напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Хайдегер в Бояна


Ето, станах и аз президент, защото от малък са ме учили, че всеки трябва да изпълни своя дълг пред Отечеството, а мен майка ми с народни песни ме е закърмила и прочие... Затова, щом дойде македонска делегация, виквам като лев: "Сакън! Преводач ми не требе!". С дясното око на гостите се усмихвам, с лявото намигам на телевизионните зрители: Правим нещо по националния въпрос, не е като без хич! Защото Левски гледа от стената, той ще ни съзре, ако би бегали... (Това май на друго място трябваше да го кажа.)

Не така разбират въпроса обаче някои господа от литературните среди. Мен длъжността ми е такава, да се срещам с хора всякакви, та веднъж сме седнали на раздумка с едно наше момче, българче, а то ми вика "Срамота! Безграмотност велика!". Дори и да не сме им признавали езика, литературата била вторична моделираща система, а тук вече мърдане нема ­ трябва да се превежда. "Бе ти, господине", викам му аз, "така като те гледам, Лотман цитираш, нещо да не си в Москва завършил? То комай и идеята за македонска нация оттам дойде!". А той ­ като че ли при майка му съм легнал! "Господин президент, аз съм защитил докторат в Блумингтън, Индиана!". Ти, викам си на акъла, сигурно и с дъщерята на Монтгомъри любов си въртял, чапкънин такъв, ама те Службите ще кажат... "Като се правим, че не забелязваме съществуването на македонска литература", подхваща онзи, "самите ние се обричаме на културна изолация. Тях светът отдавна ги е признал, ето сега Славко Яневски е номиниран за Нобелова награда, и съвсем заслужено, защото в тяхната литература съществува стилово и поетическо разнообразие, за което българската само може да мечтае. Там постмодернизмът отдавна не е ругателна дума, а способ за излизане от регионалната затвореност чрез един синтетичен, универсален почерк, понятен на света и в същото време съхраняващ националния колорит. Да вземем Славко Яневски, защото неговата последна книга, "Зад тайната врата", вече я има на български. Той създава условен, паралелен свят на съновидението, притчата и пророчеството, на извънвременната културна памет, която не просто работи с митологическия репертоар на южните славяни, а възпроизвежда по един модерен начин митологичното, баладично светоусещане"...

Седя си аз, слушам го и си викам на акъла: знаем накъде ще избие работата, и Милорад Павич сме чели, и за магическия реализъм сме чували, но нали вече не е прието да се говори за влияния... "Да, попадна ми тази книга", викам му, "позачетох я оттук-оттам, тя и без това е като лабиринт, може да се върви или чете във всички посоки, та имам представа. Ала паметта, за която говорите, май не се погажда с историята, бяга от нея ­ и то от историята в общия смисъл на думата ­ от смисленото разказване. Книгата е съставена от самостоятелни фрагменти, които започват и свършват в нищото ­ но там, зад тайната врата, където времената се сливат, всъщност паметта изчезва и не случайно поне половината разкази тематизират забравянето, изгубването, прекъсването на смисловата нишка. Такава ли е балканската история ­ несвързана, разпарчетосана, сънна, или такава я вижда македонското съзнание, лишено от ясна континуалност на запаметеното минало?".

Онзи отсреща нещо се зачерви, запухтя, попипа се по ухото, па рече: "Не виждам нищо срамно в това, че македонската национална и държавна традиция е къса и слаба. Тази тяхна съдба им позволява по друг начин да конструират миналото си, не устрашително-монументално като нас, а свободно-артистично. По този начин те имат свободата да се самосъздават и техните интелектуалци правят от живота произведение на изкуството. Измисляйки миналото, те владеят настоящето си".

Виждам аз, че оня само чака да кажа още нещо за миналото, за да ме удари с Ницше от "За ползата и вредата от историята", ама и аз не съм вчерашен. Не че не мога да го надцакам с критическия проект на Фуко, ама що ми трябва на баир лозе?

"А не мислите ли", подхващам тежко-тежко, "че това, което вие наричате "свободно-артистично конструиране на миналото", в литературен план води до изпразване на повествованието от екзистенциално, човешко време, което пък прави тази литература някак си морално скучна? Отказът от времево, имам предвид линеарно времево, структуриране на опита сякаш предизвиква криза на смисъла и оттам загуба на драматизма и съдбовността. Имам чувството, че тази литература непрестанно захожда към митическото, разпада се на някакви елементарни мито-поетически ядра. И тъй като митическото няма собствен смисъл, тя винаги се намира на ръба на безсмислицата? Привидно богата на семантични нива, прозата на Славко Яневски например всъщност е лишена от своя вътрешна форма, ако се изразим класически, и е трудна за четене във всичките значения на думата. Тази всепозволеност, която идва от липсата на традиция"...

"На вас ви дай все за смисъл да говорите", скокна онзи, "а сте слепи за главното ­ неизчерпаемостта на това писане, неговата всепоглъщаща паяжинност или ризоматичност, липсата на изходна точка, на гръбнак, който да го ограничи в някаква идеологически ясна плоскост. Вие си оставате отсам вратата, при историята и четенето, а аз ви говоря за онова отвъд ­ за неразчлененото време и писането"...

А бе келеш, нали и аз за това писане в празното ти говоря, за лишеност от кройката на онази традиция, която не позволява на художествената творба да се разплиска във времето, мисля си аз и кимам с глава, демек ­ слушам го. Как можеш да създадеш нещо, което не е било пред-зададено като интуиция на езика и какво ще е това безкрайно писане, когато си се отделил от историческата си наличност, от земята, от дазайна си? И как тъй ще измислиш онова, в което те няма?

"Драго ми беше, че се разговорихме", ставам аз, за да го отпратя, "но тъй като имам среща с един синдикален лидер, ще трябва да продължим някой друг път. Е, какво пък, да се превежда от несъществуващ език може би не е толкова лоша идея, звучи като изречение от Славко Яневски... Впрочем не вярвам нашите писатели да се потиснат, като видят докъде са стигнали македонските им колеги"...

"Кой знае?", клати заканително глава гостът ми и искри на подпалена от юлски гръм черница святкат в очите му.

 

1994

 

Славко Яневски, "Зад тайната врата", пр. Борис Мисирков, УИ "Св. Климент Охридски" и ИК "Орфей", С., 1994

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух