напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Еко и краят на българския постмодернизъм


През 1985-а "Името на розата" ни дойде като Откровение. Еко очертаваше някакъв Свършек ­ на литературата, на субекта, на простодушието (което е едно и също), а бе възприет като Начало. Интертекстуалността заблестя в белотата си на Вавилонска блудница, но никой не се погнуси ­ напротив, надничахме в златната є чаша, където се плискаха безброй истории, жанрове, цитати, и лигите ни капеха вътре. Около Еко се натрупаха купища въздишки и възторзи, които пъргаво си присвоиха името на постмодернизма. Но българският постмодернизъм пое в себе си толкова много разнородни желания за Ново Писане, че още преди да се е родил, експлодира в своята злобна утроба ­ отвращението към вмирисаната на сълзи и суроватка българска литературна изповедалност. Днес второто издание на "Името на розата" идва сякаш да обозначи края на разпада ­ постмодернизмът като идея и формула изглежда окончателно компрометиран.

В крайна сметка всичко се изсипва на главата на Еко. Бунтарите, легитимиращи се като контракултура, не му простиха предателството към патоса на 68-а. В своята самопосочваща се буржоазност (чревоугодничество, кротост, очила), той идеално въплъти представата за постмодернизма като "литература на охранените вратове" (Вл.Трендафилов). Заради същото това здравомислие пък други продължават да си го харесват. В послеслова към второто издание Ивайло Знеполски убеждава, че постмодернизмът на Еко е повърхнинен ефект, набор от неутрални повествователни практики, докато в дълбините си италианецът е почтен рационалист, човек на Хабермас и изобщо оптимистична фигура. Като се има предвид, че скоро ще се появят и някои от теоретичните трудове на Еко, не е трудно да предположим, че в близко бъдеще той ще бъде превърнат в крепост на семиотичната позитивност срещу набезите на номади като Фуко, Дерида и останалата постструктуралистка паплач. Бийт-поколението се подиграва на Еко заради досадното му многознайство, другите призовават досадата на възродения просвещенски проект като спасение от хаоса. А какво да правим с романа, който вече сме чели?

Наблюдаваме как романите на Еко стремително напускат сферата на литературното. Но кой ги постави там? Еко нямал почерк. Какъв почерк може да се търси от един учебник, свитък лекции или речник? Еко разширява територията на Университета, подхващайки своите професорски игри върху площта, опразнена от измиращата литература. Авторът е мъртъв, да живее Даскалът. Само че това е даскал твърде лукав, винаги готов да се шмугне между стелажите на колажираната си книга-библиотека, оставяйки я без Център и План, така че Ученикът да изтръпне в раздвоение между насладата и безпокойството. Кристалното кълбо на знанието се е пръснало на късчета безполезна ерудиция, които лесно могат да бъдат взети за поезия. Но литературата като еманация на прокълнатия, мечтателен или чалнат субект вече я няма.

Stat rosa pristina nomine, nomina nuda tenemo. Някогашната роза остана само в името, номинализмът надви реализма, светът е разложен на безкраен ред от плаващи сигнификанти, които всеки може да интерпретира както му харесва. Краят на историята става начало на историите (Ал. Кьосев). Интригата триумфално се завръща в теорията ­ процесуалността бива накъсана от дисконтинуитетните разриви, компетентността е разобличена като произволна конфигурация на властта. Романното става гносеологическа категория. Зад всичко това просветва някаква нова научност, преосмислила "науката за живота" в хореография на дискурса след смъртта на човека, някакъв изкусително загадъчен "постмортернизъм", както се изразява Димитър Камбуров. "Името на розата" е интуиция за нещо, което броди отвъд Литературата и Познанието, предвещава за Антихриста като време на тоталното разделяне и всамотяване. Макар че, както казва брат Уилям, "... има и знамения, които само привидно означават нещо, а в действителност са съвършено безсмислени".

 

април 1993

 

Умберто Еко, "Името на розата", пр. Никола Иванов, издателство "Парадокс", С., 1993

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух