напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



"Под игото": метаезикови колебания


Цветът се ронеше от едно клонче, на което играеха две врабчета и се целуваха с човките си...
Кандов остана вкаменен!
Всичкото му красноречие и философия изчезнаха като дим при вида на тая любовна сцена...*

 

"Философията и две врабчета" е една от шестте глави, запълващи с похожденията на влюбения Кандов хронотопичния разрив между приготовляващата се Бяла Черква и въстаналата Клисура.

За всеки, който схваща творбата като уравновесена, хармонична и вътрешно обусловена цялост, този обширен повествователен отрязък изглежа като неуместно и неприлично "чуждо тяло", разсичащо със своите литературни излишества прекрасната органика на тази "най-българска" книга. Но може би е време, след като толкова много са се тълкували и анализирали "красноречието" и "философията" на романа, да се позанимаем и с "врабчетата" на текста, пред които това красноречие и философия се объркват, вкаменяват или изчезват. Въпросните шест глави са "слабото място" на текста, неудобно и срамно за тези, които бързат да го подминат и забравят, но пък прелъстително за другите, които търсят издайническата, деконструираща монолитността на цялото точка.

Но тъй като текстът се конструира и ре-конструира в хода на всеки нов прочит, а не е естествена даденост, към която просто се "завръщаме", не можем да пристъпим направо към анализа на въпросния отрязък. Невъзможно е да се отдели "Под игото" от стогодишната история на неговите интерпретации. Едва когато си изясним, поне отчасти, причините за слепотата на критиката към сляпо влюбения Кандов, ще провидим и своя предмет ­ "Под игото" като драгоценен, но и обременителен товар от привнесени смисли.

Едва ли някой ще оспори значимостта на Вазовия роман за изграждането на националната ни самоличност. Тепърва предстои изучаването на "икономиката на символните форми" или, с други думи, на процеса на създаване и циркулация на образи, които са конститутивна част от българското самосъзнание. Тези неминуемо интердисциплинарни изследвания сигурно ще хвърлят светлина и върху сложното рецептивно битие на "Под игото". Засега обаче "чистото" литературознание транспонира тази проблематика в своята специализирана плоскост най-вече с помощта на категорията "епично". Първият въпрос, който следва да си зададем, е, доколко коректно е да се говори за 

 

"Под игото" като национален епос

1896-а е важна година в рецептивната история на Вазовото творчество. Тогава излизат книгите на д-р Васил Балджиев "Критика върху "Под игото" и на Илия Миларов "Иван Вазов като романист", както и известната статия на Пенчо Славейков "Един стар херой". В тези текстове ранните критици на Вазов недвусмислено изразяват своето отношение относно епичността на "Под игото".

И все пак твърде жалко е, дето при такъв животрептущ материал авторът не се е въодушевил да ни напише един действителен епос, вместо роман,

обобщава общото мнение Илия Миларов1. С течение на времето обаче, романът на Вазов все повече се "епизира" в очите на своите интерпретатори. В най-новите изследвания епичността на "Под игото" като че ли вече не се подлага на съмнение. Светлозар Игов например открито назовава "Под игото" (редом с "Пан Тадеуш") "национален епос"2. Безспорно за един век терминът е променил значително съдържанието си, но положителната му конотация се е запазила. И преди, и сега "епическото" подсказва за "висока" литература, за художествено и социално значима словесност, изразяваща върховите стойности на целокупното национално битие. Но толкова погрешно ли са разчели творбата нейните първи критици? Днес, освободени от необходимостта да защитаваме Вазов, трябва да си дадем сметка за агресивността на понятието "епос", приложено към един толкова хетерогенен в стилово, жанрово и идеологическо отношение текст като "Под игото". Лоша услуга ще направим не толкова на романа, колкото на бъдещите му читатели, ако непрекъснато наблягаме върху епичността на "Под игото", а подминаваме неговата романност.

Едно що-годе почтено изследване на отношението между романно и епично в който и да е текст едва ли ще мине без ключовата в методологическо отношение студия на М. М. Бахтин "Епос и роман". От Бахтин ще заимстваме една работна формулировка за същностните черти на епоса, формулировка, която ще ни позволи отчетливо да видим какво "Под игото" никога не е било и не е правило опит да бъде.

... Епопеята като жанр се характеризира с три конститутивни черти: 1) обект на епопеята е национално-епическото минало, "абсолютното минало", според терминологията на Гьоте и Шилер; 2) източникът на епопеята е националното предание (а не личният опит и свободната фантазия, израстваща въз основа на опита); 3) епическият свят е отделен от съвременността, т.е. от времето на певеца (автора и неговите слушатели) от абсолютна епична дистанция3.

Очевидно Бяла Черква не е "... свят на "началата" и "върховете" на националната история, свят на "първите" и "най-добрите"4, както определя Бахтин абсолютното минало. Напротив, "миналото" за Вазов и неговите критично настроени съвременници е по-скоро терен за борба на интерпретации и символи, отколкото неоспорима ценност, завещана от преданието. "Под игото" е създадено в зоната на непосредствения контакт с настоящето в неговата смислова незавършеност. Вазов дори пародира завършените, уталожени, епически-спокойни битийни форми. Циклично-повторителното, несъбитийно време на "чичовците" е разчупено и преориентирано към нещо в бъдещето, нещо, което е извън сюжетния хоризонт на романа и чиито смислови координати са получени от пресичането на различните идеологически "гласове" в текста. Аксиологическите оси лежат не в "старото време", а в "грядущето". Вазов не препотвърждава старите ценности, а произвежда нови. Негативно е отношението дори към самото понятие за "минало" ­ Хаджи Юрдан например е охарактеризиран като "целокупен човек на миналото". Излишно е да доказваме колко малко "Под игото" е породено от националното предание и колко повече дължи на интимния опит, спомена и "сантимента".

Един възможен маньовър за заобикаляне на Бахтин демонстрира Снежана Зарева.

Известно е, че епичността в нефолклорния си период по времето на големите национални епопеи налага конвенцията за задължителност (абсолютност) на епическата дистанция. По времето на Вазов това изискване е загубило своята актуалност под напора на онези знаменателни събития, които съдържат епиката в себе си до такава степен, че на практика е било излишно протичането на време, за да бъдат те "отразени"5.

Този цитат ни отвежда при централния въпрос ­ съществуват ли такива външни за съответния текст референциални дадености като "събитие", "история", "дух" и т.н., които се явяват негово съдържание, или пък те са резултат, ефект от сложното комбиниране на различни дискурсивни практики? Дали текстът отразява/изразява тези "универсалии", или участва в тяхното производство? И може ли епичността да бъде иманентна на събитието, да се "съдържа" в него, независимо от литературните и общокултурните текстове, които го съпровождат (аз бих казал създават)?

Ясно е, че "традиционните" схващания за епичността на "Под игото" получават своята истинност в контекста на Хегеловото разбиране за епоса като обективация на целокупния национален дух. Със своето уникално място в българската литература "Под игото" сякаш действително е онази "народна библия", която Хегел вижда във всяка една от големите епопеи на класичността. На романа обаче е отделено периферийно място в "Естетиката" и прословутата дефиниция "буржоазна епопея" по-скоро прикрива философската несигурност пред едно все още развиващо се явление, отколкото постулира някакъв континуитет със "същинската" епическа традиция.

Във всички истински първоначални епопеи ни дават представа за един национален дух в неговия нравствен семеен живот, в неговите обществени състояния на война и мир, в неговите нужди, изкуства, обичаи, интереси, изобщо една картина на цялата степен и целия начин на проявяване на съзнанието6.

Съвсем в Хегелианската традиция, критическите интерпретации на "Под игото" най-често се основават върху субстанциализирането на понятия като "народна съдба" и "национален дух", полагани като иманентни както на Историята, така и на Творбата. "Епичността" се превръща в съдържателна категория, ключова за цяла една унаследена от Възраждането ценностна парадигма, върху която до голяма степен се крепи националното самосъзнание. Емблематичен образец за тази интерпретативна стратегия ще открием у такъв изследовател на Вазовото творчество като Милена Цанева.

Характерният епически размах на неговото творчество се определя от пълнотата, с която той обхваща облика и развитието на българското общество ­ в неговото социално-битово всекидневие и във всички ония съдбовни мигове, от които се състои големият исторически живот на нацията7.

Едва ли някой ще се наеме да твърди, че подобен тип четене е "неправилен". Валидността на интерпретацията се определя от мястото є в определена "епистема", конфигурация на знанието, а "традиционните" прочити на "Под игото" пребивават в едно "поле на истинното", дефинирано от могъщи дискурсивни практики, пронизващи всички сфери на обществения живот. Проблемът е, че иманентисткото четене неизбежно канализира прочитите и бавно извежда творбата от живия процес на художествената комуникация. Именно затова ни се струва опасно припознаването на епичност в "Под игото".

Благодарение на епичната дистанция, изключваща възможност за активност и промяна, епичнят свят придобива своята изключителна завършеност не само от гледна точка на съдържанието, но и от гледна точка на неговия смисъл и ценност8.

Да реконструираме романността на "Под игото", ще рече да проблематизираме очевидностите и рецептивните стереотипи, да изследваме техниките за репрезентация и местата, където тези техники влизат в конфликт, изграждайки сложната художествена реалност на творбата. Ако се освободим от Хегелианската доктрина за субстанциалния характер на смисъла, може би ще прогледнем и за скритите, мълчаливи дипли на романа, перифериите, където смислите се кръстосват и умножават в своя пищен, но мимолетен цъфтеж. Да се държим за епичността на "Под игото", означава да боравим с излъскания от употреба идеологически скелет на романа. Не "опровергаването" на традиционните интерпретации, а съпричастие към изграждането на такава литературоведска "епистема", която най-сетне ще конституира плоскост за контакт между литературните текстове и новия ни социален и екзистенциален опит ­ такава е скромната цел и на настоящите редове.

Може да се възрази, че "епическото" до голяма степен вече е изпразнено от строго терминологичното си съдържание и функционира като невинен критически епитет, заместващ понятия като "пълнота на изображението" или "пресъздаване на националното битие". Но именно безгрижното използване на Хегелианска реторика в съчетание с грубо "отражателни" разбирания за природата на литературата води до най-уродливите "употреби" на Вазовия роман, удобно свеждан до илюстрация на историческия наратив за "същността и значението" на Априлското въстание. Така че "събуждането" на романността ще трябва да преодолява както хипнотичната власт на Хегелианския есенциализъм, така и приспивното шептене на клишета от рода на "обективна картина", "правдиво изображение" и т.н. В такъв случай естествено е да се изправим пред въпроса:

 

"Какво всъщност изобразява "Под игото?"

Да започнем от очевидното ­ "Под игото" не е онова, което сме свикнали да наричаме "реалистичен роман на ХIХ век". Многократно се е говорило за влиянието на френския сензационен роман (и Йожен Сю конкретно) върху Вазов. Но като че ли все още не е преодоляно предубеждението, че това е някакъв "низш", примитивен жанр, чийто непристоен дъх трябва по един или друг начин да бъде снизхоздително извинен. Всъщност става дума за централния жанров модел на българската проза от ХIХ век. Необикновеното, неправдоподобното, извън-редното е единствената плоскост, в която ставащото може да бъде мислено като събитие, т.е. като нещо реално, значимо, достойно за запаметяване и разпространение в комуникативната среда на българското общество от втората и третата четвърт на миналия век.

В този смисъл съвсем не е случайно, че в творбата на Вазов доминира т.нар. "авантюрен хронотоп". Основната му, архитектонична функция е да осигурява "слепването" на реалността от несхождащи се в ежедневния живот парчета. Приключението събира героите извън рутинните рамки на не-индивидуализираното съществуване. Така монолитното тяло на битието бива насечено, за да се провиди в границите на разреза неочакваното, различното, несъвпадащото в идиличната картина на предмодерния свят.

Що се отнася до сюжетната структура, характерно за авантюрния хронотоп е засиленото присъствие на мотиви като неочакваната среща, преобличането, бягството, заплахата за живота или честта... Във всички тези перипетии героите участват като константни личностни величини ­ биографично, психологическо време тук няма. Основната ценност, която осмисля авантюрния хронотоп е верността. Тази вярност се подлага на изпитание и трябва да бъде отстоявана на всички нива ­ от моминската чест до самоотвержената отдаденост пред "олтара на свободата". Героите трябва да пре-потвърждават изначалната си самоличност. Единственото, което се променя в тях е "нивото на компетентност", способността за разбиране. Казано в друг ключ, те могат да бъдат "просветлени", но не и "променени". Затварянето на портите пред бягащия Соколов обозначава именно това възвръщане на опиянените от Словото белочерковчани към предишната им, "естествена" личностна мяра.

Не само биографичното, но и битовото време липсва от "Под игото". Но какво, ако не правдива картина на предосвобожденския бит са вечерята у бай Марка, изпитът на ученичките, представлението на "Многострадална Геновева", споровете в Ганковото кафене, многобройните гощавки и разпивки, какви са всички тези "жанрови картини", ако не представяне на времето в неговия "нисък", делнично-живописен битиен ред?

Битовото време е кръгово, равно-повторително, здраво сраснато с цикъла на природните сезони и фазите на човешкия живот "безсъбитийно" време. В романа на Вазов няма нито едно раждане, нито една естествена смърт. Битовото време присъства, но като палимпсест, изтрита страница, върху която са изписани нови значения. Сцените, за които става дума, са реализирани в пределите на едно откровено публично времепространство. Частният живот на "чичовците" е до такава степен изличен, че на базата на "Под игото" е въможно да се направи обобщение за липсата на разграничение между приватна и обществена сфера преди Освобождението. Може би по-точно е да се каже, че приватното лежи встрани от водещите дискурсивни пратики и няма език, на който то да бъде артикулирано. Вазовите герои живеят не в мълчаливия а-историчен цикъл "раждане-смърт-раждане", а в есхатологически напрегнат, просмукан от мощни идеологически токове "век".

Скритият вътък на Вазовия роман е патриархалната културно-комуникативна среда, хомогенното пространство на регулираните от кодовете на ритуала и обичая общопонятни изказвания. Но същинското "ставане" на текста е в непрестанното разчупване и пародиране на тази "архи-основа". Вазов интуитивно търси неправилностите, разминаванията между изказване и очакване, езиковите "грешки", за да възпроизведе де-хомогенизирането на комуникативното битие, разделянето на кодовете и езиците, възникването на плаващи граници на разбиране, удържащи размножилите се субектни позиции. В този смисъл емблематична за реторическата стратегия на автора е грешката на Събка при изпита на ученичките. Затвореният свят на бита свършва там, където започва нарушаването на неписаните правила на комуникацията, там, където се разтърсва осветеното от традицията мирно подплиснуване на дискурса.

"Под игото" може да бъде четено и в светлината на Бахтинианското "карнавално" ­ податките за това в главите "Силистра Йолу" и "Новата молитва на Марка" са очевидни. Но в случая по-интересен за нас е "пирът" у поп Ставри. В този колоритен герой са пародийно проиграни ресурсите на "високия" ­ Свещеното писание ­ и "ниския" ­ пословиците и поговорките ­ дискурс на традицията. Неговото щедро утвърждаващо слово "остранява" всичко, до което се докосне, активно преобръща значенията, триумфално размесва стойностите в една непрестанна катахреза. Точно обратно на епичния свят, където комуникацията протича в регулираните от "силните" кодове на обичая форми, речта при Вазов всеки път се самопоражда в акта на езиковата трансгресия. Един и същи предмет се третира по два коренно различни начина ­ например сватбата. "...Надве-натри да ги обулчи и ­ свършена работа, булото туря перде на всичко", заявява поп Ставри в един контекст на "ренесансова" разгулност и пренебрежене към ритуала. Засегнат от Кандов обаче, той ще стигне до цитати от ап. Павел и до сърдитото: "Бракът е тайнство великое". През цялото време героите цитират нещо или някого, но винаги "погрешно", в комично неадекватен контекст. Домакинът посреща с Христовото: "Чукайте и ще ви се отвори" хлопащите по вратата Соколов и Огнянов, Колчо травестира тропара на Хаджи Атанасия, Кандов говори "като по книга" сред веселото сборище... Регламентираната връзка между контекст и изказване се е разпаднала. Правилата за това какво може или трябва да се каже, къде и от кого, вече не работят. Заедно с индивидуализираната реч е дошло и неразбирането ­ засега само в комичния си, празнично-карнавален вариант. Новото време ни се разкрива като несъвпадане на гледните точки, освобождаване на думите от фиксираните им значения и поява на полупрозрачни лични "речници". Езикът започва да разграничава субектите си, "правилността" и "разбираемостта" отстъпват пред грешката, катахрезата, "слепотата" към светогледните основания на Другия. "Пробуждането" на народа се осъществява най-вече като събуждане на езика. Речта преживява някакъв краткотраен, но пищен цъфтеж между две състояния на силна нормираност. След Вазов, а и при самия Вазов след "Под игото", се появяват нови регламентиращи правила, обуздаващи словото в модните тесни дрехи на "европейските" културни кодове. Но засега още цари комуникативната разпуснатост и произволната синонимия сближава неочаквани семантични редове, заплитайки речта в невъобразими дискурсивни конфигурации. Като герб на това велико време може да послужи този диалог:

 

- Според мене, да оставят тая Милка свободна; защо да я насилват непременно да се венчава? ­ каза Кандов.

Дядо поп изгледа Кандова.

­ Как, да не се венчава? ­ попита в недоумение.

­ Да я оставят свободна, и тя има човешки права ­ каза намръщено студентът.

­ Ама как свободна? Да си дигне ризата на прът ли? Да се разберем де!

­ Странни понятия за човешките права ­ забележи Николай Недкович.

­ Щом не стеснява свободата на другите, може да живее както обича, няма нищо ­ обясни Кандов.

­ И ако стане най-разкошна, пак няма нищо? ­ ппита попът.

­ Как най-разкошна?

­ Республика де! ­ поясни нетърпеливо попът.

Кандов го погледна в недоумение. (с.132)

 

В "Под игото" авантюрният хронотоп, който по правило обхваща личното, остросюжетно време на романтичния герой, се пресича от, да го наречем, "съборния" хронотоп на трапезата, кафенето, църквата, училището, театъра... Това са местата, където общественият организъм би трябвало да изживява своята литургична "слятост". В "Под игото" обаче това са местата, където дискурсът се разпада и разделя между частните "наречия" на героите, които от своя страна сочат разминаващи се исторически и екзистенциални редове. Вазов лови формите на обществения живот, търси феномените на "заедността" и в същото време показва как тази заедност е минирана от разноречието. Всъщност героите на Вазов не преследват нищо друго, освен словесното си себеутвърждаване. Това е несъвместимо с жанровите конвенции на епоса, който претендира да пресъздава именно "заедността", неразличимостта на отделните "речи" в един свят на смислов консенсус. "Всичките действуващи лица в романите на г.Вазова, от Огнянова до Рачо Пръдлето, се хвалят до остървение", тежко отсича Пенчо Славейков9. Именно "хваленето", словесното разточителство и необузданост бележат раждането на Аза ­ точката, където равната тъкан на дискурса се разкъсва, за да се провиди единичното, необяснимото, "поетичното".

Сигурно никъде другаде в българската литература не се чете толкова много, колкото в "Под игото". В плана на повествованието личното съществуване е изпълнено преди всичко с тълкуване на текстове, с обяснение значението на едно или друго. Спори се за съдържанието на вестниците, за превода на Drang nach Osten, за предсказанията на Мартин Задека и т.н., и т.н. Всичко подлежи на интерпретация, а стратегиите на четене различават и обособяват субектите. За героите на "Под игото" светът е книга, битието ­ херменевтичен проблем. Нещо повече ­ светът не е застинал и завършен, той подлежи на пренаписване ­ Русия може да спечели Кримската война според желанието на чорбаджи Мичо. Героите съществуват като индивидуалности тъкмо чрез волята си за интерпретация на знаците, изграждащи текстуалната мрежа на реалността. Оттук и голямата роля на писмата и съобщенията в чисто сюжетното разгъване на романа. Огнянов се усъмнява в Рада заради едно писмо, писма и документи попадат у бея и от тяхното разчитане зависи хода на действието. Излишно е да припомняме ролята на "пророчествата" за просветлението на хора като бай Марко. Това, което трябва да се отбележи, е, че правилността на интерпретацията няма същностно значение. Важна е "волята за тълкуване", желанието за налагане на собствена стратегия на четене. Героите се самосъздават чрез възможността да правят "грешни" интерпретации. И това съответства на водещата "тенденция" на текста. Въстанието не е резултат на "разума" или верния прочит на знаците на битието, както бихме казали ние, а на "лудостта". Свободата е преди всичко престъпване на общата норма, разчупване на окаменелите речеви рефлекси и комуникативни стратегии. Екстазът, интерпретативното "пиянство" е основано върху правото на "грешка".

В "Под игото" "действителността" бива подменена от разнородните текстове, управляващи поведението на героите. Тези текстове на свой ред се разтварят в потопа от интерпретации, "писмото" се размножава в плетеницата на кръстосващите се прочити. Героите премоделират "реалността" така, както Цанковица представя момите от тлаката пред скрития Огнянов ­ съобразно оригиналния си комплекс от индивидуални и родови ценностни филтри. Вазов рядко цитира текстовете, които героите разчитат. В по-късните редакции на романа например са отпаднали писмото на Мердевенджиев до Рада и писмото на Бенковски до комитета в Бяла Черква. Светът на "Под игото" не е фиксирана и общопонятна подредба, а поле на разгорещена "война на интерпретации", в която "същностите" непрестанно се изплъзват, размити от несъвпадащите слова на героите.

Героите на Вазов диалогизират помежду си на границата на разбирането, често прекрачвайки в нелепицата и грешката. Отделните слова изчерпват своя лимит, опирайки в неразбирането. В плана на "ренесансовата" веселост това предизвиква жизнерадостен смях, в който индивидът сякаш се самозачерква, за да се отдели от безличността. В трагичен план обаче, това е разпадът на обединяващия революционен дискурс при поражението на въстанието. Тук вече войната на интерпретациите е злокобна и тягостна, изпълнена със злоба и срам. Не е случайно, че Вазов всъщност не пресъздава първоначалния ентусиазъм на въстаниците, както го прави Захари Стоянов например. За един романист като Вазов предмет на интерес е "роенето на дискурсите", а не тяхното дисциплинаране в колективно изживявания триумф. "Едрите" внушения на творбата се канализират по други пътища. За да разберем какви, ще трябва да отчетем преди всичко заявената от Вазов воля на свой ред да тълкува "реалността", да "чете" редом със своите герои. Какво управлява интерпретативната стратегия на Автора? Или

 

Какъв е патосът на Вазов?

На пръв поглед едва ли има по-лесен въпрос от този. "Величието на народния дух" е сякаш естественият двигател на Вазовото вдъхновение. Като че ли пресъздаването на голямото, историческо време обуславя патоса на романа. Но как всъщност "Под игото" моделира това "историческо време"?

Ще приведем един пасаж от книгата на Васил Балджиев, за да видим как съвременниците (или поне част от тях) са възприемали историзма на Вазов.

"Под игото" е окото на Европа, а не окото на България. Борбата като кратка не се прослави в Европа и г.Вазов я заминава и обръща взор да търси вдъхновение в следите от нея: падението, пропадванието, отчаянието, окървавението, които екнаха из света10.

Още по-категоричен е Илия Миларов:

В своя роман авторът ни закрива погледа към бъдещето и с това ни отнема почвата под краката. Със своята мрачна, песимистическа тенденция той подкопава основата на патриотическия принцип...11.

Вазов дори е обвинен от Миларов в "политически атеизъм", т.е. неверие и съмнение в народа и националната идея. Очевидно "Под игото" произвежда значения, които се конфронтират с тогавашните патриотико-прогресистки възгледи за историята.

Съвременното литературознание е установило възловото място на опозициите "разум ­ безумие", "трезвост ­ пиянство", "гордост ­ срам" в смислопораждащия механизъм на "Епопея на забравените". Не само поезията, но и романът на Вазов продуцира своите смисли чрез парадоксалното преобръщане на посочените опозиционни двойки. Дискурсивната стратегия на Вазов е насочена към вкарването на "пиянството" в подредения, разумен ред на очевидните национално-патриотични ценностни парадигми. С други думи, "разумът" включва в себе си "безумието", за да конституира своята смислова цялост. Но възможно ли е "безумието" да бъде рационализирано без остатък?

Като истински "народен поет", Вазов се грижи да положи в културното пространство онзи трансцендентен "втори план", който ще санкционира и осмисли "врявата и безумството" на текущото време. Събитията биват подвеждани към устойчиви смислови редове, които трябва да ги опитомят и остойностят като знаци, препращащи към "нещо друго". При Вазов има богата вариативност на стабилизиращите системи, основани на повтарящото се, необходимото и общоприетото. Един такъв ред се представя от паремиите, пръснати изобилно из текста. Друг механизъм за "подвеждане към инварианта" е отнасянето на героите към редовете на класическата митология и литература. Смисълът на всички тези така обичани от Вазов похвати е в удвояването на реалността, в пре-подредбата на "нулевото" описателно ниво чрез структурно цитиране на семиотични системи от "висок" ранг. Синтагматичното, "реалистично" разгъване на текста се пресича от парадигматичното, идеологическо групиране на значенията.

И все пак оценностяването и осмислянето на ставащото в "Под игото" се извършва главно със средствата на библейско-християнската реторика. Романът демонстрира как националната идентичност измества "верската", като десакрализира и полага в полето на художественото смислови ядра на религиозната дискурсивност.

Водещите семантични центрове на Вазовото Писание са "словото" и "мъченичеството".

Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги посрещнат, сърца открити да ги чуят ­ един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота (с.286).

Словото на Огнянов и другите "апостоли" не е обикновен медиатор между различните зони на информационна компетентност. То е "отвъдно", трансцендиращо слово, в което се срутват логическите връзки и "правилността" на нормалното съществуване изобщо. Не случайно "словото" е пресъздадено косвено, като ефект, но не и като съдържание. Преобразяването на душите е постижимо единствено като "тайнство", то не е "убеждаване".

Революционният дух, тоя огнен серафим, засегна с крилото си и цървулани, и университанти, и гугли, и фесове, и калимявки и капели. (с.287).

"Тайнството" противостои на разума, то е отвъд разбирането. И това е съвсем в духа на Традицията ­ "Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите", пише ап. Павел в Първото послание до коринтяните. Възвишеното, както ни го представя Вазов, е метафизично явление и стои извън секуларизираната история, извън времето като рационализирана, промислена подреденост. "Лудостта", "Пиянството на един народ" са процепът, през който сякаш просветва "поетическото", трансцендентното, Божественото.

Но излизането от екстатичното, сюблимно състояние и "наместването" в профанното ежедневие, контактът между сакралното и рутинното се оказва територия на разгрома, предателството, отчаянието и подлостта. "Пиянството" имплицитно съдържа и горчивото "изтрезняване". Героичното не може да бъде "одомашнено", то не се поддава на рационализация. Оттук и метаезиковите колебания на "Под игото", напрежението между външните, разумни, "общочовешки" измерения на въстанието и вътрешната му скритост, непроницаемост и немота. Със своя амбивалентен, прояден от срама и малодушието свършек, Априлското въстание не може безпроблемно да бъде подведено към класическите исторически образци12. (Това в още по-голяма степен важи за невъстаналата Бяла Черква.) Метаезикът на "Под игото" се оказва безсилен да прикрие дисконтинуитета между "геройството" и "живота", между просветлението и "трезвостта". Цялото здание на романа е надстроено върху пукнатина, върху разрив, който не може да бъде заличен. Подмяната на верската идентичност с национална и на религиозния императив с просвещенски не води до генерално проясняване и изчистване на смисловия хоризонт ­ "пиянството" и "поезията" остават вградени в темелите на модерната българска рационалност.

Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни (с.370).

Това изречение може би хвърля бледа светлина върху скритите пружини на Вазовото безпокойство. "Светостта", като категория на свещеното, извънисторично, тъмно и непроницаемо за разума битие, и "славата" ­ венецът на "този свят", апотеозът на човешкото, светско и светло съществуване. В аурата на това изначално метаезиково колебание, между бреговете на "святото" и "безславното" тече разноречивата, полижанрова протяжност на романа. И крехкият мост, който се опитва да ги свърже е "честта". Всички пазят честта си ­ от Бойчо Огнянов до Рачко Пръдлето. Честта при Вазов е нещо много повече от нравствен кодекс ­ тя е съвпадежът между личната и общностната оценка за човешката същина. "Честта" е неразрушима в своята цялост и до голяма степен съвпада със съдбата. За героите на "Под игото" моралното битие е повече предначертаност, отколкото избор. Произходът на тяхната личностна мяра е затъмнен, лежи извън времето на романа. Не на автора и не на читателя, а на героите е подаден Смисълът и те пребивават потопени в него, непоколебими в своята предопределеност. И никой не изследва така опасно границите на своята мяра както Кандов.

В шестте глави, описващи преживяванията на влюбения Кандов (включващи търсенето на среща с Рада, опелото на Лалка и посещението при доктора), Вазов въвежда един драстично различаващ се в контекста на цялото хронотопичен модел. Пространството е бегло щрихирано (улицата, църквата), субективното, фрагментарно, нервно-напрегнато време на героя поглъща в себе си света, разлагайки го на неподредени впечатления и мисли. Безсъние, трескавост, бълнуване ­ все родови черти на тип герой и жанр, които сякаш на никого не са така чужди, както на Вазов. Дори и без експлицитната препратка към Вертер и Разколников не е трудно да типологизираме отрязъка като "психологически анализ" ­ в характерния му за литературата на ХIХ век вид. И все пак, толкова неуместно пришити към "българския национален епос" ли са тези страници?

Кандов е единственият герой на "Под игото", който е в състояние да рефлексира върху собствената си "лудост". Екзистенцията му е разцепена между "славата", прояснения ценностен ред на "отсамното", и позора, тъмния, неизповедим хаос на "отвъдното" ­ любовта, болестта, безумието.

Такива широки простори се разкриват пред мене; два свята чудни, велики ми разтварят обятия: науката, отечеството... И колко живот там, и подвиги, слава, и борби, и чудеса... и аз ги не видя, и видя това жалко същество, което ако да не бях видял, нямаше да подозирам, че съществува на земята, както и то само не разбира защо съществува (с.307).

Трескавостта на Кандов дублира метаезиковите колебания на романа, болезненото му раздвоение съответства на Вазовата тревога пред непостижимостта на антиномията "гордост и срам". И двамата се опитват да заговорят ексцеса, "чудото" в смисловата подредба на света, да преведат мълчанието на Другото Битие на езика на историята, морала и изкуството. И в крайна сметка тяхното драматично блуждаене показва, че ако битието е херменевтичен проблем, преследване на съкровения Смисъл, то писането е преди всичко очертаване на границите на разбирането, фиксиране на непрозрачностите и локализиране на текстуалните "черни дупки", които не връщат обратно отправения към тях глас.

И наистина, що е тая Рада, това нещо, нищо, което пълни цялото ми същество и цялата вселена, и рая, и ада?... Какво е тя?... Един скелет, облечен с мръсно, сурово месо... Едно безконечно купище от кокали, мръвки, кръв, жили, влакна, нерви, съдове, жлези, тъкани, хрущяли, смрад, които се наричат Рада и утре ще се сплуят и преобърнат на гной и прах... Тфу! И всичко това аз обичам! И се губя за него? Моят всемогъщ дух, моят божествен разум, моята безконечна мисъл са се прикачили на това тленно глупаво парче, провесили са се на тая паяжина!... Страшно, безумно (с.306).

И така, ако от едната страна е "божественият разум", "безконечната мисъл", то от другата е онова непонятно "нещо, нищо", което в своята непроницаемост ограничава и подкопава всесилното рацио. Пределното натурализиране на "другото" е реакцията на субекта на познанието, чиято сигурна хватка върху Езика и Смисъла изведнъж се е оказала разколебана. Но дори приковано от погледа и разчленено в своята телесност и тленност, "нещото - нищо" продължава да се съпротивлява на херменевтичните процедури. Кандов представя разкривеното от болка лице на рационализма ­ "дълбаещата мисъл". Романът излиза от непроявеното си, спящо битие и се натъква на собствената си събуденост в неговия образ. Събуденост за краха на просвещенския проект, непрестанно провалящ се в опитите си да проясни и усвои феномените на Лудостта, Любовта, "Пиянството на един народ".

Ако това движение с нещастните си сетнини не бе довело Освободителната война, то неумолима присъда висеше над него: здравият разум щеше да го нарече безумство, народите - срам, историята - престъпление (с.371).

Но херменевтичният крах оголва и "произхода" на Поезията, на писането изобщо. "Поетическото" трябва да се надстрои върху и въпреки "разумното", замествайки непосредственото сграбчване на смисъла с изпълнената от парадокси, подмолни премълчавания и шумни екзалтации алегореза. Романът започва именно оттук, от точката на несъвпадането на езиците, от границата, където светът се разделя на светло и тъмно, укротено и диво, "правилно" и "грешно". "Случаят "Кандов" сключва началото и края, в него текстът едновременно се оголва като раждане, болка, страст и се затваря в качеството си на "сляпо петно", загадъчен родилен белег, място, отвъд което четенето е невъзможно.

Затова всеки прочит, който изхожда от предварителната нагласа, че "Под игото" представлява художествено овъншняване на "големия наратив" за "израстването на националния дух", ще подминава терзанията на Кандов. Казваме "овъншняване", защото този начин на мислене предполага, че и четенето, и писането разкриват някаква вътрешна, дълбока истина, която съществува някъде в света на "идеите" или "историята" и съответно трябва да бъде проявена в художествената творба. Пътят, който измина нашето изложение, очертава предположението, че може би истинността на "Под игото" е някъде другаде, че няма есенциален характер, а е резултат от взаимното ограничаване и оразличаване на дискурсивните практики. В скритата си "недостроеност" "Под игото" намеква, че "истината" на текста не е сърцевина, а праг, който не може да бъде преминат, и огледало, през което е невъзможно да се прозре. 

 

1993

 


* Всички цитати от текста на "Под игото" са по изданието Иван Вазов, "Събрани съчинения в 22 тома", т. 13, С., 1978.

1. Илия Миларов, "Иван Вазов като романист", С., 1896.

2. Светлозар Игов, "История на българската литература. 1876 ­ 1944", С., 1991, с. 41.

3. Михаил Бахтин, "Епос и роман". В: Михаил Бахтин, "Въпроси на литературата и естетиката", С., 1983, с. 506.

4. Цит. съч., с. 506.

5. Снежана Зарева, "Ред и суматоха в литературната творба", С., 1993, с. 21.

6. Г. Ф. Хегел, "Естетика", т. 2, С., 1969, сс. 569 ­ 570.

7. Милена Цанева, "По страниците на "Под игото", С., 1989, с.12.

8. М. М. Бахтин, цит. съч., с. 511.

9. Пенчо Славейков, "Един стар херой", в. "Знаме", 1896/бр. 43-44.

10. Д-р Васил Балджиев, "Критика върху "Под игото", С., 1896, с.6.

11. Илия Миларов, цит. съч., с.50.

12. Например според Хегел: "В почти всички велики епопеи виждаме как се опълчват един против друг народи, които се различават по обичай, религия, език, изобщо по вътрешния си свят и по външния си облик, и ни успокояват напълно (к.м. ­ Б.П.) чрез световноисторически оправданата победа на по-висшия принцип над подчинения, извоювана от храброст, която не оставя нищо на победените." (Цит. съч., с.517).

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух