкова. Всички права запазени!


© 1999-2022, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух