напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Постмодернизмът и безконечният български модернизъм


[i]Ние живеем в епохата на репродукцията... Как по дяволите да докажа на моя защитник, че познавам инстинктите си на убиец не от К.Г.Юнг, ревността не от Марсел Пруст, Испания не от Хемингуей, Париж не от Ернст Юнгер, Швейцария не от Марк Твен, Мексико не от Греъм Грийн, страха ми от смъртта не от Бернанос, моето лутане из пустинята не от Кафка и всичко останало не от Томас Ман? Вярно е и това, че не е нужно да сме прочели и ред от тези господа: те проникват в съзнанието ни чрез нашите познати, които от своя страна също са ги заимствали и живеят само с плагиати. Каква епоха! Вече не означава абсолютно нищо, че си видял с очите си риба-меч, че си се любил с мулатка ­ всичко това може да се преживее и на някое утро с научнопопулярни филми. А да имаш собствени мисли, о, Господи! В наше време е истинска рядкост да срещнеш дори човек, избрал си определен плагиатски профил; вече свидетелства за индивидуалност, ако някой вижда света, да речем, с очите на Хайдегер и само на Хайдегер, ние останалите плуваме в някакъв коктейл, съдържащ от всичко по малко, разбъркан в изискано-благородна смес от Елиът; във всяка област ние сме всезнаещи и дори нашите разкази за видимия свят, както вече казах, не означават нищо.[/i]

 

Макс Фриш, "Щилер"

 

 

 

Използвах този дълъг цитат, за да си спестя описанието на постмодерната ситуация. До голяма степен моето изложение ще бъде обърнато към въпроса, който си задава и Фриш: има ли такова пространство, където автентичността на личния екзистенциален опит може успешно да се легитимира и какви са пътищата за самоидентификация в "коктейла" от всепроникващи културни вълни? Ако някому се стори, че приписвам на постмодернизма качествата на философски камък и го използвам като заклинание, то той най-вероятно ще бъде прав. Нямам намерение да давам определение на постмодернизма, онова, което искам да покажа, са някои от неговите функционални характеристики. Считам, че постмодернизмът не е нещо самостойно, завършено и подлежащо на изучаване. Постомодернизмът съществува единствено динамично, като практика, като отговор. Единственото, което мога да направя, е да го отгранича от постмодерността (мислена преди всичко по Лиотар, като разпадане на "големите наративи"). От тук и до края аз ще твърдя, че постмодернизмът е градивна стратегия и че е некоректно да му бъдат приписвани греховете на неговия родител ­ постмодерната ситуация.

 

Модерната епоха подменя вертикално йерархизираното пространство на феодалния социум с едно хомогенно, изотропно, разчертано и обозримо поле. Нагонът за нормализация и рационализация се стреми да освободи света (респективно картината за света) от неговите непрозрачности, чудеса, сингуларности, с една дума от метафизичните му или псевдо-метафизични основания. Изясняването на непрозрачностите става чрез тяхното описание/снемане в плоскостта на универсалния, единен и разбираем от всички език. Наред с науката, литературата също се оказва впрегната в преследването на целта ­ идеалното общество, което ще се състои от идеално прозрачни и функционализирани индивиди. Литературата артикулира и обоз­ начава пограничните дебри между личното и социалното, а така също между човешкото и природното. Тя се оказва авангард на нормализиращата машина ­ след модерниста върви тълкувателят, след тълкувателя ­ четящото общество, което окончателно подрежда и облагородява отвоювания плацдарм. С Бодлер в музея на изкуството влезе грозното, със сюрреалистите безсъзнателното и т.н., и т.н. Стъпил здраво върху мига, модерният човек гледа на културната традиция като на поредица от вече състояли се открития. За него "светът от вчера" не съществува ­ светът трябва перманентно да бъде изграждан ­ тук и сега.

 

Българската модерност споделя основните принципи на европейската, но притежава и свои специфични черти, които аз бих обобщил и нарекъл "глад за модерност". Ние имаме извечен комплекс за изоставане спрямо "света". На нас модерното винаги се дава като видимост, като вече-станало-някъде-на-Запад (или на Изток). Състезателният елемент в догонването на "напредналите" болезнено изостря процедурите на модернизацията. Ако на Запад разширяването на полето на нормалното и разумното е интуиция, то при нас то е поставена, видима цел. Ние съзнаваме какво не сме направили и цялото общество се превръща в авангард, държи се като субект на литературата, като Автор. Естествено наличието на извънпоставен ценностен център прави всяка традиция неустойчива, зависима от момента ­ историята винаги подлежи на пренаписване. Агресивността по отношение на миналото избива в ожесточено отрицание или патетично митологизиране, което разрушава културния континуитет. Българската модерност се оформя от ескалацията на взаимно враждуващи модернистки вълни, всяка от които обещава да бъде последна.

 

Вече казах, че една от утопиите на модернизма е универсалният световен социокултурен език. Друг такъв проект е "Световната литература", тържището, където всеки народ носи в кошничката си своя "принос". Всъщност и двете неща са вариации на модернисткия свръхпроект ­ единното световно Време. Модерността е основана върху непрекъснатата актуализация на познания, ценности, авторитети и т.н. Девизът, нравственият императив на Модерната епоха е: "Да живееш в крак с времето". Въпросът: "С кое време?" е оставен на чудаци като Айнщайн, а масмедиите претендират, че вече са постигнали мечтаното съ-битие на хората и народите. Именно към това мержелеещо се универсално време са насочени извечните български напъни за догонване и достигане. Българската утопия е влизането в реката, без значение кога и как, важното е да бъде колкото се може по-скоро. Модернизмът не признава Хераклит, не иска да приеме различността на реката за всеки, който я нагазва. Постомодернизмът пък не се съгласява със самата концепция за едната река и настоява за правото на всяка култура да се развива в свой собствен времеви поток, също както се развива отделната личност. Това не е повик към изолационизъм, присаждането на чужда културна тъкан не само е възможно, но и необходимо и неизбежно ­ трябва обаче да се помни, че при този процес цитатите губят своя предишен смисъл и заживяват нов живот в собственото време на културата-приемник. Младенческата самоувереност на модерниста е изместена от една нова чувствителност към текстуалността на света, към вече наличното, битийстващо слово. Постмодернистът е, общо взето, неосредновековна фигура ­ той е повече библиотекар, компилатор и пародист, отколкото творец, създаващ от нищото. Съхраняването и изявяването на индивидуалността става не чрез актуализирането на миналото (което всъщност представлява убийството му като минало), а в осъзнатата възможност за уникално свързване, доразвиване и префункционализиране на текстуалните дадености. Постмодернизмът до голяма степен следва традицията на Бубер и Бахтин, разглеждаща диалогичността като единствено възможно битие както на индивидите, така и на културите. Постмодернизмът е основан върху схващането за незавършеността на чуждото слово. Ако можем да говорим за някаква постмодернистка утопия, то това би било онова културно пространство, в което гласовете на миналото доразвиват своите интенции и интуиции, контактуват със съвременността, без да могат да се изчерпят докрай.

 

Тук стигаме до въпроса няма ли радикалният отказ на постмодернизма от единния език да доведе до самозатварянето на отделните индивиди, така или иначе присъстващи в културното поле, в едни некомуникиращи помежду си модуси на говорене. И не е ли постмодернизмът възхвала на Вавилонското разноезичие?

 

Преди всичко нужно е да се каже, че некомуникативността още не значи постмодернизъм. Скучно-неясните текстове са продукт на модернизма, те са претенциозна реакция срещу тавтологичността на единния език. Модернисткото самозатваряне изразява агресивност спрямо другия, игра на "сърдитко Петко" с онези, които не искат да приемат частния механизъм на смислопораждане за общовалиден. Постмодернизмът е стра­ тегия за активно диалогизиране, прелъстяване и съзаклятие с другостта, така както тя е дадена в чуждото слово. Модерното съзнание не може да идентифицира и изолира постмодернизма, защото липсва разривът, отграничението, което досега е легитимирало съществуването на всяка новост. Постмодерната творба гради своята идентичност не като се противопоставя на "не-постмодерната", а като активизира вътрешните си граници и проблематизира скритите гласове, които я изпълват.

 

Естествено всеки може да се запита не е ли постмодернизмът излишен лукс за нас, българите, и няма ли по-прости, проверени пътища за излизане от сегашната ситуация. Когато се говори за днешната т.нар. "бездуховност", най-често като лек се сочи религията. Аз не бих искал да въвеждам опозицията "постмодернизъм ­ християнство". Смятам, че като културен феномен християнството също има различни нива, различни модуси на съществуване, с някои от които постмодернизмът може да се допълва. Проблемът е другаде. Религията също е "голям наратив" и разпадането на големите наративи, което бележи епохата на постмодерността, не може да не засегне и нея. Християнството, особено в неговия църковно-догматичен аспект, също е тип модернизъм ­ ако се вярва на Хабермас, самата дума "модернизъм" е употребена за пръв път от отците на църквата, за да обозначи разрива с епохата на езическата античност. Не искам да бъда разбран погрешно ­ аз не съм атеист. Тук не става въпрос за личната вяра, не става върос и за това дали колосалният проект за рехристиянизация на българите е изобщо възможен. Проблемът е как религиозността ще се включи в културния контекст и няма ли християнският фундаментализъм радикално да разсече и без това почти липсващия континуитет.

 

Друго възможно възражение срещу постмодернизма би могло да се формулира така: "Защо ни са каквито и да било "-изми", човекът просто трябва да се обърне към себе си и да потърси автентичния си глас, онова, което дълги години му е било отнемано от макроидеологиите". Разбира се и тук аз не мога да се противопоставя на етиката, обосноваваща такова твърдение. Въпросът е чисто инструментален ­ аз не вярвам, че такова "връщане към себе си" е "просто така" възможно. Поне що се отнася до литературата, искреността сама по себе си все още не означава качество. Артикулацията на всяко едно душевно движение е възможна само в полето на културата, пред изповядващия се стои комплекс от литературни форми, в които той трябва да се обозначи и в които ще бъде възприеман. Да бягаш от литературността, означава да бъдеш застигнат от нея в гръб, защото твоята искреност ще бъде четена като текст през филтъра на културно обремененото читателско възприятие. С това искам да оправдая може би най-характерната черта на постмодернизма ­ неговата литературност и изкуственост. Между читателя и постмодернисткия текст има преграда. Съ-общението се осъществява индиректно, разбирането се пречупва през призмата на изявената интертекстуалност. Постмодернистката творба държи на своята чуждост спрямо реципиента. Самата тя на свой ред е изградена от чуждеещи се отрязъци, от скрити или явни, автентични или имитирани цитати. Със своята структура и с отношението си към контекста на възприемане тя задава модела на едно нехомогенно, анизотропно пространство, в което границите между отделните предмети са активизирани, "еротизирани" или "възпалени", ако трябва да използвам любимите термини на Ивайло Дичев и Владислав Тодоров. Смисълът на всеки цитат не е в самия него, а в границите му с чуждото слово. Тук херменевтиката е безсилна ­ смисълът на целостта се изплъзва, той е в безконечната верига от препратки, а не в "идеалното обозначаемо".

 

Изкуствеността на постмодернизма е свързана и с неговата стратегия за прелъстяване на читателя. Прокламираната от модернизма "естественост" и "откровеност" подчини литературата на крайното, на болестното и извънразумното. Постмодернизмът се опитва да възвърне уморените от експерименти, редеещи читатели. Но играта, интелектуалното развлечение не е просто примамка, тя е и начин на съществуване. Травестирането и иронизирането на атакуващите ни образи и гласове е тактиката на постмодернизма за съхраняване на екзистенциалната автентичност. Маските, които си поставя постмодернистът, са неговата ваксина срещу инфекциите, които носи информационният потоп. Изкуствеността, маската е малка ритуална смърт, от която се ражда другото, свободно от случайни наноси поетическо "Аз".

 

Постмодернизмът не е школа или течение, той не може да бъде подражаван. Патосът на постмодернистките текстове не е в инспирирането на универсален тип постмодернистко писане, а в изработването на такъв тип четене, което ще разшири територията на постмодернизма отвъд неговите собствени текстове. В един от аспектите си постмодернизмът е стратегия за създаване на нов тип читатели. Постмодерното четене е четене-вслушване, четене-свързване, диалогизиране с нереализиралия интенциите си текст. В отношението към литературната класика се наблюдават, общо взето, два подхода ­ пределно актуализиране от типа: "Колко актуален е днес Шекспир", и пределно историзиране ­ "Шекспир се е появил, защото е трябвало да се появи". Постмодернисткото четене се опитва да запази дистанцията, чуждостта на текста и в същото време търси неговия пулс, невидимите израстъци, слепите черва, които традицията е изрязала. Борхес нарича класика онези книги, които "един народ или група народи, или самото време са решили да четат така, сякаш в техните страници всичко е мъдро, предопределено, дълбоко като вселената и се поддава на безброй тълкувания". Постмодернисткото, некласическо четене цели разплитането на този рецептивен заговор, за който говори Борхес, желае оголването на предпоставките, определили традиционното възприемане, и изучава с повишен интерес културните маргиналии. Този тип четене води до познание, но това е едно лично познание, чието обективиране е проблематично. Опитите за артикулиране на това лично познание превръща четенето в писане, а читателя в автор.

 

И така, постмодернизмът гради своята другост, прелъстява читателя с "дистантния ерос" на осъзнатата интертекстуалност. Постмодернисткият текст осветява онова, което другите типове литературност обикновено прикриват. Неговият предмет са литературата и литературността, механизмът на писането. Този нов тип художественост е онтологически вторичен, метатекстови. Постмодернизмът е критицизъм. Постмодернисткото стихотворение е стихотворение за стихотворенията или за стихотворното, романът е роман за романите или за романното и т.н. Постмодернизмът извежда критиката от слугинския є статус, нещо повече ­ превръща всеки жанр в особен род критика.

 

Последният въпрос, на който трябва да си отговорим, е може би най-важният. Дали постмодернизмът със своята съзнателна и целенасочена вторичност е декаданс, упадък, край на един цикъл, или напротив, явява се начало на нов тип отношение към словесността, общуването и смислопреследването? Лично аз вярвам във втората алтернатива. Постмодернизмът е достатъчно либерален, освобождавайки човека от универсалистките идеологии на модернизма и в същото време достатъчно консервативен, приемайки своята вторичност спрямо наличното слово, за да бъде основа на едно ново светоусещане. Може би разсъжденията ми звучат твърде абстрактно, но смятам, че това, за което говоря, в някаква степен вече е реализирано от автори като Борхес, Елиът или Еко, или пък има сериозни предпоставки да се реализира от други. Лично за мен постмодернизмът е преди всичко мащабна психотерапия, която единствено може най-после да ни помири с миналото. Както при отделната личност, така и в плана на културата са се трупали неща, които вече отказват да влязат в небитието на забравата. Не можем до безкрайност да набутваме боклука под килима. Зад нас е морето от непогребани текстове, морето от гласове, които никой не е чул. Време е да се обърнем с лице към тях.

 

 

 

1992

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух