напред назад Обратно към: [Милка Стоянова][СЛОВОТО]



Молдова - с обич, за теб


Мой приятел, един от компанията, на която разказвах за Молдова, сподели нещо, което съществено определя впечатлението, оставящо едно пътуване. „Два пъти съм ходил в Киев и от там в Кишинев – каза той – беше отдавна и споменът ми за Киев е поизбледнял, но споменът ми за Кишинев е незабравим. Все още им се възхищавам: Сърдечни хора!”

Преди да посетя държавата, когато се питах какво зная за нейните жители, в представата си виждах молдованките – струваше ми се много поетично това название – как събират грозде. Докато си приготвях багажа, непрекъснато се въртеше в главата ми „Там смуглянка-молдованка собирает виноград”. Разбира се, събирането на грозде извика чувството ми за село. Очаквах да видя селото, но селото откъм романтичната му страна. Щом така се пееше в песента – там, в Молдова – трябваше да е така. В тази малка страна.

Но пристигнахме и видяхме страната в нейната пролет – изпълнена с цветя и със сочни треви, с китни храсти и дървета – многоцветна като българската. И вълнуваща. Пролетта ни се представи с всичко, което я правеше истинска – топлото слънце, песента на птиците, ситно избуялите жита, зелените хълмове – далечни и близки, накъдрени от двете страни на пътя.

Песента за девойката и войника беше събудила в мен асоциации за нещо романтично, но истината е, че преди да я посетя информацията ми за страната не беше много положителна, затова не си представях, че ще я усетя по особено красив начин – всеки път се сещам, че точно тогава, когато разбрахме, че ще пътуваме за Молдова, по нашата телевизия показваха сблъсъци между молдовската полиция и демонстранти, излезли да протестират по улиците на Кишинев след победата на комунистическата партия на парламентарните избори в страната. Но не си представях и друго: че в Съюза, в който тя беше една от републиките (тогава за блясъка на Москва се носеха легенди) е съществувала земя, толкова пренебрегната от управниците си. А докато пресичахме полетата и хълмовете й, осъзнах какъв дар на природата са нашите високи български планини, нашето красиво море... Може би друго, но също и това е имал предвид, навярно, бесарабският поет Димитър Боримечков, говорейки за страната ни. В едно негово интервю бях прочела: „...и продължавам да бленувам и да пиша възторжени думи за моята България, която за мен е не само обич и радост, а и приказен свят...”. По-късно открих, че тя е „приказен свят” не само за него.

След дългото пътуване, най-сетне с Роза Боянова слязохме от автобуса – бяхме пристигнали в квартал на Тараклия – градът, където се намираше Тараклийския държавен университет „Григорий Цамблак”. Поканата за гостуването ни беше свързана с Деня на българската писменост и култура и идваше от ректора на този университет, професор Николай Червенков, а също и от г-н Васил Стоянов, директор на българския лицей „Васил Левски” в Кишинев – лицея щяхме да посетим след два дни. Сега нашият приятел, доцент д-р Красимир Кунчев, преподавател в университета, ни чакаше на спирката, за да ни отведе в апартамента си – с очарователна усмивка, която светеше между брадата му и думите, пълни с ведрина и хумор.

Пристигнахме там – в огромното поле, застроено с жилищни блокове, които досущ приличаха на нашите квартални, но между тях се изправяха и други – неизмазани, с черни дупки на местата, където трябваше да се намират прозорците – слепи. За миг ни обзе болезнено чувство и неволно се учудихме: „Нали беше една от бившите републики?” Заговорихме за България. По павираната улица две магарета подтичваха в лек тръс, впрегнати заедно в каруца – мъжът и жената в нея седяха един до друг, вперили погледите си напред, сякаш се возиха в марцедес. Загледахме се след тях: бяхме виждали в български села два коня впрегнати заедно, които теглят каруца, но за първи път виждахме две магарета. Хората, слезли от автобуса, поеха в различни посоки, а ние се качихме в колата, изпратена за нас от ректора на университета – уморени и в същото време радостни, възбудени от срещата с приятели. Още същия ден беше срещата със студентите.

Посрещнаха ни с „Добре дошли” – надпис над входната врата, който ни накара да се почувстваме очаквани, макар да знаехме от доцент Кунчев, че този надпис стои над входа на всяко училище. Това беше приятно посрещане, чудесен поздрав, но не единствено към гостите, които идваха и си отиваха, а повече към събирачите на знания, които идвайки, искаха да останат в учебното заведение.

Бяха развълнувани – момичета и момчета, изпълнили с глъчка аулата – най-голямата в сградата. Когато застанахме пред тях, ние също се вълнувахме, но само в началото. Роза Боянова каза: „Носим ви поздрави от Бургас, от красивото море, от младите хора там и от писателите в Бургас...”. А щом аз добавих: „Радвам се, че имаме възможност да бъдем заедно в навечерието на светлия Ден на светите братя Кирил и Методий. Ние празнуваме 24 май...”, една преподавателка от предните редове в залата ме прекъсна високо: „И тук го празнуваме тържествено!” Друг някой добави, че Денят на буквите е празник на всички българи. Тези реплики изведнъж ни накараха да престанем да се чувстваме като чужденци – всичко притесняващо ни, изчезна. Заговорихме като близки. Нашият поетичен рецитал, народните песни, с които ни поздравиха прекрасните бесарабски момичета – изпяти и изречени непринудено – изпълниха залата с живия български дух. Моят въпрос преди срещата „кой ще превежда на молдовски?” сега изглеждаше смешен – нямахме нужда от преводач, защото, както казва Петър Бурлак-Вълканов в стихотворението „Моите бесарабски българи”, „те не забравиха до днеска / ни песни стари, ни обреди... / о, не забравиха до днеска / те своя български език.”

След края на рецитала доцент д-р Красимир Кунчев и Роза Боянова (съавтори на две книги, изследващи психологията на творческия процес при децата) въвлякоха студентите в литературна игра. Провокирани от въпросите им, младежите се надпреварваха да съчиняват гатанки, в които светеше поезията на приказната луна, поезията на тяхното въображение.

Пред студентите на Тараклийския университет, пред учениците в българското училище в Кишинев, пред поетите, дошли да чуят нашата поезия и да се запознаят с нас, пред художници и преподаватели – там, в Молдова, си позволихме да говорим дълго. Говорихме с езика на красотата, която всеки човек носи в себе си, говорихме щастливи, че ние, българите, можехме да общуваме помежду си по този начин. Знаехме, че без поезията, без слуха, който трябва да имаме за нея, няма да се съхрани нито красотата на езика, нито красотата на думите – те, думите, биха обслужвали единствено уличната реч или чалгата... Дойдохме в навечерието на празника на българската писменост и култура, оставихме книги в библиотеката на университета и в столична библиотека „Христо Ботев”, дойдохме от България и бяхме горди, че носим със себе си българското слово – словото на прародителите на днешните бесарабски българи и новото слово на една нова България.

Молдова. Единственото сигурно нещо, което знаех за нея преди да я посетя, беше: столица – Кишинев. Ние, подражавайки на руснаците, изговаряме името на столицата подобно на тях. Може би, изучавайки руския език като задължителен, с годините самите молдовани са започнали да изговарят името й така, защото и сега (все още) в магазини, в училища, в кафенета – където и да попаднеш, ще чуеш руска реч – молдовани, говорещи на езика на Съюза. Но говорещите молдовски /а той е чист румънски, макар че би могло да се каже и за румънския, той е чист молдовски, ако се опрем на твърдението, че молдовският народ се е появил преди румънския/, та, говорещите молдовски изговарят вече името на столицата на своя език: Кишинеу. Ако знаят езика. Руски, украински, гагаузки, български – езици, на които говорят малцинствата тук се толерират – на всяка националност е дадено право да има свое собствено училище, на всеки молдовски гражданин е разрешено да говори на майчиния си език и да го изучава като отделен предмет в училище – демократична страна, да, не зная има ли по-демократична от нея в света. В Молдова съществуват цели български села и слушайки българска реч в такова село, е възможно, щом се появи молдовец, да ти хрумне, че чужденецът тук е той. В кабинета си, след срещата със студентите, професор Николай Червенков ни разказа как общуват помежду си отделните малцинства. Гагаузи и българи доскоро са се възприемали като хора от един и същи етнос, гагаузите сами са се наричали тюрско говорящи българи и според много теории за произхода им, те са българи, запазили православната си вяра, но взели тюрския език, когато България е била под османско владение. Сега Турция, някак изведнъж, започнала да се показва грижовна към гагаузите (с построяването на едно училище, например, или с построяването на една болница), а това е започнало да променя и представата на някои от гагаузите за самите тях, така че отношенията им с българите леко започнали да се променят. Професорът изрази надежда, че демокрацията в страната ще се запази. И все пак. Решили да бъдат самостоятелна държава, молдованите са осъзнали поговорката: Чувствай се у дома си, но не забравяй стопанина. „Вече – каза професорът – молдовски гражданин не може да заема висок административен пост, ако не знае молдовски.” Не съм осведомена как стои въпросът с културните аташета (казвам го с усмивка), но в една механа в Кишинев, където ни беше поканил, на трите различни сервитьорки, културното аташе на България, г-н Теодор Теодоров заговори на три различни езика – български, молдовски, руски...

Да, руски, вече споменах – навсякъде руски. И въпреки че от това, което бях прочела в някаква статия преди да тръгна, знаех, че по-голямата част от народа защитаваше молдовската си самобитност, а друга част от него беше настроена прорумънски, в ”День победы” те, всички жители на Тараклия, бяха на площада – празникът се честваше с тържествен парад пред паметника на жертвите от войната, където в този ден беше запален вечният огън. Вляво от него група ветерани бяха насядали на столове, подредени в три редици, на гърдите им висяха медали; бяха много възрастни хора, но с изправени гърбове, седяха с достойнство, а после някои излязоха пред трибуната да говорят – разбира се, на руски... Измъкнахме се от обръча на тълпата и тръгнахме към едно заведение; три усмихнати момичета, облечени красиво, ни догониха – помолиха да си направят снимки с нас. Опитвам се да си спомня по какви улици вървяхме, но си спомням само, че се изкачвахме, а после слизахме по надолнището, спомням си една красива къща с много цветя на балкона и сергии, наредени една до друга на тротоара, от които Лидия (преподавателка в университета, която ни беше поканила на гости за вечеря) купи пасти, оказа се, че са много вкусни. Спомням си и ресторантската градина, където под една върба застлаха маса за нас и където едно мило семейство, приятели на Лидия, ни почерпиха. Мъжът бил строителен предприемач, а жената работела в инспектората. Там с Роза, като изчакахме реда си след няколко весели деца, които се закачаха помежду си, измихме ръцете си с вода от пластмасово шише, обърнато с отвора надолу и поставено над мивката вместо чешма. После тръгнахме полека към спирката на автобуса за нашия квартал, където всяка сутрин кукуригането на съседски петел огласяше стаята ни и подхранваше чувството, че сме някъде на село...

В понеделник отидохме в Кишинеу. (Както споменах, Кишинев е българския вариант на името на столицата, руския обаче, е Кишиньов; чувала съм да я наричат още Кишиньоу, но правилният, молдовски начин на изговаряне, според доцент д-р Кунчев, е Кишинеу, затова занапред и аз ще я наричам така.) Та, когато в понеделник отидохме в Кишинеу, очаквах да открия следи от демонстрациите, които показаха по нашата телевизия – може би настроени бунтарски хора, милиционери, които да бродят из града неспокойно или някакви плакати, но нищо подобно – видях един много зелен град с красиви сгради, с китни паркове и широки улици, по които вървяха хубави, но скромно облечени жени и мъже – шумни около сергиите на пазара, любезни в магазините, гостоприемни в къщите си и ако поговориш с тях и споменеш България, те всички се възторгваха – като очарователната Олга, в чиято къща преспахме. Тя, покрай вкусната вечеря, с усмивка ни разказа за Бургас повече, отколкото знаехме ние самите.

А на сутринта надзърнахме в миналото на собствената си страна от една градска градинка в столицата. Пофесор Николай Червенков беше дошъл, за да ни разкаже – с признателност към Русия и със съжаление за някои последвали промени около зачитане на мястото. Първоначално идеята на управниците на Кишинеу е била това място, откъдето се е дало ход на най-значителното събитие в историята на България, да се превърне в център на малък комплекс, съхранил легендата за един исторически факт: тук е бил прочетен манифестът, с който император Александър II на 12 април 1877 година е обявил война на Турция и оттук са тръгнали освободителните руски вйски. През 1966 година в градинката е бил построен паметник на българското опълчение, после срещу паметника е бил издигнат хотел, който е носел името „Шипка”. Времето обаче, беше проявило своя меркантилен характер. Пред входа на сградата днес, вместо надпис „Музей на българското опълчение”, стоеше надпис „Молитвен дом”. Някой беше изпреварил българите в закупуването на сградата. Чий беше този молитвен дом? Не разбрахме – нищо не издаваше неговата принадлежност, но личеше, че са употребени много пари, за да стане сградата красива. Вляво от паметника се намираше параклисът, построен през 1894 година, превърнал се по-късно в музей на българското опълчение и в 1993 година отново възстановен като параклис. Половината от съдържанието в музея беше все още там, в параклиса, но другата половина никой не знаеше в чии ръце е отишла.

Докато пътувахме до Кишинеу и обратно, изпитвах благодарност към сезона на пробуждането. Минавахме покрай разцъфтели акации и кестени, покрай дворове с шибой, покрай полета от жълта репица и пътят ни, подминавайки някое полусолено езеро, се виеше и тъй както се виеше, често-често ни изненадваше – внезапно разпятие. Може би трябваше да спрем и да се помолим или да благодарим на Бог – най-малко за това, че ни е позволил да ходим по тази земя – но не го направихме. Продължихме в пролетта. Разпятитята нямаха връзка с нея – бяха каменни или ламаринени – и все пак: те извикваха възторга ни, показваха своята закрила. Ако не беше красивия сезон, вероятно щях да видя селата, през които минахме, с други очи, продполагам с очите на скептиците или с очите на онези, които бързаха да я оплачат, като твърдяха непрекъснато: бедна, бедна страна. Трябва да излъжа ако започна да отричам /та ректорската заплата, както разбрах, беше 200 лв.!/, трябваше да излъжа, ако кажех, че не съм видяла мрачината, идваща от едноетажните селски къщи – стените не бяха боядисани, а оставени с цвета на цимента. Сиви къщи със сиви етернитови покриви – може би, за да не си завиждат една на друга, по социалистически – се кипреха във всяко село, еднакви като в униформа. Да, бях благодарна на невинната молдовска пролет. Тя беше разцъфтяла като надежда.

Вече се смрачаваше, когато колата се носеше към Тараклия и аз пак си повтарях стихове от Петър Бурлак-Вълканов:

Тиха вечер тихо ляга

над крайселските бърда.

Отдалеч с нощта извира

на земята мъдростта.

Какъв път щеше да поеме народът на Молдова занапред, не се наемам да предсказвам, но този бесарабски поет му беше подсказал. Дали щеше да се вслуша?

Не зная имам ли право да го питам. Но защо не, когато бях там и опитах водата – това е цяла история! – надявам се да не ми се разсърдят моите приятели-домакини, че ще я разкажа тук.

Отначало в Тараклия нямало вода, но впрегнали молдовците някаква река, направили водоем и докарали водата. Те понякога са доста наперени, но тъй като в душата си са простодушни и доверчиви хора, представям си как се радвали – ой, ой, вода! Построили цялата система – опънали тръбите, тръгнала водата по тях и когато стигнала до всяка къща, до всеки апартамент, до всяка кухня, се оказало, че на вкус е солена. По-късно щели да бъдат доволни и на солената вода, но водоемът започнал да пресъхва и сега водата в квартала се пускаше само сутрин за два часа. С умиление си спомням Лидия, която в никакъв случай не искаше да остана с погрешно впечатление и разпалено ми обясни, че водата е в режим само в квартала, тя повтори: Само в квартала, а в центъра на града тече непрекъснато...

На петия ден стояхме отново на спирката в Тараклия. Прибирахме се в България. И си мислех: аз нямаше да ги видя, но наесен в селата на Молдова девойките щяха да берат грозде, задиряни от момците, както се пееше в песента. Да, навсякъде по света момците задирят девойките, но си мислех и друго: че са малко момците днес, които могат да си представят какви неочаквани последици можеше да има едно задиряне. Казах го наглас. „Обаче в Молдова могат да си представят” – каза доцент Кунчев – „И още как!”

Синът му наскоро го попитал има ли хубави момичета в Тараклия? Искал да дойде да ги види. „Има много – отвърнал нашият приятел – обаче трябва да внимаваш. Ако поканиш някоя мома на разходка вечер и не я върнеш навреме, на другия ден баща й ще дойде при баща ти с бъклица. Така че момчето ми, трябва да се готвим за сватба.”

Сигурно е така в селата, но попитах, така ли е в градовете? Доцент Кунчев се засмя. И ми обясни, че Тараклия е град.

 


напред горе назад Обратно към: [Милка Стоянова][СЛОВОТО]

 

© Милка Стоянова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух