напред назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]



Затворената творба


Едва ли някога романът ще успее да изличи клеймото на ниското си потекло. Алберто Моравия признава, че цял живот е изпитвал единствено желанието да наблюдава интимния живот на другите. За да си открие достъп до мръсните историйки на античността, Апулей превръща Луций в магаре. Романът се оказва генеалогически обвързан с практиките на подслушването и надничането. Битието трябва да бъде издебнато в неговото състояние на неразбудено ставане, в безкрайната му протяжност от самопроизволни телодвижения и оргазми. Епифанията (по Джойс) е достояние на воайора.

В романа на Златомир Златанов "Храмови сънища" Златното магаре е метаморфозирало в Елен (Славейков). Подслушват се вече не слугини и сводници, а метаезиците в тяхното безпътно роене. Златанов дебне в задния двор на Университета промискуитетното сговаряне на хуманитарните наречия. И ако сънят на дискурса ражда чудовища, то "Храмови сънища" е истински бестиариум от пародийни препратки, неологизми, чуждици, митове и симулации. Да се каже, че това е ерудитска поезия, е все едно нищо да не се каже за нея. Това е една невъзможна книга, от която емпиричният български читател е просто отстранен.

На друго място (алм."Монолози", 1991/кн.1) Златомир Златанов споделя, че отвъдната гледна точка му е неприсъща. "Храмови сънища" описва именно невъзможността на заставането в отвъдна позиция спрямо непроявеното битие-към-съня, мистичната кръчма ТУК ИДВА ВСЕКИ на Финеганю. Първоизворът, Същината, Незнаковото Означаемо остават недостъпни, съществуват единствено като реторически ефект в един или друг разказ. Това е нов момент в битието на най-могъщата национална метафора ­ тази за съня и пробуждането. За пръв път нашенец така преднамерено отказва да се овъншни и овласти чрез писането-в-будността. Несъбудената периферия е единственото лоно, откъдето може да тръгне и където, в крайна сметка, ще се завърне героят (субектът, интелектуалецът, магарето). Но понеже маргиналното много лесно става революционно, културният отшелник Златанов внимава да не прекали с акридите и дивия мед. "Отвъдното" говорене по самата си същност е не-романно говорене и Елен Славейков не става жрец, за разлика от Луций. Храмовите сънища безспирно се самоинквизират, подозирайки се в логоцентрични помисли. Романът издига своята езикова непрозрачност като преграда срещу властническите потенции на дискурса.

Но знае се, че връзката между автор и читател е садо-мазохистична, а властта е главният стимулатор в тяхната любов. С девическата си невинност "Храмови съища" рискува да не прелъсти никого. Романът си остава в пределите на "семантически затворения огледален език". В текста-съновидение се боричкат много автоинтерпретации, но сякаш липсва гаданието, а и самата възможност за гадание изглежда ликвидирана. Онова, което разказвачът е признал за себе си, че "въпросите за истината, за висшето благо и абсолютното зло са извън компетенцията на този език", той вменява и на читателя. Но ако авторът не желае да бъде пастир, дори на игра, защо още държи гегата? И какъв смисъл/мляко ще привнесе в текста блеещият читател, ако никой не иска да го дои?

"Храмови сънища" е книга на избраната и промислена маргиналност. Маргиналност, която се е отказала от варварските набези към Центъра и сякаш тихо изчезва в своята пустинническа самодостатъчност. Но както е привидна тази самодостатъчност, така привидно е и самото изчезване. "Това не е роман", бих заявил след Магрит и Златанов, за да обознача тази творба, отказваща да се случи в тъпия контекст на "епохата" и случваща се въпреки това някъде другаде.

 

май 1993

 

Златомир Златанов, "Храмови сънища", ИК "Иван Вазов", С., 1992

 


напред горе назад Обратно към: [Тъгите на краевековието][Бойко Пенчев][СЛОВОТО]

 

© Бойко Пенчев. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух