напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Прекосяване на пустия език


Това е то Елиът!
А ти го усукваш.
Та тук за усукване
нема!
Повзри се в живота ­
и ето ти Елиът,
и ето ти цела поема.
"Ботев", Н. Вапцаров

 

Според М. Скопаков ("Известия на семинара по славянска филология", т.III, С., 1911 г.) Григор Пърличев превежда на български поемите си "Войводата" и "Скендербей" и предава ръкописите в Народната библиотека, където те за жалост биват изгубени. Опитът на автора да прекрои по новобългарски фасон тежкия брокат на катаревуса, където е вплитал реторични обрати и метрически модели от старогръцката поезия се оказва неуместен, изпаднал от "истинното", несъществен и в крайна сметка несъществуващ. Но всъщност аз съвсем не за това трябваше да говоря, разсеях се, пардон... Събрали сме се днес, под сянката на тази червена скала, Ела под сянката на тази червена скала!, за да говорим за Елиът.

Изданието на "Народна култура" (съставител и автор на по-голямата част от преводите е Владимир Левчев) представя централния корпус на Елиътовата поезия, като снема в себе си и историята на нейните преводи. Почти по същото време в сп. "Панорама" се появи и пълният текст на "Пустата земя" в превод на Георги Рупчев, така че може би е време да видим какво се случва с Елиът в лоното на българската поетична традиция, тая долина на умиращи звезди, тая куха долина ­ счупената челюст на изгубените ни владения. (Разбирате вълнението ми.)

Тук няма да коментираме вдъхновената добросъвестност, с която преводачите пресъздават трудния идиом на Елиът. Проблемът, който ще ни занимава е предаването на "контекста" или интертекстуалния масив, върху който се надгражда поезията на този човек-литература. Томчето "Избрани стихове" отчетливо демонстрира два възможни подхода. В един маниер, който условно ще наречем "модернистки" при Цветан Стоянов (и следващия го Ани Илков), се заскобява "учеността", за да се изведе на преден план модерната градска чувствителност, разчупването на "поетизма" и обръщането към спиритуалните измерения на един живот, оказал се немилостиво пошъл. Станалият вече класически превод на "Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок" от Цветан Стоянов е еманация именно на този интерпретативен дух. Не по-малко изобретателен, и то в по-трудните от гледна точка на метриката "Четири квартета" и "Пепелната сряда" е Вл. Левчев, който обаче ситуира Елиът в плоскостта на "консервативната", християнско-хуманистична и европоцентрична традиция. Акцентът вече се поставя върху късните работи на писателя. Но ако махалото се е задвижило от самосъдържащото се цяло на една модернистка поезия към положения в контекста на религиозната мисъл поетически традиционализъм (във високия смисъл на думата), дали то ще достигне и до една "постмодерна" употреба на Елиът, при която словото му непрестанно ще се разбягва в своята пределна литературност, т.е. цитатност? Въпросът не е коя употреба е "правилната", а коя ще направи Елиът потребен в тази пуста земя, където на все по-висок глас се задава въпросът на Хьолдерлин: "Каква полза от поетите в безплодни времена?".

Редуцирането на интертекстуалните смисли всъщност е предопределено от плитката ни поетична и културна традиция, в която многотонажният кораб на Елиът може да влезе само ако изхвърлим от трюмовете му целия товар от препратки, алюзии, стилизации и пародии, които той носи. Обяснителните бележки към текста не представляват нищо повече от частична инвентаризация на липсващото. Колко сериозно се гледа на разните "обяснения" личи по това, дето в "пълния" превод на "Пустата земя" Г. Рупчев е изпуснал оригиналните бележки на автора към текста. Дано липсата им да е била наложена от ограничения обем на списанието, а не от други съображения. Всъщност без насочването към темата за вегетативните култове в книгите на Фрейзър и Джеси Уестън и акцентирането върху мита за Тирезий поемата става в известен смисъл неразбираема. Бележките на преводача само маркират източника, без да предават смисловата мрежа, в която цитатът се случва. Така от хоризонта ни изпадат смисловостите на цели културни епохи ­ например така важната за Елиът късна елизабетинска драма. Разбира се, контекстуалното четене може да се превърне в изтощително щудиране на една непрестанно разширяваща се област. Това "изгубване" в текстуалността обаче може да бъде и "намиране" ­ ако се превърне в писане, във вписване на отломките от чуждата реч в Аза (или обратното).

Но нима културните пластове, по които подсмърчаме, са били дадени на Елиът "природно", "от само себе си"? Не е ли удържането на културната памет преди всичко работа, труден занаят, а не привилегия? Нима миналото може да бъде богато или бедно? До голяма степен Елиът заимства своя ритъм и фраза от реториката на англиканската проповед, която хора като преподобния Ланселот Андрюс превръщат във висока проза още в ХVI в. А какво пречи ние да се върнем към писмото на Михайловски или Бозвели? Или още по-назад? Нямало български барок!? А какво ще стане ако прочетем Елиътовия пиетет към Данте през Величковия "Ад"? "...И изтръпнах цял от страх,/ като смислих на колко души дните/ пресякла е смъртта с един замах". Не към някаква абстрактна "Божествена комедия" (простете моята патетика, уважаеми членове на клуба) препраща съответният стих у Елиът, а към неизбродения Ад на словесността, която сме загърбили. В мъртвите пластове на езика е истинската игра, както и истинската сериозност. Другото е страх. Боязън на стидлива девица, която не отива да поменува на гробищата заедно с баба си, защото се бои да не открие там собствената си течливост и нищожност. ("Историчност", би казал Гадамер.) Всяка епоха е задръстена по свой, особен си начин. Всеки човек също. Щом го осъзнаят, те престават да бъдат такива, мисля. Литературата е историография на тези самозачерквания.

Лекати нощ, Бил. Лекатинощ, Лу. Лека нощ, мили дами.

Все пак поговорихме за Пърличев.

 

1994

 

Томас Стърнс Елиът, "Избрани стихове", издателство "Народна култура",С., 1993

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух