напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Underground: Островът на блажените


Само като им мигне с око, погледнете вий какво става с тия цигани! Огън! Огън! Завий оная цигулка, запищи онзи ти кларнет!

 

Снагата ти е топола,

на мойто сърце кат' два кола.

На фустаня ти тегеля

изгори на мене джигеря...

 

­ Сус бе, ченгене! Не ща аз любовни! На ракия ми свири! ­ извика им бай Ганю и тракне с чашата по масата. Почнат "Каран-каранфилчето", бай Ганю тракне с чашата, спрат. Почнат "Не щеми ний богатство" ­ пак тракне с чашата. Обърнат на "Зелен листец". ­ "Хъ, видяхте ли сега! Е-е-е-е-ех! Гел кефим, гел!"... и бух шишето в земята или в прозореца... Е, кой е майстора на тия работи?

"Ъндърграунд" е откровено раблезиански филм и като типажи, и като отношение към "учената сериозност" на големите разкази. За съжаление в последната част натежава визуалното морализиране, сравнимо с отчуждените в карнавалността на романа утопически разсъждения на Рабле. Много по-съществен за цялото на филма обаче е "ритъмът", както би казал Гео Милев, вътрешната динамика, въвличаща ни в една демонична веселост. Плутовите герои с весело настървение се нахвърлят върху Войната, Политиката, Историята, разкъсват ги на хапки и във вид на пари, любов, ревност или ракия ги примъкват в подземията си. Приватното раззинва уста като Гаргантюа, за да погълне Големия свят, показван последователно като чужд и враждебно-неразбиращ. Едва със затръшването на капака, отделящ Горната от Долната земя, подземието на приватното се превръща в уродлив "ъндърграунд" (който може да се прочете и като евтина политическа алегория). Преди това карнавалното травестиране на "високите" топоси (Съпротивата, Изкуството, Любовта) се е наслаждавало на всепроникващата си нелокализираност. Битът, превъртян в един "дионисиевски" модус, се явява единствената онтологическа перспектива, в която личното може да бъде положено.

Културните елити не би трябвало да харесват филма ­ заради разностилието, тропологичната хетерогенност, заради самата "народно-смехова култура", обърната срещу екзистенциално-сериозното конципиране на смъртта. Още по-осторожен трябва да е българският елитарист, защото "Ъндърграунд" пренаписва в позитивни термини тъкмо прословутата "байганювщина", от която толкова обичаме да се срамуваме. А това означава преобръщане на европейските цивилизаторски кодове, структуриращи тъмната плът на балканското.

Разбира се, филмът на Кустурица е това, което е, най-вече заради музиката на Горан Брегович. За да артикулираме въодушевлението си от тази ритмо-интонационна оргиастичност, ще трябва да напишем един нов "Вагнер в Байройт", където най-сетне да въздадем заслуженото на циганската чалга заради борбата є с европейския нихилизъм. (Кой ли ще се захване да генеалогизира ценностните полагания в полето на музиката, кой ще напише историята на изпадането на "разваления" балкански фолк от "високата култура", където предразсъдъкът е наложил Виена и Ливърпул като парадигмозадаващи за "истинска музика" инстанции. Че става дума за "отблъскване от своето" като базисна идентификационна стратегия е повече от ясно, нужно е да се види обаче и мястото на "автентичната българска народна музика", този неясен призрак, тревожещ сънищата на Алеко, Пенчо Славейков и поколения снобеещи лелички. А екстатичното, бихме казали "дионисиевско" преживяване на тази музика вече е описано в класическата ни литература: "И веднъж ли е било, дваж ли е било? Ама тия жени (к. А.К.) откъде ще знаят кой е бай Ганю? И да им разправяш колко стъкла си строшил с музика, не могат те разбра!").

Филмът има и кусури и те се появяват най-вече там, където Кустурица започва да прави символи, да търси "втори план", вместо да си гледа първия, където е истинската му мощ. Но въпреки летящите булки и обърнатите разпятия, "Ъндърграунд" успява да задържи екстатичния градус, онтологическата си веселост. В модерната епоха не трагическото, а комическото се ражда от духа на музиката, комическото, събиращо смеха и ужаса, душите и телата. Трапезата се превръща в новия модус на "Вечното завръщане" ­ отказът от линеарността на историята и отвъдатлантическия принцип "да бъдеш позитивен". (Който си мисли, че жанрът на трапезното действо е много лесен, да си спомни за жалката вечеря в ресторант "Крим", където Гранитски и Авдеев бяха събрали вехтите войводи, за да се зъбят на Европа.) Всичко това би могло да се изтълкува като апология на "балканския автентизъм" за сметка на "космополитизма", още повече, че в проведената от филма редукция на моралното и политическото към телесно-битийното може да се открие откровено антимодернизационна опърничавост. "Автентичността" и "идентичността" обаче са от речника на "учената сериозност", част от света, който пастта на разрас­ налото се до космически размери приватно поглъща. Онова, което филмът успява да произведе като алтернатива, е крехкият остров на завръщащата се телесност. Вярваме, че създаването на такива острови, отделящи се от изфабрикувания материк на "общото време" е в самата сърцевина на европейското.

 

1996

 

"Underground", реж. Емир Кустурица, муз. Горан Брегович.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух