напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Търсете писмото


Като съгледахме заглавието на книгата си казахме ето я най-сетне картата на непознатите земи, на Острова на съкровищата, който в юношеското ни въображение съществуваше тъкмо като карта със загадъчни знаци и кръстчета. Някога киното идваше в село веднъж на две седмици, и то само през лятото, а телевизорът смесваше сенки в сивото си око, наричано неизвестно защо "синия екран". Тогава гледах към света през един руски атлас с откъснати корици; къде другаде човек би могъл да намери карти на Африка или Полинезия освен в изделията на една имперска картография. Та и досега предпочитам не нещата, а техните карти, а що се отнася до Българското възраждане ­ не генералщабните, а пиратските.

В случая с "Писмата в културата на Българското възраждане" обаче "научната строгост" съвсем закрива изгледа към тропическата гора с нейните странни зверове; тук-там само се подава иззад папратите някой "слабокровный господин", придружаван от своята "пресладкая М.М". Думата ни е за прекомерната теоретическа презастрахованост на Р. Дамянова, която в своя наистина първи по рода си труд си поставя за задача да покаже зараждането и функционирането на епистоларната култура на Възраждането като социо-комуникативна динамика ­ една похвална идея, която обаче частично се обезсмисля от липсата на исторически пълнеж зад понятия като "автор ­ творба ­ възприемател". Казано с други думи, към писмата и писмовниците на Възраждането се подхожда с един литературоведски априоризъм, който ги превръща в недотам интересни потвърждения на банализирали се теоретични концепции. (В библиографската апаратура на книгата едакво безпроблемно се разпореждат Лотман, Тинянов и Гачев, обкръжени от внушително число руски и полски специалисти по културата.) Книгата страда от липса на "сюжети" ­ единствените случвания, които провижда, са преходът от нормативизма на писмовниците към индивидуализираните писма и от зачатъчно съдържащите се в писмото литературни жанрови конвенции (елементи на пътепис, елегия и т.н.) към развита система от литературни жанрове, боравещи вторично с епистоларната форма. Авторката се придържа към опозициите "литературно ­ нелитературно", "норма ­ реализация", вярвайки, че възходящото олитературяване отразява формирането на "новия тип личност". А тъкмо писмата предоставят чудесна възможност за проблематизирането на отношенията "художествено ­ нехудожествено", най-малкото защото е нелепо да внасяме перспективизъм, тръгвайки с късно изработеното си понятие за художественост към една култура, която упорито отказва да го познава. Бихме могли да разглеждаме писмата като важни "практики на себе си", придаващи форма на субективността през Българското възраждане, като част от техниките на писмената култура за изработване на Аза. Тогава ще видим, че модерният субект се ражда със смяната на литературния репертоар, който използва, за да се самоартикулира, а движението от "нормативно" към "литературно" е оптическа илюзия, прикриваща смяната на литературните речници, използвани в писмата. Защото зад тези речници стоят различни светогледни основания, различни модуси на човешкото, различни истории. Така самите писма ще станат интересни ­ когато им дадем възможност да изпъстрят нашите карти със собствените си преплетени следи.

 

октомври 1995

 

Румяна Дамянова, "Писмата в културата на Българското възраждане", ИК "Глаукс", Шумен, 1995.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух