напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Икономика на авторитета - безогледният Атанас Далчев


"Етапи в българската литература ­ приемственост и тенденции"1. Формулирана по този начин, темата на семинара задава мисловната плоскост, в която нашите изказвания трябва да бъдат положени. Не ще и дума, че тук ще се изисква подреждане, йерархизиране и рационализиране на литературните факти, отделяне на централното от маргиналното, на "старите" от "младите". В една такава откровено телеологическа икономика на дискурса ключовата роля на Автора е вън от съмнение. Но Авторът не е просто името, скрепяващо в блокова цялост някакъв корпус от текстове, нито пък е прост синоним на "писател", "творец" и т.н. Срещу необезпокоявано властващия в самосъзнанието на българската литература неистов персонализъм ще предложим, в съгласие с Фуко, една "рестриктивна хипотеза" относно Автора, хипотеза, която разглежда авторството като репресивна институция, чиято функция е да ограничава, канализира и контролира произволността на дискурсивното производство. Авторският образ е конструкция, чието изграждане протича по-скоро като битка на интерпретации и естетически нагледи, отколкото като кротък, миролюбив градеж. Авторът се появява там, където има суспендиране на предходните норми, конвенции, светогледни основания2. Този изначален разрив, който като родилен белег е отпечатан върху всички значими имена от нашата литература, ще бъде предметът на изследване на настоящите редове. Избран е точно Атанас Далчев, защото при него агресивната тиранична политика на оторизирането е замаскирана с реториката на уравновесеното, скромно, "мъдро" слово така добре, както може би никъде другаде.

За да се избягнат евентуалните недоразумения, бих искал предварително да очертая една мрежа от потиснати значения, позволяваща разширяването на смисъла, влаган в обичайните употреби на думи като "автор" и "авторитет". Латинското "auctor", от което обикновено се извежда етимологията на "автор", е означавало "създател", "творец", "основател", "родоначалник", "инициатор", но също така и "притежател", "собственик" и дори "поръчител" и "свидетел". От своя страна "auctoritas" съвместява "влияние", "тежест", "авторитет" с "право на собственост", "валидност", "поръчителство", както и с "воля", "решение", "заповед" и "власт". От геометрията е известно, че за построяването на равнина са необходими три точки. Трите точки, по които ще бъде построена равнината на нашия дискурс, ще бъдат понятията "автор", "авторитет", "оторизиране" и трите основни значения, които ги организират в обща парадигма: 1) право, въможност или способност за оригиналност, творчество, поставяне на начало; 2) право на собственост или континуитет между субекта и изказа, твореца и творбата; 3) власт, делегирана на Аза от социума.

За да се "случи" даден литературен текст, за да се състои като перформативно събитие, е нужна някаква мрежа от конвенции, в която той да получи своя тежест, значение, илокутивна сила. Всяко начало означава разрив, дисконтинуитет и началото на творбата винаги е белязано от едно чувство за вина, непълноценност, откъснатост от предезиковата мълчалива съобщеност. Авторитетът е територията, където трябва да се осъществи "преводът" между две онтологически неравностойни нива ­ между уникалния екзистенциален импулс и Обществото, литературата, Идеите или Бог. Авторитетът трябва да оправдава произволната единичност на проговарянето, представяйки го като израз на някаква по-обща потребност, над-хвърляща частните желания на Аза. Влизането в литературата е винаги парадоксално: уникалността е неговото "условие, без което не може", но в същото време тази уникалност трябва да бъде открита за четене, т.е. за възпроизвеждане, повторение, злоупотреба. Текстът трябва да изобрети някаква липса във вече-наличното битие, за да конституира свое място на съществуване. Такава е и логиката на Деридианския "supplement", литературата едновременно като до-бавка и при-бавка, притурка към едно самодостатъчно и в същото време нуждаещо се тяло.

Една от най-популярните стратегии за алегорическо "разрешаване" на тази апория е дихотомизирането на "света" на "профанно" и "сакрално" от оторизиращата инстанция. Или, както е при модернизма, на "ново" и "вехто", на "стари" и "млади". В модернистката практика миналото (а към това минало биват причислявани и съвременниците) трябва да бъде "историзирано", т.е. ценностите и постиженията му да се релативизират, за да придобият "историческо" вместо "актуално" значение. Нужна е граница, отсам която се изгражда новата епистема, "картината на света", която няма да има нищо общо със "старото". В тази перспектива литературният процес ни се представя като серия от разкъсвания, поредица от несъвместими плоскости, което поставя въпроса дали това изобщо е "процес". Важно за нас в случая е да видим дали Далчев споделя тази модернистка безогледност, това преднамерено загърбване на вече установеното и признатото.

Далчев гради своята поетическа легитимност преди всичко, полагайки се като "друго" на символизма. Критическите му статии от периода 1925 ­ 1933 г. се грижат да докажат най-вече изчерпаността, излинялостта, "старостта" на символистичната поетика. Безспорно най-важната оперативна роля в тези статии играе концептът за "действителността". Далчев е един от най-усърдните пропагандатори на тезата, че символизмът представлява "откъсване от действителността", с всичките произтичащи от това етически и естетически последици. Любопитното е, че Далчев, който се възмущава от "маскиращата роля на образното писане в българската критика"3, полага в темелите на своята реторика една метафора.

Поезията е растение: тя иска почва, макар и гниеща (и колкото по-гнила, толкова по-добре), но непременно почва. Изтръгната от нея, тя изсъхва. Въздухът не е достатъчно хранителен за нея, а какво остава за абсолютното, отдето и въздухът е изтеглен пневматически и дето няма абсолютно нищо4.

И вече повелително:

Очевидно необходимо бе нашата поезия ­ угаснала, обезплодена ­ да се върне отново към живота и действителността, откъдето да почерпи нови живителни сокове5.

Подмяната на говоренето за литературата с говорене за растението и неговия органичен живот е една далеч не безобидна художествена фигура.

Алегорията е доставчикът на търсените на пазара истини и като такава нейната трудна задача е да артикулира епистемологически порядък на истина и измама посредством разказ или композиционен порядък, предназначен да убеждава6.

Ако последваме тази теза на де Ман, ще видим, че алегорията за творбата-растение при Далчев произвежда такъв епистемологически ред, при който символизмът бива автоматично низвергнат като "безжизнена" и "мъртва" поезия. Езикът, според Далчев, трябва да осигурява контакта, съприсъствието на субекта и наличния, феноменологически "даден" свят, отдръпвайки се и самозаличавайки се в една пределна прозрачност.

"Колесница" се смяташе (от символистите, б.м.) за по-хубаво от "трамвай", защото "трамвай" е нещо дадено, което всеки вижда и познава ­ дума, която всеки свързва с нещо живо, конкретно, сегашно. А "колесница" е само дума, форма, лишена от съдържание, нещо станало вече нереално7.

Явно според Далчев думите се отнасят направо към действителността, т.е. обозначават предмета, референта, без посредничеството на денотата, понятието. Естествено в един такъв модус на мислене поезията на символистите ще бъде "само думи", тъй като нейните реалии не са "нещо живо, конкретно, сегашно".

Далчев сякаш преднамерено не вижда трансцендентната Родина на символистите, спиритуалната "висша реалност", към която препращат техните текстове. За него тяхното "абсолютно" е просто място, откъдето "въздухът е изпомпан пневматически" и където "няма абсолютно нищо". Далчев не крие етическите основания на тази позиция ­ символизмът освен "формализъм" е и "поезия за малцина", а водещата тенденция на модерната поезия по отношение на съдържанието трябва да бъде връщането към "действителността и колективитета"8. Променя се самата онтология на поетическото, неговият извор вече не е в интимното, вътрешно пространство на Душата, а в "действителността" с нейното веществено, "живо" многообразие. Не романтическата херменевтика на Аза, търсенето на скритото, тъмното, отвъдното в субекта, а мимезис, "подражание" (един лош превод) на същностното в битийстващата реалност на света ­ такава е конституцията на Далчевия Автор. Цяло едно поетическо поколение, бленувало по трансцендентното и самотрансцендирало се под маските на Лудостта, Проклятието, Жената, бива обявено за нелегитимно.

Но в абсолютното липсва и човешкото: който види абсолютното, умира. И цялата символическа поезия е свръхчовешка ­ нечовешка ­ жреческа, която принася в жертва човека. Поетите станаха жреци9.

Авторитетът, който Далчев преследва, не е авторитетът на жреческото, извънмерното, богоотдаденото, а този на човешкото, съразмерното, земното.

Разширяването на комуникативната платформа, търсенето на сложно съставното "ние" като констелация между автор, публика и "действителност" успешно отграничава Далчев от поетическия солипсизъм (ако е имало такъв) на предходното поколение, но в същото време го поставя в един ред с другите "млади" ­ Гео Милев, Фурнаджиев и Разцветников, Багряна. Съседствата накърняват суверенитета на модерния Автор, оспорват уникалността на събитието ­ неговата поява-проговаряне. Литературният авторитет трябва да бъде едновременно тотален и неповторим. За удържането на този статус са необходими нормативни критерии, които постоянно ще подчертават неговата обособеност, различност, креативна мощ. Така необходимият му диференциален белег Далчев намира в концепцията за интелектуалната, овладяна, преодоляла непосредствеността на чувството "философска" поезия. В един фрагмент от 1945 г. той обобщава своите интуиции така:

Понятието за лирическа поезия е свързано в съзнанието на нашата критика толкова силно с безразборното и пенливо изливане на чувствата, че за разсъдъчно бива тълкувано всяко произведение, в което чувството ­ овладяно ­ е добило форма, сиреч е станало изкуство10.

Тази поетика изисква особен тип лирически субект, специфичен Автор. Не галеният избраник на музите и трансцендентното, пребиваващ в състояние на "божествена лудост", а разумният и разсъдителен, вещ Майстор, който трябва да оформя, извлича, претворява изкуството от суровия психологически материал. А истинското, същностно Майсторство ще бъде изчезването на субекта, отстъпването встрани, за да се провиди самото Битие, уловено в мига на неговата, бихме я нарекли, Хайдегерианска "откритост". Далчев желае да умножи своя импулс за действие, промяна, творчество с класическия идеал за хармоничното, уравновесено, "вечно" изкуство. Подобна хибридизация е възможна единствено в литература, лишена от своя класичност. Авторитетът ще черпи своята легитимност именно от това съвместяване на признатото, "безсмъртното", "недостижимото" с липсата, нуждата, комплекса за национална литературна "нестаналост".

"Стрелец" не е отричал емоцията, но е искал и разумът наред с чувството да бъде равноправен фактор в изкуството, особено в изкуството на Логоса ­ поезията. И то по следните съображения: първо, защото смята изкуството за проява на целокупната човешка личност, не на една нейна страна; второ, защото бленува за една дълбока поезия (каквато е поезията на Гьоте и Пушкин, изобщо класическата поезия), дето чувството, освободено от случайности, се кристализира в идея; и трето, защото иска поетът да носи отговорност за своята творба, а отговорен не може да бъде лишеният от ум11.

Разбира се, Далчев посочва и някакъв роден "произход", от който според него трябва да изхожда модерната българска поезия, и това са фронтовите стихотворения на Дебелянов. Това е обаче един незастинал, подканващ образец, една едва прохождаща традиция, прекъсната от смъртта и изискваща своето продължение. За тези стихотворения Далчев пише:

В тях няма образи, няма сравнения, няма поетизации и поетически думи, затова пък има поезия. Предметност и един художествен реализъм от рода на Пушкиновия ги характеризират. Душата е намерила най-прекия път да се изкаже"12.

Подобно твърдение за споменатите текстове е най-малкото спорно, но интересно за нас е да видим посоката, в която Далчев отклонява интерпретацията. Преди всичко трябва да отбележим низвергването на "книжността", реториката, литературността изобщо. "Класическата простота" може да се постигне единствено по пътя на отстраняването на излишното, а излишества тук са тропите, "поетизмите", т.е. реторическите маркери на определен тип поезия. (Нужно ли е да казваме коя?) Не е трудно да открием зад този поетически аскетизъм бляна по непосредната, органична връзка между реалност и изображение, съвършената репрезентация, в която разривът между език и субстанция е заличен. Поезията, според Далчев, трябва да открива незабавен, пряк достъп до Битието. Сменил се е "режимът на истина". Поетическата истина вече не се намира, както при символизма, в опосредстващите съответствия на символическата мрежа, загатващи чрез подобието за непознаваемата същностна действителност, а в непосредственото саморазкриване, в саморазбулването на битието. Или, изразено с термините на класическата гръцка философия, не homoiosis, а aletheia.

В една такава икономика на представянето езикът трябва да бъде максимално прозрачен, да се стопи и изчезне пред саморазкриващото се битие. Но в един равен, лишен от гънки език-ципа, субектът се оказва безприютен, лишен от убежище. Тогава единствено мисълта от спектъра на човешката субективност остава като достойна за пресъздаване, защото само тя има субстанциална близост с битието. Така редом с импресионистичните, "предметни" стихотворения на Далчев се появява и философичната медитация: "Метафизически сонет", "Камък", "Молитва", "Човек бе сътворен от кал". Тук мисълта е уталожена, очистена от страсти и съмнения. Впрочем именно по отношение на страстите поезията на Далчев радикално се различава от тази на Фурнаджиев, Разцветников, Багряна. Витализмът, търсенето на "изворите на живота" като общо място на епохата се споделя от Далчев, но не като емоция или ирационално влечение, а като интелектуална промисленост.

Изначалната консервативност на класическия идеал произтича от стремежа към абсолютизация на определени ценности, които като "надвременни" започват да бъдат пренасяни от един социокултурен контекст в друг, без да се държи сметка за промените, които "профанното" време им налага. Всъщност онова, което може да бъде пренесено, като при това се запази някаква самотъждественост, е идеята, формулировката, претендираща за универсална приложимост и възпроизведимост. Но тази тенденция е в състояние да предизвика опасни сътресения в една икономика на авторитета, основана върху различието, неповторимостта, иновацията. Ще си позволя тук един цитат от Дерида:

Между ХVII и ХIХ век се оформя убеждението, че правото на авторство, на "патент" в областта на изкуствата и литературата важи единствено по отношение на формата и композицията. (...) Инвенцията може да изложи на показ своята оригиналност единствено като форма и композиция. Що се отнася до "идеите", те принадлежат на всеки, универсални по своята същност, те не могат да обосновават право на собственост13.

Ликвидирането на "литературността" води до консервирането на лирическия субект и в крайна сметка до същото онова повторение и рутинност, в които Далчев обвиняваше Лилиев и другите. "Опрозрачностяването" сковава възпроизводството на дискурса, "класическата"взискателност се превръща в самокастрация.

Предметност, философичност, имперсонализъм ­ тези ключови точки предопределят интерпретативната стратегия, с която Далчев преосмисля картината на българската литература. Най-характерната черта в неговото критическо поведение е демонстративното неразбиране ­ на светогледни основания, на поетика, на Лилиев, на Фурнаджиев... Рационализмът го снабдява със силно оръжие ­ обвинението в некомпетентност, което той охотно прилага в спора си с Владимир Василев. Но не е ли "сляп" Далчев и към страничните, негативни ефекти на естетическата си програма, управляваща собствената му поезия? Не е ли той "безогледен" и спрямо личната си творческа съдба?

Нормално е да се очаква, че при една откровено "антилитературна", обърната към "действителността" и "същината" поетическа политика, Далчев ще бъде отрицателно настроен към феномените на междутекстовостта. В стиховете му трудно ще открием цитат, следите от допир с чужди текстове са грижливо изличени. За Далчев творбата трябва да бъде максимално близко до природата в своята естественост и дори "неръкотворност". В един от своите фрагменти Далчев заявява: "Действителността ни освобождава от чуждите влияния и ни прави самобитни"14. В първата му стихосбирка, "Прозорец" (1926), се долавят навеите на диаболизма, парафолклорните стилизации подсещат за модния порив "към родното", изобщо налице са белези, които ни позволяват уверено да отнесем явлението към общата текстуалност на епохата. В новите стихотворения от втората книга на Далчев, "Стихотворения" (1928), подобни издайнически места няма. Струва си обаче да се вгледаме по-отблизо в промените, които настъпват в Далчевата поетика.

Още в "Прозорец" Далчев демонстративно се обръща към действителността, и то към веществената, материалната реалност. Тази действителност обаче е "действителност", добита е като резултат не на отразяване, а на конципиране. Устойчивостта и характерологичността на този поетически свят са постигнати чрез внимателното повторение на ключови теми и образи ­ най-вече домът с неговите производни ­ стаята, прозорецът, вратите, стените, часовникът. Различните техники на изображение обаче разподобяват този тематичен кръг, като представят различни "версии" на реалиите, различни "сюжети" и фигуративни констелации, в които те са и не са самите себе си. Съкращаването на литературния арсенал в "Стихотворения" води със себе си и рязко стесняване и монотонизиране на лирическата действителност. "Опростяването", "изчистването" на стиха върви на различни нива. Първо, сменят се водещите размери. Физиономичните, с лек привкус на "изкуственост", тристъпен анапест и осмостъпен ямб от "Прозорец" са заменени от неутралните петостъпен и четиристъпен ямб. Завръща се лирическият Аз ­ но вече в жанра на "философската" медитация. Медитативните стихотворения на Далчев удивително си приличат. Всъщност те представляват реприза върху темата, зададена още с "Книгите" от "Прозорец": "Аз изгубих зарад книгите/ живота и света". Концептуалният модел на "Стихотворения" е така експлицитно изявен, че сякаш място за разночетения няма. "Изведи ме вън от всяка сложност,/ научи ме пак на простота" ("Молитва"), "ще се отрека/ от учените книги,/ от тясната яка"("Пролет"). Книгата грижливо се декодира, да не би да остане някаква сянка на "сложност" и "литературност", да не би да се промъкне някакъв маниерен, "учен" идиом, който не може да бъде преведен на "прост неук език".

"Стихотворения" неспирно тематизира носталгията по детското, първично единение със света, онова изгубено време, когато душата е била "сестра на вси неща". Обособяването на субекта е представено като затваряне ­ в самотата. Алегорическият двойник на това "зазиждане" е изгубването сред "ученото" знание, потъването в праха на библиотеките. Така възвръщането към изначалната слятост и хармония се оказва сдвоено с отказа от "литературността".

И отведнъж ще снема

вси свои имена,

с тях ­ цялото си бреме

от скърби и злина.

("Пролет")

Психологическото и етическо избавление е провидяно като "снемане на имената", като отхвърляне на самоналожените маски и прикачените обозначения. Но не са ли "имената" метонимия на самия език, който се явява като преграда, отчуждаваща Аза от неговата субстанциална приобщеност към "Идеята, Красотата, Истината"? Литературните "маски" (или "пози", както би ги нарекъл Далчев) визуализират неизбежните роли, които субектът трябва да разиграва, влизайки в деперсонализираната територия на езика. С освобождаването от фалшивите азове, от изконната не-автентичност на литературния и изобщо говорещия субект се постига истинската, есенциална природа на човека, неговата самотъждественост и вечност. Но не е ли това есенциалната неизменност на камъка от едноименното стихотворение на Далчев? "Вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях". Съединението с вечното, съ-присъствието на Аза и Истината не бележат ли крайната точка на изчезването на Аза, не оповестяват ли неговата литературна смърт? "Научи ме, Господи велик/ да живея като всички хора" ("Молитва"). Онова, до което Далчев достига, но не иска да види, не е ли абдикацията от езика и литературата, отричането от Библиотеката, която е в опозиция с природата, естеството, автентичността? Едно признание от 1966 г. предлага може би най-страшното самозачеркване в нашата литература:

Аз не бързам да пиша, както другите, от страх, че мислите и преживяванията ми ще останат неизразени. Не само защото нямам съзнание за ценността на своята личност, но и защото съм убеден, че друг ще напише моите мисли и чувства, тъй както на поляната, когато дойде пролет, ще поникнат същите цветя на мястото на повехналите и изгазените15.

Отново "не както другите", но този път в тоталния отказ от каквато и да е културно значима различност.

Задачата за удържането на авторитета остава, но се осъществява вече не в икономиката на различието, а на тъждеството. Стратегията на оразличаването се измества от стратегията на съхраняването, на "опазването" на "истинската", окончателна самоличност. Авторитетът подлага на безмилостна сегрегация собствената текстуална продукция. Ранните стихове от "Фар", "Вестник на жената", повечето текстове от сборника "Мост" ­ всичко, което издава някакво развитие, някаква темпорална зависимост бива забранено от застиналия в своята класическа надвременност авторски образ. Никакви писма, ръкописи, варианти, случайни бележки ­ периферийното бива държано настрана, за да не разнася зарази. И това не е обикновената творческа самовзискателност. Извоюваният с толкова труд класически авторитет се превръща в Молох, който поглъща не само несъвършеното минало, но и всяко евентуално различаващо се бъдеще. И Далчев съзнава това.

Бих желал да пиша всеки път така, като че ли започвам за първи път16.

Желанието се оказва осъществимо, но вече в една друга област. Преводаческото дело на Далчев е неговото триумфално завръщане към литературата и литературното, към текстуалния космос на опредметената другост ­ истинската "действителност" на писателя. А най-парадоксалното е, че "анти-литературната" политика на Далчев довежда до изковаването на един нов за българската словесност жанр ­ знаменитите "Фрагменти". Излизането се оказва завръщане.

Всичко, казано дотук нямаше за цел да хвърли някакво съмнение върху стойността на Далчевата поезия. Генеалогията на "случая Далчев" би трябвало да ни предпази от евентуални абсолютизации, от лекомислени утвърждавания на общи, задължителни "истини за поезията", извеждани от едно явление със своя историчност и уникална съдба. Като всеки значим автор Далчев се самосъздава и заедно с това самоизчерпва. Неговите "слепоти" трябва да станат наши "прозрения". Повторното убийство на тази поезия би било превръщането є в образец, единствено достоен за подражание. Върху това би трябвало да се замисли всеки, който разпалено настоява за "връщане" към Далчев като към истинския родоначалник на днешната ни поезия. И за завършек, в негова памет, бих искал да цитирам един откъс от "Към Парките" на Фридрих Хьолдерлин, в превод на самия Далчев:

... но ако някога най-скъпото за

мене,

Поезията, ми сърцето осени,

добре дошъл тогаз, покой в света на

сенките!

Честит ще съм, дори и ако не ме придружи

там лирата ми; като боговете

веднъж живях и повече не искам аз.

 

1992

 


1. Текстът е представен на семинар с това заглавие, организиран от Международната студентска литературна академия в Несебър, септември, 1992 г.

2. Което означава, че не всеки писател е Автор.

3. Атанас Далчев, „Нашата критика“, в. „Стрелец“, 1927/бр.6. Всички цитати са по изданието Атанас Далчев, „Съчинения в 2 тома“, С., 1984.

4. А. Далчев, „Поезия и действителност“, в. „Изток“, 1927/бр.3-4.

5. А. Далчев, „Размишления върху българската лирика след войната“, сп. „Философски преглед“, 1933/кн.4.

6. Paul de Man, „Pascal’s Allegory of Persuasion“, цитирано по: Jacques Derrida, Acts of Literature, ed. by Derek Attridge.

7. А. Далчев, „Поезия и действителност“.

8. А. Далчев, „Размишления...“

9. А. Далчев, „Поезия и действителност“.

10. А. Далчев, „Съчинения“, т. 2, с. 24.

11. А. Далчев, „На един литературен критик“, в. „Пряпорец“, 1928/бр.17, 18, 19.

12. А. Далчев, „Димчо Дебелянов“, сп. „Българска мисъл“, 1925-26 г., стр. 465-468.

13. Jacques Derrida, „Psyche: Invention of the Other“ ­ In: Jacques Derrida, Acts of Literature, ed. by Derek Attridge.

14. А. Далчев, „Съчинения“, т.2, с.38.

15. Цит. съч., с. 79.

16. Цит. съч., с. 15.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух