напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Кардашев срещу Кардашев


"Кардашев на лов" има злощастната съдба да живее в прочити и литературноисторически подредби, които неумолимо го обвързват с корпуса съседни нему Вазови текстове. От повестта е останало, кажи-речи, само изречението: "Да бъде сатирата!", и тази фраза, извадена от контекста си, става емблема на целия "софийски период" във Вазовия разказ, съвършена синекдоха на една текстуалност, занимаваща се сякаш единствено със скицирането на "издребнялото ежедневие", на "лишената от идеали следосвобожденска действителност". Така "Кардашев на лов" става трудно отчленим от двата тома на "Драски и шарки", а самите те ­ от всички Вазови текстове, посветени на градската съвременност.

"Звездният миг" в рецептивната история на "Кардашев на лов" идва в 1963 г., когато повестта е привлечена като аргумент в един от най-важните металитературни текстове на 60-те ­ статията на Тончо Жечев "Националната самобитност в литературното развитие". Тук Вазовата творба е последният, увенчаващ пример в едно изреждане, целящо да противопостави "литературното" на "не-литературното", изкуственото на естественото, измъчения стремеж за художественост ­ на пълнокръвното, автентично национално писмо, побрало в безхитростните си дълбини истината за българското битие1. Разбира се, "Кардашев на лов" тук е привидян като съвършения пример за провалящото се в усилията си да бъде "модерно" и "европейско" литературно писане ­ пропадането, което увлечената по чужди модели за художественост публика не е забелязала.

Че от самите протоколи на Първото народно събрание може да се получи по-голямо естетическо наслаждение, отколкото от съчинените разисквания във Вазовата повест, кой го е еня2.

Така, макар и мимолетно и в негативна светлина, "Кардашев на лов" излиза на преден план в авторитетното българско четене. Дали обаче не си струва да продължим интуицията на Тончо Жечев, накарала го да извади творбата от безличния фон на, общо взето, добре приеманата по това време "критико-реалистична" и "изобличителна" проза на Вазов?

Тук изоставяме плавнопостъпателното разгъване на изказа (толкова чуждо на Вазовата стилистика), за да заявим направо: "Кардашев на лов" наистина е "силно литературен" текст, ако отнесеността не към "действителността", а към определени литературни почерци с оглед пародийно-травестийното им преобръщане е белег за висока литературност. Вазовият текст иронично проиграва романтико-героичната, сантиментална и, в снизените си варианти, авантюрно-сензационна дискурсивност, работеща във високата и недотам висока литература на ХIХ век. Нещо повече ­ "Кардашев на лов" в този смисъл пародира тъкмо една от базисните реторически стратегии на самия Вазов дискурс.

Как се произвежда "ефектът на достоверността" в т. нар. "критико-реалистична проза" на Вазов? Още в ранните разкази може да се види пораждането на "действителността" именно в провалите на романтико-идеалистичните език и светоусещане. Проблемът се появява още в "Кандидат за хамама", където "идеалистическият" език на Хрисантов и "прагматическият" дискурс на битовизираната политика се разминават диаметрално, което пък мотивира тематичната поява на неблагообразните образи на селското ­ мокрите от вино целувки на чорбаджията, целия спектър от телесни увредености, разгърнат върху телата на описваните селяни. Това е "реализъм", продуциран по негативен път, по пътя, който освен "действителност" произвежда и хумор, пародийни снизявания, "мирова скръб" (отчетливо видими в корпуса на Вазовото творчество). Няма "снемане от натура", а перманентно маркиране на всяко приплъзване между "идеалния план", интериоризиран от модерното съзнание (произходът на този "идеализъм" отвежда към руската традиция) и всичко онова ­ език, дума, лице, образ, мирис, ситуация, което не съответства на този план. "Реализмът" на Вазовия дискурс се формира в пресичането на романтико-сантиментални техники на сюжетиране (интерес към изключителното, ефектното, най-общо ­ към изваденото от ежедневното трудово-семейно битие) със снизяващи, сатирични или хумористични "низови" стратегии ­ съчетаването на смешно и героично във Вълко от "Вълко на война" например. На макрониво "романтичното" и "низовото" биват изведени до равнището на два светогледни плана, чието сблъскване можем да проследим от "Кандидат за хамама" до "Кардашев на лов".

На пръв поглед в "Кардашев на лов" функционира същият механизъм за производство на "действителност". Във всеки фрагмент сработва един и същи "епистемологически" модел ­ дадена случка, известие, житейска история се провижда очаквателно от Кардашев във възвишена героико-романтическа светлина, след което бива запратено в графата на "сатирата", "комедията" и прочие ниски жанрове на фейлетонното писмо. Само че нескрито пародиран се оказва именно високият дискурс на романтическите афектации, литературността на "трагичните" и "трогателни" сюжети ­ предмет на иронична травестия става литературната стратегия, ползвана от самия Вазов в "Под игото". Ставащото постоянно бива подвеждано към таксономиите и имената на масовизираното престижно романтическо писмо. "Литературният човек" Кардашев мисли ставащото в парадигмата на серия от образци ­ "...материал за Рокамболовски роман", "Корнейлеви герои", "Шекспирови мотиви". Или един по-дълъг цитат:

Какви пориви, урагани душевни? Грозни, отвратителни, но мощни, да!

Също:

Аз искам да видя един Дон Кихот! (...) Един Дон Кихот, който да полудее за някаква идея, халосана, непостижима, но велика; един злочестник, който да се самоубие вследствие една трагедия, не по пазарски мотиви; един отчаян, който да даде смърт другиму ­ по любов или омраза, ­ не да наследи парите му; един убийца с душа съдържателна, когото Шекспир с радост би взел за драмата си и Байрон ­ за поемата си!

Именно предвидимата за читателя повторителност, невидима единствено за героя, е най-сигурният белег за (само)ироничното отношение на повествователя към Кардашев. Мотивът за разочарованието, матрицата на романтическото отношение към ежедневието до такава степен еднообразно се повтаря като сюжетна схема, че "оголването на похвата" е повече от очевидно. Самият "идеализъм" на героя се оказва съставен от хетерогенни конституенти: романтичен наивитет, вкус към сензационно уедрените "страсти", граждански максимализъм. "Байроническият" дискурс е "фалшивото съзнание" на Кардашев, в самото изговаряне на което вече е заложено ироническото снизяване ­ "един убийца с душа съдържателна".

"Корней", "Шекспир", "драма", "страсти" ­ тези назовавания на възвишеното подсказват за онзи диспозитив, който осигурява социалната ефективност на романтическото, превръщайки го в модел на поведение, отразяван от живота. Става дума, разбира се, за театъра и театралността. За това, че Априлското въстание в "Под игото" е представено като театър, вече е писано3. Театър, доколкото историческото случване е моделирано в художественото пространство на романа чрез семиотичните механизми на преобличането-вживяване-излизане от ролята, правещи от главата "Представлението" синопсис на романа и целия Април 1876. С един малко по-непатетичен начин "порастването" на народа може да бъде преразказано като пре-кодиране на битовото поведение, облекло, език според героико-романтическата и сантиментална норма. И ако се върнем към "Кардашев...", ще видим, че тук героят очаква от следосвобожденска София да се държи театрално ­ желание, чиято иронична модулираност в плана на повестта отеква по особен начин и върху произведения в епос роман.

Друг аспект на "високия стил", който повествованието травестира, е романтическият култ към "простотата", цялостността, разбирана като една природност на човешкото, която цивилизацията все още не е размътила. В глава ХIХ "един великан" (но с "дрипави гащи") "хърка циклопически", потънал в "юнашки сън" ­ аналогията с Боримечката, в началото външна, ще бъде засилена в следващите изяви на героя. Само че повествованието бърза да травестира "простата душа", този път съвсем буквално:

Спящият приятел не се отличаваше с голяма внимателност към своето облекло, на което някъде две-три копчета бяха откъснати. При едно несъзнателно обръщане възнак той порази стидливия поглед на госпожата с една непростителна нескромност, за която само случаят беше виноват...

(Специално внимание заслужава пародираният изискан стил на галантната светска реч, зададена не на последно място от популярните романи.) В другата "проста душа", старчето Танаско, Кардашев ще се надява да види мълчаливото достойнство на страдалеца, изгубил всичко при разорението на Стара Загора. От стареца се очаква да разкаже историята на Нягул от "Ново преселение", публикуван в първия том на "Драски и шарки". Разбира се, вместо сдържаното достойнство на "... една проста душа, която с философско спокойствие посреща ударите и волята на съдбата", Кардашев ще изслуша обвинението към немилостивата съдба, отредила на героя да лежи болен, докато другите грабят турските говеда след войната.

Изобщо "Кардашев на лов" може да се разглежда и като травестийно обхождане на любимите Вазови топоси: непоквареността, лудостта, любовта и омразата. Можем да отбележим преобръщането на един такъв привидно маргинален, но ключов за поетиката на Вазов топос като Лудостта ­ когато Кардашев посещава лудницата, за негово разочарование се оказва, че няма "поетични луди", а всички са "прозаично луди" ­ меркантилизмът на цивилизацията е овладял дори територията на безумното.

(Дали обаче романтическото бива пародирано, за да бъде снизено и отхвърлено? В случая можем да говорим по-скоро за една "тотална пародия", според терминологията на Симеон Янев4, при която е налице цялостно пародийно светоотношение, което снизява не пародираното, а самото себе си ­ в случая невъзможността си да изрази по позитивен път романтико-героическите ценности. Така отново се доближаваме до каноничната интерпретация на творбата като "сатира", отстояваща "идеалите". Негативното утвърждаване на "високото" при фундаменталната пародия обаче не е просто похват за изразяване на нещо чрез противоположността му. Пародията създава двойната оптика ­ интуитивното схващане на "идеалното" в неговата неразличимост от комическата му преобърнатост и отсъствие. Това, казано със слога на Фрай, е божественото в един тотално лишен от божественост иронически свят).

В същото време обект на иронично дистанциране е и самото морализиране и неговият жанров протагонист ­ "сатирата". Прословутата финална реплика на Кардашев е най-малкото двусмислена, защото сатирата е не алтернатива, а продукт тъкмо на романтическата епистемологическа нагласа, непрестанно пародирана в творбата. Определено можем да говорим за една различна онтология на поетическя език при Вазов, сравнен с този на Влайков и Михалаки Георгиев през същите тези години. Вазовият език не е субстанциален и миметичен, той не е единосъщ с представяния свят, той не споява думите и нещата, а се държи подчертано алегорически. Става дума за това, че Вазов не преследва онази органичност, водеща при Влайков и М. Георгиев до установка към сказване, към фиктивна комуникативна ситуация на устно споделен разказ ­ повествователят на "Драски и шарки" произвежда свят, който експлицитно е "отместен" от истинното, превъртян е по посока на ироничното, изкривеното, призрачно-алегоричното.Това е свят, построен като "обратното" на пародирания романтически диспозитив. По този начин "Кардашев на лов" оголва претенцията на литературата за субстанциално изравняване между език и ралност.

Тази особена "несубстанциалност" (алегоричност, а не миметичност) на Вазовия дискурс в "Кардашев на лов" се проявява по интересен начин в трактовката на възловия проблем за литературата на 90-те ­ езиковото разхомогенизиране на социума. В най-чист вид социалното разноезичие е репрезентирано като катастрофа за единния комуникативен универсум на традиционното общество при Михалаки Георгиев. При Влайков установката към устно сказване изразява търсенето на език за възвишеното и красивото в народното битие, непостижимо в езиковия хаос на съвремието. Това е литературното оплакване на изгубената комуникативна заедност, компенсаторната реч, побрала страха на традиционното съзнание пред разделянето на "думите" от "нещата", смута пред роенето на социалните езици. "Реализмът" на 90-те години преследва не "илюзията за достоверност", а посредничеството между разбягалите се езикови сфери.

"Кардашев на лов" също експлицитно оголва редица външни дискурси, осъзнавани от героя (и повествователя) като "лъжливи" ­ вестникарският, политическият, "светският". (Именно това сливане на герой и повествовател дава основания за сдвояването на Кардашев с Вазов.) Вазов обаче не предлага езикови утопии, не полага литературата като поле на "истинното". Нещо повече ­ ироническото прозрение на "Кардашев на лов" е, че самата литература, модерното, отчуждено от "здравия смисъл" на народностния етос съзнание, е активен агент в комуникативното разхомогенизиране на социума. Прокарването на "нещата" през предварително изработената дискурсивна решетка, фундирана в "чуждото", "ученото" и "литературното" е двигателят, задействащ фалшивите подобия и аналогии, които ще произведат реалността като "трогателна" или "смешна", "красива" или "безобразна", а именно тези фалшиви подобия и аналогии залягат в основата на неразбирането като фундаментален комуникативен проблем (който на нивото на повестта се третира комически, но в обществен план се осъзнава като трагедия). Така "Кардашев на лов" от пародия на романтическия език става пародия на литературата изобщо ­ като стратегия за пресъздаване на реалността в чужди на тази реалност категории. Повестта пародийно се прицелва не само в "романтическото", но и в конвенциите за "реализъм" на онова време ­ основаващи се върху разминаването между романтическите идеали или "идеи" и действителността. "Кардашев на лов" проиграва в своето травестийно поле тъкмо тази обща нагласа.

Иронично осветлявайки "реализма" в качеството му на демонстрация на разминаването между "идеалите" или патриархалния етос и "реалността", "Кардашев на лов" разколебава прагматическия статус на литературата на тази епоха.

... Литературата нищо не критикува, най-малкото някаква стояща встрани от нея "реалност", нито пък само сочи топосите на виновността. Литературата, за която говорим, прави морализаторската критичност един от важните конститутивни принципи на "българската реалност". По този начин тя създава реалността, дискурсивно осмисля пропаданията є и укрепва нейните възможности да устоява смислово в един разфокусиран ценностен хоризонт5.

Ако приемем тази теза на В. Стефанов, изведена на базата на "народническата" проза на 90-те, то няма как да не видим, че "Кардашев на лов" оспорва тъкмо "онтологията" на този тип "реализъм". Травестийното "оголване на похвата", при което морализаторският, "сатирически" дискурс се явява производен на едно волунтаристично "романтично" съзнание, подрива основанията на това писане.

Морализаторският статут на писателя обаче е пряка функция на разпределението на ролите в дискурсите на модерността. В някакъв смисъл Пантелей Зарев е прав, когато през 1949 г. говори за това, че "Реалистичното изкуство, което ни дава познание за живота, което ни разкрива дълбоко противоречията в живота, всъщност се явява оръжие в ръцете на народа в борбата му за изменение на живота"6 ­ ако приемем, че морализаторската агресия върху "живота", упражнена от интелигенцията, изразява желанието на определен "експертен елит" да промени "живота" според своите модернизаторски или утопически проекти. Вазов винаги е бил подозиран от "идейната" интелигенция и смятан за поет на "статуквото", както в естетически, така и в политически смисъл. Неговата съпротива срещу радикалния, ориентиран към промяната, към Проекта за по-добро (общество, литература) дух на българската интелигенция, е главната причина срещу него редовно да сработва обединеният критически фронт, в двата фланга на който стоят съответно д-р Кръстев и Георги Бакалов.

Така "Кардашев на лов" се оказва иронична критика на модернизационните дискурси, които през 90-те години активно преартикулират "действителността" в прогресистки или ретроутопични кодове. Именно модернизацията ражда роенето на дискурсите, разпадането на "здравия смисъл", водещо до артикулирането на серия от частни истинности, фундирани в определени дискурси и институции. Вазов интуитивно се усъмнява в двете лица на модернизацията ­ и в социално-прогресистките проекти за обществено устройство, и в патриархалната утопия, появила се като компенсация на екзистенциалните безпокойства, породени от еманципацията. Усъмнява се във възможността човешкото да се артикулира в един естествено прилежащ му език. Никак не е случайно, че Вазов, при целия си пиетет към "девствената българска душа", остава чужд в дискурсивното изковаване на визията за патриархалната старина като сърцевина на българското. Патриархалната утопия, като стилизирани в консервативно-романтичен дух междуличностни и трудово-битови отношения с "твърда" иконография, му е чужда. "Изконно българското" при Вазов се артикулира в ключа на хайдушко-бунтовническия наратив ("Белимелецът"), но корпусът на Вазовото творчество познава и пародийните отражения на тази тематика и стилистика (към школския вече пример с "Чичовци" ще прибавим ироничните пластове в "Немили-недраги", отбелязани от Милена Цанева). Колкото и да е парадоксално, идиличната визия за миналото и стабилната феноменология на българското (образите на селския бит, отношения и портретна характеристика) се произвеждат от "модернизаторите" ­ като се започне от Влайков (политическата му дейност сякаш идеално експлицира модернизаторския му патос) и се стигне до Пенчо Славейков и Петко Тодоров, които се ползват от идилично-патриархалния образ на българското, за да инвестират в него една нова визия за човешкото. В този смисъл "българската същина" е продукт на модернизацията, докато Литературата, в лицето на Вазов, иронично оспорва езиковата артикулируемост на всяка същностност. Перфидната ирония на "Кардашев на лов" спрямо литературата се базира на почти деконструктивистката Вазова интуиция, че няма език, на който социалното може да бъде постигнато в неговата първична същина, в природната му истинност. Единствено Природата допуска "правилния" език, езикът на възвишеното ­ и това Вазовият дискурс ще доказва неспирно ­ и с "успехите", и с "провалите" си.

 

1997

 


1. Пасажът е повторен дословно от Т. Жечев в рецензията му за "Ускореното развитие на литературата" на Г. Гачев и почти дословно в текста му "Старомодни мисли за новаторството" ­ и двата публикувани в книгата му "Критически погледи", С., 1971.

2. Тончо Жечев, "Националната самобитност в литературното развитие". В: Тончо Жечев. "Идеи на прозата", С., 1967.

3. Вж. Инна Пелева, "Идеологът на нацията", Пловдив, 1994.

4. Вж. Симеон Янев, "Пародийното в литературата", С., 1989, с. 69.

5. Валери Стефанов, "Литературата пише писмо до властта". В: Валери Стефанов. "Литературната институция", С., 1995.

6. Пантелей Зарев, "Проблеми на развитието на българската литература", С., 1949.

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух